Ние с Нея сме приятели.

Но Тя не знае за това. Защото Тя е над тези неща. Високо. Много, много високо. Над всички човешки емоции, сплетни, интриги, както и над героизъм, подвизи и доблест. Тя грее еднакво за всички. И за тези, които я обичат, и за тези, които я мразят, както и за безбройните безразлични, за които Тя е просто факт. Те ще кажат, че Тя е само един камък, който обикаля на повече от 300 000 км. от тук.

Нее. Вие нищо не знаете!

Ние сме приятели с Нея отдавна. От както вечер вдигах глава към обсипаното с ярки звезди небе над слабо осветеното предбалканско градче, заслушан в стройния жабешки хор на едно изчезнало преди много време блато, останало на мястото на преместеното корито на реката, минаваща през градчето.

Тогава Тя заливаше със сребърна, приказна светлина един свят, пълен с феи и вълшебници, свят в който Веселите зайци слагаха лошите вълци и лисици на мястото им и Трите прасенца постигаха успехи в строителството. Но също така и свят, в който звучаха имената на Гагарин, Герман Титов, Валентина Терешкова, както и едни други имена, които тогава у нас не се споменаваха много, като Джон Глен и Алън Шепърд.

Свят, който тръпнеше от очакване, кой ще стигне първи до Нея.

Свят, в който Чипоноско се изхитри, да се промъкне на гърба на калинка в ракетата, готова да полети към Луната и в който Облачето Пух пееше:

“Ще порасна аз голям,
в космоса ще ида сам”

По-късно Тя продължи да грее, в един по-различен свят, пълен с перигеи и апогеи, либрации ((люлеене на Луната спрямо центъра на масата и)) , еклиптики, алмукантарати ((малък кръг върху небесната сфера,равнината на който е успоредна на равнината на хоризонта,минаващ през светилото)). Свят, който хората хилядолетия наред са градили, опитвайки се да опишат един друг, невероятно огромен и сложен свят, отначало свеждайки го до сфера и постепенно осъзнавайки истинската му необятност. Свят, не по-малко интересен, зовящ и примамлив. И не по-малко романтичен…

Когато вечер лъчите Ѝ осветяват лицето ми чувствам, как те ме свързват с всички по света, или поне от тази негова част, осветена в момента от нея. Как същите лъчи докосват стари, отдавна изгубени приятели, както и много други, с които бихме могли да бъдем приятели.

Когато през прозореца светлината Ѝ докосне клепачите ми лъчите ѝ ме водят в други светове, където вълшебствата са реалност и драконите говорят с хората.

Снощи се събудих в едно планинско селце, където вечер, и когато щорите на прозорците са вдигнати, в стаята не се вижда нищо и се налага опипом да търся това постижение на цивилизацията, мобилния телефон, за да си светна. Всъщност единствената причина, да нося телефон там (иначе има покритие 😉 )

В стаята беше светло и реших, че е сутрин. Не, беше 2 часа.

Отидох до прозореца и погледнах. Тя обсипваше пейзажа със сребърна, приказна светлина. Славеи декорираха звуково картината.

Планинските склонове се виждаха ясно, познати и същевременно съвсем други. В тях непременно живеят змейове. И джуджета. Полянките блестяха ярко огряни, току след приключилото самодивско хоро. А горските феи танцуваха между дърветата. Защото какво може друго да правиш, ако си самодива или фея, на тази приказна светлина, освен да танцуваш…

Тогава почувствах връзката с тези незнайни творци на легенди от преди векове. Които не съчинили легендите и митовете. А са ги видели!

Даа, ние винаги ще бъдем приятели с Нея.
Нищо, че Тя няма как да разбере.