Както си прави човек планове, току някой му стовари неочаквана работа.
Ей го на сега Стоян решил да ме включи в играта на svejo.net.

То не, че ми е опрял пищов в челото, да пиша, ама не върви да откажа – Стоян е готин пич, все му вися в блога, що да му скършвам хатъра.

Но, понеже все правя нещата, както на мен ми скимне, а и не обичам изкуствените освежители, ще пиша за един обикновен ден. Може пък някой да се почуства свежо, след като го прочете.

Бухалът и вътрешният глас

Дебели слоеве непрогледен мрак. Подземен тътен ги разпуква и ярък лъч светлина си пробива път между парчетата. Будилникът! 9 часа. Мамка му!

Събуждам се в автобуса. Каната кафе най-после е подействала. Всъщност пих ли кафе? Сигурно. Зад мен хорово кихат, кашлят, някой е подпрял ръбест кашон на гърба ми.

Един образ там на времето давал кралство за кон. Ама конярите него ден стачкували и на образа му резнали китарката, че не успял да избяга. Замислям се над преходността на ценностите. Въпросният образ е направил един куп безумия и подлости, за да спечели кралството и накрая стойността му става по-ниска от тази на един кон. Ама по-важно е главата да е здраво закрепена за раменете. А може и да не управлява кралство в крайна сметка. Че без глава и кон не може да управлява.

Аз пък давам целия градски транспорт за телепорт. Нищо, че не го притежавм (транспорта). Телепорти така и така няма.

Най после със скъсана чанта, но здрави копчета успявам да се измъкна от поредния автобус и бодро марширувам към портала на института.

Днес нямам ходене по други места – свежо!

Такаа, вече може да довършим тъпата програма, която толкова време мъча. Програмата рисува красиви пикове и падини, които ако не се дължаха на неточности, щяха да представляват ново откритие, но уви. Когато отстраня нестабилностите, ще се получи станадартната графика, до болка позната…

Дрън – телефонът. Нали поддържам мрежата… То хората от кога са казали за многото дини, но все се намират тъпаци, които да опитват да мъкнат по няклко дини под мишница

14 и 30 часа следобед – обядваме с няклко колеги и ръсим майтапи. Човек ако сам не си освежи деня, кой друг. А със свежа компания си е още по-добре.
…

Такаа – тук този цикъл по времето не трябва да е така. Ето проблема…

Дрън – 14-и път за днес. Дали е човек с действителен проблем, или поредният навлек?

– Не ми търгва формата!
– Моля?
– Регистрирам се на. …. ама не ми тръгва!
– Щракна ли на send, или каквото там пише?
– Няма такова!
-Натисна ли Enter?
-ДА!

Качвам се да видя. Бутонът за изпращане е малко под зрителното поле, ама то колелцето на мишката е за украшение, не за друго.

Натискам Enter и заявката заминава.

– Ама аз натисках…
-Натиснала си малкия Enter, ще натискаш големия.
– А така ли?

Господи! И май ми повярва!

Съсредоточаването ми е отишло на кино. Спи ми се, някаква хрема ме тормози. Я за разведряване да погледнем някое блогче…

– Айде, стига блогове! Няма дядо ти да ти свърши работата!
– Слушам!

ОК. Почвам.

Дрън…
…,3, 4, 5,…

Дали е човек с истински проблем?…

…,8,9,10…

Вдигам слушалката. Груб мъжки глас.

– Нямам интернет!
-В смисъл?
– Не мога да вляза в намайнатаси.цом!
– Я да проверим…. да, намайнатаси.цом не се отваря, но това не значи че нямаш нет!
– Направи нещо!
Какво, може би да се командировам на свои разноски до намайнатаси, та да видя какъв е проблемът?

Дрън.
Вдигам веднага. Сега пък дама.

– Намам интернет!
(!!!!!)
– Да?
-Чакам писмо от хххх но не идва!
– Да видим … последното ти писмо е дошло в 10.22, след това и спам не е идвал…
-Ама..
-Момент – пращам от пощата си в yahoo. Дойде ли?
-Да. Ама аз чакам от хххх.
-Ами чакай.

