Снощи, малко след полунощ чук слаба експлозия и шум от срутващо се голямо стъкло. Погледнах да видя какво става. Оказа се, че някой е метнал “коктейл Молотов” по една от витрините на отсрещния блок. По-точно по витрината на книжарничката, сгушена между два магазина за лъскави парцалки.
Дойде както си му е реда пожарна, полиция и т.н. Сигурно, както сме свикнали, няма да бъде открит извършителят. Дали е бил рекетьор, дали конкурент за търговската площ? Няма значение. Има зловеща символика в това, че от сума дюкяни наоколо, точно книжарницата беше жертва на покушение.
Не, няма да ходя чак до “кафявите ризи” и кладите на книги по време на фашизма. Нито пък до подобните клади през Средновековието или опожаряването на Александрийската библиотека.
Вандалският акт е обобщение на положението в държавата и на тенденциите на развитие.
Л. Бюджолд в “Сетаганда” описва благородниците от измислената от нея гем класа на далечната планета в орбита на Tau Ceti:
“Четиридесет минути му бяха достатъчни, за да се увери, че повечето от тях имат ум колкото една бълха. Бяха експерти единствено в духовитите забележки по адрес на личния живот на свои също толкова безделни сънародници — облекло, любовни афери, спорт (всички гледаха, но никой не практикуваше, интересът им беше насочен предимно към залаганията). Другата основна тема беше обсъждането на последните комерсиални фантазии, в това число и еротични. Бягството от реалността явно поглъщаше по-голямата част от времето и вниманието на тези млади хора.
….
Дори изкуството не ги вълнуваше истински. Бяха просто консуматори, не и създатели.
…………
Те не бяха глупави по рождение — гените им не можеха да позволят подобно нещо, — но умовете им бяха изкуствено ограничени до най-обикновени неща.”
Г-жа Бюджолд, като американка описва всъщност определена прослойка от американското общество, подобна картинка може да се види и в много други книги и филми, макар и нещата да не са казани толкова директно. Нас американското общество не ни интересува, но използвах цитата заради ключовата фраза “… умовете им бяха изкуствено ограничени до най-обикновени неща.
Преди време коментирахме с жена ми, че в селата (по-точно ставаше въпрос за конкретно село ) има вече кабелна телевизия и Интернет, но въпреки това има разлика между градските и селските деца. То всъщност има голяма разлика и между градските деца.
Пак Бюджолд в “Границата на безкрая” пише”
” Аз мога да изпратя тук съобщителна апаратура, с малък портативен захранващ блок, който трае една година.
..
Не трябват много средства за инсталиране на мощен приемник за долина Силви. Холографското видео ще хваща сателитните предавания от столицата. Едно монтирано в някоя централна кабина и две дузини кабелни за децата и се получава цяло училище. Ще трябва да го посещават всички деца. Отначало говорителят Карал ще ги кара насила, макар че след като открият холовидеото, майките им сигурно ще трябва с бой да ги прибират за спане.”
Като Майлс Воркосиган се надява по тоя начин да вкара цивилизацията в изостаналата почти на средновековно ниво долина. Само че г-жа Бюджолд пропуска дребния факт, че наличието и достъпът до информация не е достатъчен.
Да – по кабелната телевизия има Discovery Channel, National Geographic, Explorer и т.н. Но има и “Планета”, MTV и прочие.
В Интернет има wikipedia и информация за Ренесанса да речм, има и за циците на Азис…
На къде ще бъде насочен интересът на едно дете е друг въпрос. Ще има ли кой да му обясни, че Микеланджело, Рафаело и Донатело не са костенурки и да му покаже къде да намери информацията, която си я има. Само трябва някой да прояви интерес.
Подражанието и следването на еталони за поведение е съществено при изграждане на характера.
Кои са еталоните, които се натрапват изкуствено няма нужда да изреждам.
Участниците в малоумни предавания с лош сценарий и аматьорско изпълнение се обявяват за “звезди” и се изживяват като звезди. Еталон за поведение са мутрата и чалгаджийката. Е, какво от това, че информацията я има и всички имат достъп до нея.
Може би Майлс Воркосиган ще успее да насочи интереса на децата от долината Силви в добра посока. Но на Бараяр. В една фантастична реалност. А ние сме на Земята. В България. В нашата си реалност.
Не им върви на книжарниците. В края на миналата година затвориха друга книжарница до нас. Сега табелата “книжарница” си седи, само че вътре се продават парцалки.
В Търговище известно време успя да просъществува голямата книжарница, останала от преди. Персоналът много се стараеше. Винаги беше снабдена с най-новите книги, имаше голямо разнообразие, беше добре подредена. Не отстъпваше по нищо на големите софийски книжарници.
Но собственикът реши, че не му носи достатъчно приходи. Сега на нейно място се мъдри луксозно кафене.
Преди да я затворят, докато ровех из книгите станах неволен свидетел на следния диалог – детенце молеше майка си за някаква книжка. Тя раздразнена, на висок тон, достатъчно силен за да се чуе във всяко ъгълче на книжарницатра му отговори: “Шест лева! Шест лева!!! Това са ти три касети! ТРИ КАСЕТИ!!! Разбираш ли, за какво става въпрос?!”
Ами, разбирам.
