Тоя текст ми седи в черновите от 2 месеца, все го преправям и явно няма да успея да го докарам във вид, който да ми хареса, така че поне да го пусна (все още) в годината, в която беше концертът.

За първи път чух за Дийп Пърпъл в един филм на Богомил Райнов – беше 1972 или ’73-а година. Там лошата героиня искаше да подиграе нашия герой, но той като печен разузнавач информиран по всички въпроси не се даде, а й обясни всичко за любимата й група.

Тогава не обърнах много внимание – бях слушал достатъчно за “лошата буржоазна музика”, а много ясно беше, че “лошата” героиня няма начин да не слуша “лоша” музика.

Малко по-късно музиката на Пърпъл стана модерна, танцуваше се (Пърпъл и танци? – е и това имаше някога) по купони под нейните звуци. Тогава името на групата се спрягаше по най-различни начини – “дий пърпъл”, “див пърпъл” и т.н., рядко някой знаеше как точно се произнася това име.

Аз обаче верен на принципа “Всички наопаки, аз на терсене” много много не се заслушвах.

Е, това време бързо мина, за танци се пускаше друга музика, а Пърпъл продължиха да слушат главно ценители… и аз нададох ухо! И не спрях да слушам оттогава!

И така, до първия ден на ноември, 2007-ата година.

По времето, когато запонах да слушам Пърпъл те бяха в конфигурацията с Ковърдейл и Хюз, а “батковците” въздишаха по “стария” Пърпъл. За мен винаги и двете формации са били равностойни, всяка със своите достойнства.

През 1977-а, когато нямаше Deep Purple, а чакахме новите записи на Rainbow, White Snake и “Гилън бенд” едва ли можех да си представя, че точно след 30 години Пърпъл отново ще свирят и аз ще бъда на техен концерт в София!

И ето – в 18 часа на 1-и ноември, “менуорската бригада” виснахме пред железните ограждения пред зала “Фестивална”

Организацията беше добра, влязохме без проблеми.

Тук за пръв път нямаше проверки за фотоапарати. Приятно бе да гледаш морето от екранчета, люлеещо се в залата.

Добро беше решението, подгряващата група да започне да свири още в 19 и 30, докато залата се пълнеше още – така тези, които бяха седнали вече не скучаеха, а и не се наложи да се чака след това безумно дълго време до настъпването на основното събитие, за което всички бяха дошли.

По време на свиренето на “Конкурент” се забеляза, че акустиката в залата (за разлика от зала 1 на ндк например) е добра, само имаше едно неприятно ехо, което тонинженерите успяха да отстранят и вече за Пърпъл звукът беше перфектен.

И ето, точно в 20 и 30 светлините притъмняха, всички скочиха на крака – никой не можеше да помисли да посрещне седнал тези, които излязоха на сцената и се започна:

Pictures of Home, Things I never Said, Into the Fire, Strange Kind of Woman….

Това, което първо се набиваше на очи беше невероятната жизненост, потоци от добро настроение. Всички на сцената показваха ясно, че обичат това, което правят и влагат всичко от себе си.

Иън Пейс – перфектната машина за ритми, неизменният участник във всички формации на групата, свързващото звено.

Роджър Глоувър за пореден път доказа, че бас-китарата не е само подържащ инструмент и че голяма част от “отговорността” за характерния, несравним начин на звучене на групата е и негов.

Гилън – един от феноменалните рок-вокали. Знаем, че отдавна гласът му не е какъвто беше през седемдесетте, много се приказва, как бил загубил гласа си…
Да, но само в сравнение с … Гилън. Иначе и сега с лекота може да напъха в задния си джоб много така наречни “зевзди”.

Дон Еъри – трудно е да си на мястото на гигант от величината на Джон Лорд. Лорд е виртуозен музикант и творец.
Но, като концертитращ музикант Еъри се представи повече от достойно! Всъщност още от времето на Рейнбоу ми беше направил впечатление един клавирист с афинитет към класическата музика… Сега Еъри показа, че е израстнал достатъчно, за да замести успешно Джон Лорд.

Стийв Морз. Същото, което важи за Еъри, с пълна сила може да се каже и за Морз.
Който и да дойде на тая позиция даже да е с божествена дарба, винаги ще е в сянката на Ричи Блекмор, освен ако не успее да направи нови сола и рифове, ако не напише нови хитове, които да пратят в забрава предишните… Това е малко вероятно да стане.
Но Морз е перфектен. Има спорове, дали като китарист не е по-добър от Ричи. Всъщност това няма значение. Морз доказва, че мястото на соло китарист в Пърпъл е за него. В зала “Фестивална” за пореден път показа брилянтна техника, като изсвири солата на Ричи перфектно, както и представи много собствени импровизации.

Има голяма разлика, когато слушаш на живо добри и не толкова добри изпълнители – добрите се справят без проблем и извън студиото. Но има разлика също, когато слушаш добри музиканти и големи музиканти. Разлика, която според мен не може да се опише – трябва да се почувства.

И така, с поток от класически и нови хитове, разкошни сола и перфектна хармония два часа отлетяха като няколко минути.

Било е време, когато групи като Пърпъл са правили концерти по 3 и повече часа. Сега изискванията на продуцентите и организаторите са строги, описани с много клаузи, всичко става по часовник.

Слушали ме концертни записи на Пърпъл, където всяка песен звучи различно на различните концерти, с различни импровизации. Сега импровизации пак имаше, но по-скоро изглеждаха добре репетирани, отколкото свободни хрумвания на момента. Като цяло групата звучеше като много добре регулирана машина, която произвежда едно нещо – съвършенство!

Двата часа отминаха. Спуснахме се надолу по хълма, на който е зала “Фестивална”, сред тълпи, които продължаваха да пеят в приповдигнато настроение, което не ни напусна и следващите дни. Което пак се връща, щом си спомня за вечерта на 01. ноември 2007.

Подробно за концерта:
http://www.sivosten.com/content.php?review.676
http://www.starlighter.info/br_13_2007/music3.html
http://avtora.com/news/nowini/deep_purple_swiriha_pred_7000_w_sofiya