Научих за инициативата на SOS детски селища “Приказка безкрай” Тук и тук, а и на много още места има още информация. Аз няма да каня някого конкретно да се включи в инициативата, просто призовавам всеки, който наминава към този блог да се регистрира в кампанията и евентуално да разкаже своя любима, или измислена от него приказка.

Ето каква приказка ми хрумна на мен снощи: (малко тъжна се получи, ама каквато е, такава)

Слънчевите лъчи се сипеха като златен прах през листата и нежно целуваха зеления килим на полянката. Всички танцуваха и тичаха около стволовете, огряни в златна матова светлина. Звънките им гласове огласяваха горичката. Най-често обичаха да танцуват на полянката до кривото ябълково дръвче, но понякога когато се надбягваха, стигаха далече, даже до гъстата букова гора в подножието на планината.

Феите са силно свързани със своите дървета. Колкото по-далече от дървото отидат, толкова повече сила трябва да вземат от него. Но когато в близост има много други дървета, феите, които ги обитават могат да обединят силата си и да скитат из цялата гора.

Така те тичаха и пееха, играеха на своите игри и си разказваха приказки. Понякога, когато минаваха странници през горичката, поемаха повече сила от своите дървета и хората можеха да ги видят. Но повечето смятаха, че това е игра на сенките, други се плашеха и съчиняваха страшни истории за самовили, духове и други зловещи създания.

Феята Гала, която живееше в ябълковото дръвче се събуди. Отново навсякъде около нея се ширеше голо поле, покрито със сняг. Само далече, много много далече тъмнееше вековната букова гора, но тя нямаше сили да стигне до там.

Не стана ясно, как дръвчето беше попаднало между брезичките и ясеновите дървета. Може би странник бе изтървал ябълка и тя бе поникнала. Или таралеж я бе донесъл. Знаем, ежковците обичат да носят ябълки, круши и други плодове на бодлите си. Въпреки, че не беше горско дърво, останалите я бяха приели като своя и тя бързо се включи в техните игри.

Но един ден дойдоха много хора. Брадвите запяха грозна песен и домовете на приятелките и рухнаха на земята. Когато пада дърво, феята живееща в него умира с нежен плач, който хората не чуват, защото го заглушава пращенето и пъшкането на дървото.

Хората оставиха само ябълката. През лятото пастирите и овчарите намираха под клоните й защита от жаркото слънце, на есен беряха вкусни плодове. Феята се опитваше да слуша разговорите им, но я отегчаваха. Само понякога идваха деца и смехът им и буйните игри я връщаше към предишните години и й напомняше игрите с нейните приятелки. Опита се да им се покаже няколко пъти, но децата се плашеха и тя се отказа.

Яна стана рано тази зимна сутрин. Мама искаше да я остави да поспи, но тя гореше от нетърпение. Помогна на Татко да натоварят каруцата и подскачаше около него, докато запрягаше конете.

В града Татко я остави при чичо Васил и с братовчедите й щуряха цял ден. Привечер Татко трябваше дълго да я чака, докато се качи на каруцата и потеглят обратно. Играта обаче не искаше да спре. Яна кипеше от енергия и започна да си избира дълбоки преспи и да скача в движение в тях. След това тичаше след каруцата и крещеше „Татко спри, спри! Паднах!“ Татко отначало се изплаши, после разбра каква е новата игра и се разсърди. Предупреди Яна, да не прави така, защото е много опасно и тя обеща. Дълго време седя намусена и оглеждаше голото поле. Но изведнъж, зад този завой пряспата бе така дълбока… Яна реши за последен път, наистина за последен път да скочи…

Гала пак сънуваше танците на феите, когато чу плач. Реши, че споменът за последният ден на посестримите й се е промъкнал неканен в съня й и опита да го прогони. Обаче плачът упорито не спираше. Тогава отвори очи. Бялото поле се ширеше пусто наоколо. Вечерта напредваше с все по-гъст мрак. И тогава видя нисък силует. Дете! Почуди се, дали може да направи нещо, когато видя дузина двойки жестоки очи да греят в мрака.

Феята пое сила от спящото дърво и забърза към детето.

Яна отвори очи и почуства болка в гърдите. Пряспата бе крила голям объл камък и тя бе скочила точно върху него. Полето наоколо бе пусто. Този път Татко не бе видял, че я няма!

