Ако трябва да се избира върхово постижение на отминалия 20-и век, несъмнено между първите кандидати за титлата ще бъде електрониката.

Успехът на хората да превърнат свободния танц на електроните в марш, насочван и направляван в различни посоки им даде възможност да чуват наделече, да виждат зад хиляди километри, да общуват през окенаските пространства, да се откъсант от силата на Земното привличане и да посетят други светове… Както и да четат тъпи блогове.

Електрониката здраво е проникнала в бита ни. Възпитаните електрони послушно изпълняват желанията ни и в кухненската печка, която по-добре от нас знае кога да пече, кога да изчака. В пералнята, в ръчния часовник….

Като студент още си дадох сметка, че всъщност не знаем какво е електронът!

Знаем негови характеристики – маса, заряд, спин, начин на взаимодействие. Знаем, че се намира някъде там… в рамките на вероятността и на неопределеността на Хайзенберг. Там, около атомното ядро, или в електронната решетка. Или във волтовата дъга. Наблюдаваме как взаимодейства с веществото. Това, което виждаме от електрона са следите, оставени от него при взаимодействие с нещо. Можем да видим следите му след като мине, но можем да определим от къде ще мине само приблизително.

Оакзва се, че за нещо толкова експлоатирано, на използването на което без преувеличение се крепи съвременната цивилизация имаме само косвени представи.

Всъщност за всичко имаме косвени представи, базирани на ограничените ни сетива.
Когато гледаме нещо, всъщност възприемаме реакцията на носителите на информация – фотоните с веществото в очите ни. Фотони, които са се отразили, или излъчили от предмета. И за същността на които имаме още по-неясна представа от колкото за тази на електрона.

Възприемаме много малък диапазон от излъчваната от предметите информация. Не виждаме нито инфрачервените, нито ултравиолетовите лъчи, нито радиовълните…

Да, за тях сме си направили протези – различни хитри устройства, които да ги уловят и да ни дадат изплъзващата ни се информация. До колкото могат, в зависимост от фабричните ограничения, нашата възможност за възприемане и осмисляне и от много други фактори.

Когато измерваме нещо, получаваме приблизителни стойности. Със стаен термометър не можем да измерим температурата на тялото, така, че да е полезна за лекаря. Е, имаме по-прецизни термометри. Които мерят с точност до…

Ако мерим с дърводелския метър, за прецизни конструкции ще се окаже недостатъчно. Колкото и по-прецизен метър използваме, всеки път ще получаваме различни резултати – заради темпеатурните колебания примерно. Стигнем ли атомно ниво, там ни чака прословутия принцип за неопределеност. Спотайва се там, някъде в същността на материята, подхилква се ехидно и пита, “какво точно искаш да разбереш?”

Даже, когато се мъчим да проникнем на микро и нано ниво, влияем сами на експеримента с недодяланите си методи и измерваме това, което сами сме забъркали, а не това, което става всъщност.

Правим несъвършени модели за нещата, които работят в известни граници. До следващата теория и съответно новите, по-съвършени модели, които работят в по- широки граници…

Платон е оприличил нашето възприятие за света , с хора приковани в пещера с гръб към входа, които виждат само сенките на случваващото се навън.

2300 години по-късно градим теории, правим скъпи уреди и строим огромни съоръжения, с които да изучаваме света, за да разберем че имаме само откъслечни, приблизителни, неточни и мъгляви представи за нещата.

Нещо, което Платон е разбрал по умозрителен начин преди повече от две хиляди години.