Мина доста време, от както получих “предизвикателство” от Размисли да споделя, с любопитното блогочитателско братство какво друго освен блогове чета 😉

Нещо все не ми остава време да отвърна на “предизвикателството”, но май прекалено дълго запазих “аристократично” мълчание, та е крайно време да си кажа и аз приказката, както толкова много хора си признаха вече 🙂

Може би една от причините толкова да се бавя, освен липсата на време е, че никога не съм обичал твърде литературните анализи, и въпреки че никой не ме кара да правя такива, някаква подсъзнателна неприязън ми пречи.

Винаги много съм обичал да чета, общо взето съм (или поне бях) “всеяден” в това отношение, но никак не обичах часовете по литература. Въпросът “Какво е искал да каже авторът?” винаги ми е докарвал кошмари, още повече, по времето, когато учех, все се оказваше, че авторът е искал да каже, че капиталистите и експлоататорите са мнооу лошави, а бачкаторите – ептен убави и ще ги гътнат. Т.е. бачкаторите ще гътнат капиталистите.

Нищо, че в произведението може да се говори за съвсем друго – няма значение – авторът това е искал да каже, а даже да е искал да каже друго – пак това е искал да каже.

А и да не е искал, без да иска – подсъзнателно го е казал, щото вътрешно е усещал нещата, макар да е мислел друго!

Пустите му автори, как се бяха наговорили, да пишат все за едно и също!
Какво знаете вие!

Но хайде вече по същество.

По принцип без да чета не мога – четенето май ми е като наркотик. Ако няма нещо за четене абстиненцията е много лоша. За това в автобусите за кой ли път препрочитам машинално листовките, които висят на кабината на шофьора. Това, ако не си нося нещо за четене. По автобусите предпочитам да чета техническа литература – за художествената искам да е в по-подходяща обстановка.

На последък обаче забелязвам, че се натрупва вечер умора – обикновено тогава ми остава време за четене. За това от доста време чета предимно леки работи – в момента препрочитам Бараярската поредица на Бюджолд. . Много увлекателно пише тази жена, макар и да е “космическа опера”, разкошно е написано.

На млади години нищо не ми тежеше – можех след тежка работа да чета я Шопенхауер или Азаря Поликаров, я квантова механика – ей тъй на – за разпускане преди сън, ама нещо вече тия книги по-тежки ли са станали – току ме удрят по носа… Та за това – по-полека 🙂

Друга книга, която четох напоследък е “Дим над водата” от Дейв Томпсън. Естествено – за Дийп Пърпъл става въпрос. Книгата е добре написана и преводът е добър, за разлика от афтобиографията на Йън Гилън, където е направо трагичен. Ясно е, че съм много запален на тая тема :-). Въпреки че много знам за Пърпъл, в книгата намерих и неща, които не знаех, а и друго си е да имаш толкова много информация и за групата, и за напусналите я музиканти на едно място. За всеки, изкушен от темата – това е книгата!

По този повод да спомена с добра дума интернет книжарницата New Books. EU, от където успях да купя книгата, след като беше изчерпана навсякъде. Изненадаха ме с бързината, с която ми я донесоха.

Послената книга, която купих беше Пиксел на Весел Цанков. Той я разпространява в два варианта – онлайн и на хартия, аз предпочетох да купя достъп до “мрежовия” вариант.

Хареса ми много, още повече, това е един от може би нищожното количество романи в стил киберпънк и антиутопия, които имат оптимистичен заряд (защо ли се казва “антиутопия”. Като четем, какво общество рисува Томас Мор, по-скоро може да се каже, че първата истинска антиутопия е именно романът “Утопия”. Единствената разлика е, че писателите “антиутописти” искат да ни нарисуват мрачното бъдеще, което ни очаква, докато Мор се е опитвал да опише едно идеално, според него общество.)

За “Пиксел” съм написал кратко мнение (но не “Какво е искал да каже авторът?” 😉 – който иска да знае да прочете романа) след втората част на страницата, на която е романът (даже 2 мнения), ако някого го интересуват, може да погледне, но романът е много по-интересен от тях 😉

От книгите които купих последно е и “Хищните вещи на века” на братя Стругацки. Намерих я на на една сергия с антикварни книги.

Това е от сравнително ранните произведения на братята и въпреки, че е по-слаба от върховете на творчеството им е много сериозно постижение с характерната за Стругацки многопластовост.
Може би тук за пръв път се прокарва идеята за зомбирането на населението, доразвита в “Обитаемият остров”. Освен това романът е писан в един преходен период – след като ентусиазмът от епохата на началото на космонавтиката и космическите изследвания е преминал, научните открития вече не вълнуват никого, обществото става все по-консумативно.
И главният герой слиза от звездите за да стане разузнавателен агент – лека въздишка към отминалата епоха.

Трудно се пише за Стругацки – човек може само да се отърка о гениалността, но не и да я отрази….

И накрая още една книга, която купих наскоро, макар отдавна да съм я набелязал – “Последният еднорог” на Питър Бийгъл.

Първите няколко страници се позачудих, Калин какво толкова я възнася – видя ми се като стандартно фентъзи с изтъркани похвати. Но не спрях с тях и…
Това е книга, която трябва да се почувства, не може и не бива да се преразказва или разнищва.
Още малко за еднорога Аз няма да пиша за него, защото всичко което мога да напиша ще е грубо и недодялано, а “Последният еднорог” е образец за изящество.

А сега ми предстоят близки срещи със съвсем друг вид литература – далече не художествена, така че до скоро. Или до по дълго 🙂