Опита да се раздвижи и успя. Освен слабата болка в гърдите, където я бе ударил камъкът май всичко бе наред. Тръгна по коловоза, после реши да мине напряко през полето. Обаче снегът бе дълбок, ходенето трудно. Яна помисли, че се е загубила и заплака. Тогава видя кривата ябълка. Това място й бе познато. Реши, че от тук лесно ще намери пътя. Но там, до ябълката… Красива девойка й махаше от там и вървеше към нея.

Феята поемаше сила на големи порции от скритите запаси на дървото, които трябваше да му позволят, да изкара зимата. Знаеше, че със всяка глътка убива ново коренче или клонче, но не спираше. Детето стигна до дървото, тя скочи върху короната и го повика при себе си. Чувстваше, как болката на дървото я гори, но продължаваше да се усмихва. Стволът беше наклонен и лесен за катерене за две ръце и два крака, но неудобен, за четири вълчи лапи. Челюстите на първия хищник, стигнал дървото се хлопнаха на педя, от крака на детето. Вълците неуспешно се опитваха да се покатерят по ствола, после се отказаха и наклякаха в кръг наоколо.

Детето беше за сега в безопасност, но феята знаеше, че хората не издържат дълго на студено. А с падането на нощта, падаше все по-силен студ.

Гала пое огромна порция сила и прескочи кръга на глутницата. Отдалечи се от дървото толкова, колкото не го бе правила от щастливите години и отчаяно се оглеждаше. В далечината се чу кучешки лай и тя забеляза голяма група хора и кучета. Дълги минути се опитваше се да им привлече вниманието безуспешно, докато старото куче Караман не я забеляза и с лай не се втурна след нея. Другите кучета го последваха, а след тях и хората.

Гърлото я дереше, сякаш бе яла пясък. Тялото й гореше. Яна отвори очи.

-Горещо ми е, прошепна.

-От синапените лапи е, през плач отвърна мама и я прегърна. Трябва да изгоним студа надалече.

Татко се опита да се скара, но млъкна, а Яна забеляза сълзи и в неговите очи.

-А каката спасихте ли? Промълви пак Яна.

-Коя кака? Нямаше никаква кака. – отвърна Татко.

-Една много красива кака ме повика на дървото и вълците не ме достигнаха.

-Привидяло ти се е миличко. – каза Татко – Добре че си се сетила, да се покатериш, и че Караман те подуши.

-Може Света Богородица да е слязла от небето да спаси детето ни – намеси се баба Яна.

-Защо пък Богородица, ако е дошла, ще я кара да се катери по дърво, а няма направо да ни я донесе – сопна се Татко

-Неведоми са пътищата Божи – промърмори дядо Стамен и се прекръсти.

Всеки ден започваше по-рано от предишния. Снежните преспи изтъняха, нетърпеливи камбанки на кокичета се показаха изпод снега. После се появиха и полянки непокрити със сняг и минзухарите пламнаха върху тях. Снегът отстъпваше все по-бързо и все повече цветя заливаха полянките. Дърветата в селото се обсипаха с бели и розови цветове. Постепенно гората се покри със свеж, зелен цвят, който след седмица-две щеше да се превърне в гъст, тъмно зелен навес.

Само на ябълковото дръвче се раззелени едно единствено клонче.

-Татко, да не го сечем! Аз ще го поливам редовно, ще му пея, ще го прегръщам и то може да се оправи!

-Тези дървета не се поливат миличко. Те вземат вода от дъжда. А едно дърво, започне ли да съхне, не може да се оправи. Останало е едно живо клонче и то няма да изкара дълго.

Острието на брадвата се издигна високо в небето, изсвистя и с трясък се впи в стеблото.

-Татко, виж – каката е в клоните!!! – изпищя Яна.

-Няма никаква кака миличко, привижда ти се. – Мама я прегърна здраво – Ти много си се изплашила, но повече няма да бягаш сама, нали – Мама я погали по главата.

Кривото ябълково дръвче се срина върху пръстта. Феята изплака с нежен глас и изчезна в прозрачния пролетен въздух. Само Яна я чу и очите й се изпълниха със сълзи.

Чу я и старият Караман. Но кучетата не могат да говорят, а и са свикнали да приемат постъпките на хората без коментар.