Я да го видя тоя телефон. Я, какво копченце. Ring off. Какво ли ще стане, ако го натисна?
Нищо не става. Но и телефонът не звъни вече.

Имам e-mail! Който ми е писал, не е останал необслужен. Мейлът все пак не е само за рецепти за туршии! Ползвайте го и за работа.

Ами ако не ми работи мейла? – Колегата ти има!

А ако не работи изобщо? – Това ще съм го разбрал преди вас!

Спи ми се.
Май до тук беше с работата. Да прочетем нещо? Или да довършим някоя от черновите в блога?
– Абе, тая работа дядо ти ли ще я върши!
– Добре де, добре…

Да попишем блога най-сетне.
– А работата…
– Шшт! Читателите и те са хора. Щом си губят времето да ми четат глупостите, да ги уважим.
– Ти да оставиш писането, на тези, които го могат! Графоман!
– Млък!

19 и 45. Някъде из София. Возилото на СГТ изнервено подрусва по позакърпените дупки, наречени улици. Давам софийско жителство за телепорт! То уж сега не важи жителството, ама май пак щели да го въвеждат. А ако има телепорт няма нужда да живее човек в София… Ама кой знае какви ще са таксите…

20 и 30. Да се видим за малко със семейството, че да не си забравим физиономиите. Все пак е редно, ако се срещнем някъде по улицата да се познаем и да се поздравим. Иначе някой може да си помисли нещо.

Малко телевизия?
Само някакви “реалитита” и стари екшъни, гледани по 15 пъти.
Я, Деми Мур като изгряваща актриса. Баси плоските реплики – аз по-добре щях да ги напиша.
Но от носталгия гледам почти до края.

22 и 30. Сега е моето време. Бодър съм и свеж. Хремата ми е минала. Какво ще работим сега? Да довършим днешната работа, или извънредния проект, който съм хванал?

Я дай програмата, че утре кой-знае де ще съм.

Слушалките на ушите. Нещо по-леко. Blackmore’s night? Не, тия ще ме приспят. Соната Арктика? В крайна сметка Алтария.

И чай. Една кофа чай.

“On the ocean of the free
I’m falling
In the abyss of twilight stars are
Incomplete”

а от полумрака пропълзява Лукавия, държейки не ябълка, а втория том на “Игра на тронове” на Джордж Мартин.

Да почетем малко? Първият свърши на такова място…

– Давай давай! Една програмка за системка частни диференциални уравнения не можеш да оправиш! Децата от математическите гимназии такива ги пишат с лявата ръка!

– Даа – с лявата, щото с дясната цъкат WoW или CS.
Аз не съм играл от 6 години.

Продължавме с “Ахат” и “Епизод”

Програмата отдавна е готова. Мразя довършителните работи. Когато има предизвикатество, мога да работя с часове с инерес. Но когато всичко вече е ясно и трябва да се довършва тогава…
Но няма кой друг да го свърши.

Нещо старо и здраво за освежаване – Rainbow. Греъм Бонет реве, че се бил изгубил в Холивуд.
Човече, да ти имам проблема!

Така, всичко е наред, да посмятаме вече.

“come down with fire
Lift my spirit higher
Someone’s screaming my name
Come and make me holy again
I’m the man on the silver mountain”

Пак Rainbow, само че този път Дио.
-То неговата лесна на сребърната планина, ама ти и жълти стотинки няма да вземеш, ако не свършиш тая работа! Няма дядо ти..
-Сига! Бачкам!

Станало е 3 часа. Да спим? Ама не ми се спи. По-добре да довърша.
– Лягай! Утре трябва на работа да ходиш!
– ОК. Само малко да почетем за приспиване. 10 минутки…
– 10-те минути ще станат час и 10, после час и 30… Марш в леглото, че няма…
– Знам! И двамата ми дядовци ги няма отдавна!

Към 3 и 30 вече съм хоризонтиран. Умен човек е измислил чаршафите…

Подземен тътен разтърсва тоновете непрогледен мрак и ярък лъч си пробива път през образуваната цепнатина.
Будилникът!
9 часа.
Мамка му!

ПП
Не мислех да прехвърлям топката, ама все пак, какво ли би написала Марфа по въпроса 🙂 ?