Тия дни много хора изразиха съпричастност към трагедията с нелепо загиналото момче от Враца. Много ФБ потребители сложиха надпис “Аз съм Тодор” на профилите си. Наистина загубата на един млад живот е тъжна, особено когато е в резултат на неконтролираното насилие и диващина, на която сме свидетели.
Аз обаче не мога да бъда съпричастен към случая. И не съм Тодор. Защо ли?
Защото не нося метален бокс. Нито друго оръжие. Не се нахвърлям да бия хора, които са ме подразнили по един или друг начин, особено ако тези хора са в правото си – в случая да се движат по пешеходна пътека. Даже и да са се “размотавали” по нея.
В случая трима бабаити са се “състезавали”, кой е “по-мъж”. Единият е нямал късмет. Всъщност другите двама също. Така е. Насилието не е безобидно. Резултатите и от “малкото” насилие могат да бъдат фатални.
Чудя се обаче, защо никой не изрази съпричастност с Чанко Стайков:
http://btvnovinite.bg/article/bulgaria/incidenti/prebitijat-ot-tijnejdzhar-mazh-s-jumruci-problemi-ne-se-reshavat.html –
пребит, защото направил забележка за хулиганска проява. Всички свидетели гузно са се покрили, никой не се е опитал да му помогне. За това може би и никой не иска да бъде Чанко Стайков, защото знае, че при такава ситуация ще се покрие. Иначе сме бабаити, ако мислим, че сме по-силни от другия. Така и Тодор е вярвал, че понеже тренира бойни изкуства и има метален бокс, ще им “каже” на тия толупи. Само че сметките му излезли погрешни. Може би за това толкова хора се идентифицират с него – понеже това е масовото поведение.
А говорим, че за да няма вандалски прояви, всички трябва да покажем нетърпимост към тях. Но когато някой прояви не нетърпимост, просто критика към подобна проява, всички се скриваме и се радваме, че на нас и този път ни се размина.
Иска ми се да кажа, че аз съм Чанко Стайков, но не мога. Защото знам, че като видя поредния вандал, ще си замълча. Защото знам, че никой няма да застане до мен. Не знам, дали и г-н Стайков повече ще се реши да показва непримиримост към хулиганството и вандализма. След като получи жесток урок. Урок, че обществото не му дреме. Всеки иска да се вози в чисти автобуси, но някой друг да се разправя с хулиганите, които ги съсипват. Обществото е ОК с вандалите и не иска да си защитава правата. Както и не му пука за тези, които се опитват да ги защитят.
За това не мога да кажа, че съм Чанко Стайков. Защото и аз съм член на това общество, което се е свило в собственото си безхаберие и се надява, да му се размине.
Но не съм и няма да бъда Тодор. Като проява на някакво рудиментарно достойнство.