Купчина стари вестници в килера, очакващи да изпълнят последното си предназначение – да станат амбалаж, да покрият нещо, или просто да излетят през комина на печката. Ето купчината с “Орбита”. Спомен от студентските години. Отварям наслуки един брой. Спомените изникват живи. Този го купих като се връщах от Шумен след последното упражнение по експериментална физика. Този – след зачота по техническо чертане. Това го четох във влака от Шумен за Търговище. Усещам ясно миризмата в купето, жегата, мръсната завеска, която се вее от вятъра и ме пляска периодично по лицето…

Ето статията на Агоп Мелконян за анасамблите от елементарни частици – година по-късно доцент(тогава) Иван Захариев ехидно ще разказва на лекцията си по тази тема “Моят приятел Агоп Мелконян ходил на моята лекция и написал във вестника…” Споменът ме кара спонтанно да се усмихна.

Друга купчина със “Наука и техника”. Нови спомени. Ето и списание “Космос”. Връщаме се още по-назад във времето. Вълненията около кандидатстудентските изпити. Това пък е от доста по-рано – има статия за космичексата совалка, години преди излитането на “Колумбия” Чертежите почти точно пресъсздават бъдещата совалка. Още по стар брой. Любима повест на Кир Буличов, още от времето когато в България беше известен като Кирил Буличов 🙂 . Отварям няколко броя едновременно. Сега съм напълно във времето, когато те бяха нови, пълни с още непрочетени примамливи статии. Тук съм още 3-ти клас и се сблъсквам с първата ми и още неотминала страст – космологията, до която така и не успях да се доближа достатъчно. След прочит на такава статия живо усещах, колко грандиозна е Вселената и колко нищожни са нашите лични проблеми… Потръпвам пак при спомена. Усещането е живо.

Затварям списанията и вестниците. Струпвам ги пак на купчета, подредени по заглавия. Изпитвам силно желание да ги запазя. Да ги прибера някъде и да мога отново и отново да се потапям в тези светове, да изпитвам пак същите преживявания.

Поглеждам ги отново и виждам това, което са всъщност – купчина стари вестници и списания, пълни със остаряла и ненужна информация, а времената, когато са били актуални са отминали отдавна.

Има една зен-будистка мъдрост:
“Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко само Е“.

Важно е само това, което се случва в момента. Миналото не се връща, не може нищо да се промени, или да се преживее наново. На бъдещето можем да повлияем само от настоящето. А колко пъти живеем със събития одтавна минали, притесняваме се и съжаляваме за неща, които не сме направили, или сме свършили погрешно, а не виждаме това, което става сега, изпускаме нови възможности, за които отново да съжаляваме, когато “сега” стане “преди”. Или пък живеем с мечти и планове за бъдещето, които никога не се осъществяват, защото сме забравили, че трябва да живеем сега, в настоящето, а не вчера и не утре.

Слагам последния вестник върху купчината и затварям килера. Миналото не може да се върне. Оставям жълтеещите страници да чакат последното си предназначение и леко замаян от скока през годините излизам да търся къде е “сега”, да се сблъскам лице в лице с настоящето.

А помните ли когато…