Всеки човек сънува. Дори и тези, които не сънуват 🙂 По-точно, казват че не сънуват. Физиолозите твърдят, че и те сънуват, но не запомнят сънищата си. Останалите, обикновено помним сънищата за малко, после те постепенно избледняват и се забравят.

Но някои сънища се запомнят. Защо, с какво те се различават от другите, за да оставят траен отпечатък в паметта?
Кой знае. Всъщност, май никой не знае, каква точно е функцията на сънищата, макар че теории има много.

Помня два съня още от времето, когато бях на около 5 години. Единият приятен. Другият никак. Първият го сънувах два пъти, вторият – много. Доста от детайлите ми се губят, но усещането е живо.

Други сънища, уж съвсем забравени, понякога изплуват от дълбините на паметта. Наскоро така се измъкна от небитието един, който “изживях” преди години, и който съм запомнил в детайли.

Вървя през нощта по слабо осветена улица. Тягостно ми е. Мъча се да се отърся от напрежението,но то само нараства. Наближавам по-широк участък. По стените прибягват човешки сенки. Ускорявам ход. Сенките също. Напрежението прераства в откровен страх. Почти тичам. Започвам да чувам стъпките на хората, които ме преследват от двете страни. Те се отделят от стената и ме пресрещат. Трима или четирима. Спирам. Поглеждам назад. И там са толкова. Отчаяно търся изход. В това време преследвачите стягат обръча около мен. Не виждам добре лицата им.

В следващия момент единият замахва. Избягвам удара. Останалите се включват.

В реалността никога не съм участвал в сбиване, но тук, като на филм, извинявам се, като на сън, успявам някак си да избегна повечето удари, макар да отнасям някои , от които губя ориентация. Успявам и да нанеса по някой удар.

Умората бързо се трупа. Краката се местят все по трудно, поемам въдух с отворена уста и все не достига. Ръцете ми са изтръпнали и трудно ги държа вдигнати. За всеки удар ми трябва все по-голяма концентрация. Но все пак някак си успявам да се отдръпна навреме или да приклекна, за да избегна в последния момент летящ срещу лицето ми юмрук, а и с върховна концентрация да нанеса някой удар. Същевременно правя сложни маневри, за да държа нападателите (или поне повечето от тях) пред себе си.

В един момент забелязвам, че те са намалели. С последни сили раздавам няколко последни удара и виждам, че всички са нападали в кръг около мен.

Краката ми едва ме държат. Цялото тяло ме боли.Ръцете ми са сякаш на тях виси бетонен блок. Не съм в състояние да ги вдигна и на милиметър. Дишам тежко като риба, но някаква плаха надежда започва да изгрява, че всичко е свършило, че съм успял да се измъкна.

В следващия момент “опонентите” ми започват да се надигат един след друг.

Правят обръч и постепенно го затягат. Свежи са. Излеждат съвсем здрави и жизнени.

Шефът им (в съня знаех, че това е шефът, макар да нямаше отличителни белези) се усмихна лошо и каза: “А сега започваме.”

Тук се събудих.

Това беше един от малкото сънища, който съм запомнил в детайли, включително физическите усещания. И който кой знае защо вчера изплува от някое затънтено кътче на паметта с пълни подробности.