Както съм писал, мразя svejo.net, защото ефективно ми помага в заниманията ми с времепрахосване.

Но като рови човек из “свежо”, се натъква на наистина свежи работи, като този разкошен блог например. Както виждам, той е съвсем нов, но многообещаващ. Пожелавам му да се развива, а на авторката успех не само в блогването, а във всичко.

Всъщност повод да пиша днес е това стихотворение от там, което отключи като верижна реакция един куп асоциации. Пътуването на Хипаря към миналото, една стара песен, една, още по-стара. А да – и това. Всъщност лавината от асоциации не спря до тук, но ще я огранича с най-ярките и първи в редицата 🙂

Всички те са различни и по съдържание, и по заряда, който носят, но ги обединява едно – носталгията, споменът за нещо, което безвъвратно е отминало. И което често се мъчим да изживеем отново, взирайки се в предметите и местата с които е свързано. Въпреки че, взирайки се в миналото, може да изтървем нещо от настоящето.

Но колкото да слушаме гласа на логиката и да четем зен-мъдрости, не можем да избягаме от себе си. Защото те, спомените са неотделима част от това, което ни прави личности.

Казват, за седем години всички молекули в тялото се обновяват (почти) напълно. С всяка година човек прилича на нова, по-лоша репликация на това, което е бил предишната, с повече грешки и дефекти.

Кое е общото, между детето, протягащо ръце, да достигне ниските клони на вишната в двора, тичащо след кокошките, катерещо се по ниските храсти и възрастният, гледащ къщата, през която са минали много други хора, опитващ се да съживи познатите образи, да изживее отново забравените моменти с тях.

Външно може да намерим някои общи черти между двамата, някои запазени до някъде, други изкривени до гротеска.

Единственото, свързващо двата образа, двете различни прояви на едно нещо, наречено човешка личност е вътре, в душевната им същност – тази необяснима проява, свързана пряко с материята и същевременно много различна и неуловима. Конкретната човешка душевност e формирана в резултат на всичко преживяно и сътветно спомените са неотделими от същността й.

В общия случай, колкото са по-ранни преживяванията, толкова ролята им за формиране на още гъвкавата личност е по-силна.

За това и колкото да се опитваме да бъдем мъдри и да живеем в настоящия момент, току някой предмет, познат текст или мелодия отключва пороя на спомените. Но да си спомняме за хубавите неща. Другите – да вървят надълбоко в склада на паметта, където само психоаналитиците ровят с охота.