През 1995 по екраните тръгна “Аполо 13“.

Екипът, който го беше създал бе много стабилен – с Рон Хауърд начело, сериозен актьорски състав и филмът бързо получи 7 номинации за “Оскар”, като спечели две от тях – за монтаж и звук. (По мное мнение заслужаваше и за подържаща роля – имаше 2 много силни подържащи роли – на Ед Харис и Катлийн Куинлан, но както и да е).

За мене този филм беше особено интересен, защото помня тия събития. Вярно, по онова време за американските лунни мисии се съобщаваше с по 3 реда в “Работническо дело” и кратко съобщение по радиото (по телевизията – нищо, изключение беше направено за ПОСЛЕДНИЯ полет – на Аполо 17), но имах щастието да живея на такова място, където се лови румънска телевизия, а румънците единствени от соц-лагера даваха най-подробно лунните мисии. Тогава името на Джим Лавъл се нареди в съзнанието ми наред с това на Нийл Армстронг. Бях силно впечатлен от човека, успял да спаси тази наглед обречена мисия. Всъщност за да се върнат астронавтите невредими на Земята с разрушения кораб са работили страшно много хора и заслугата е на всички тях. Екипажът оцелява почти на магия и това е пример, че понякога действителността предлага много по невероятни ситуации, от колкото може да създаде въображението на холивудски сценарист.

Понеже въпросните събитията ми бяха много близки, филмът ме впечатли особено, а после книгата на Джим Лавъл допълни ефекта, като разкри много подробности, които няма как да влязат в един филм.

Но въпреки всичко, остана и едно огорчение, че е направен такъв хубав и скъп филм за една… неуспешна всъщност мисия, въпреки щастливата развръзка. А за може би най-голямото постижение на човечеството за 20-и век – стъпването на човек на друго космическо тяло не е направен никакъв филм, освен документални и един, който е правен по “теориите”, че всъщност не е имало никакво кацане на Луната. (Въпреки, че в края му ясно пише, че всичко това е измислица, постоянно се намират хора, да го цитират като “доказателство” за шантавите си теории).

След появата на филма “Аполо 13” коментирахме с приятели, защо една катастрофа се оказва по-интересна за кинаджиите от една успешен полет с такова епохално значение. Явно режиссьорите и сценаристите пoзнават вкуса на публиката и знаят, че катастрофите са по-интересни и от най-големите постижения на човечеството.

Наскоро (14 август 2006) обаче пускам телевизора и по канала започва филм “Аполо 11”!

Първо реших, че ще е документален. По някое време стана ясно, че не е. Викам си – “Браво, някой се е сетил да направи филм и за това събитие”. Гледам, гледам и нещо не е наред. Има архивни кадри, музика от 60-те години, някаква актьорска игра, ама всичко изглежда, като правено от състав за художествена самодейност. Актьорите са сковани, говорят с лозунги от времето на “Студената война”. Абе някак като никак…

Филмът май е правен по поръчка на NASA и изцяло изглежда като отбиване на номера.

И пак въпросът остава – защо катастрофата е по зрелищна и по-ценена от публиката, а от там и от създателите на филми, отколкото успехът?