Приключи “Голямото четене” и дойде време за голямото плюене.
Всъщност стандартна реакция, характерна за нашите географски координати, съпътстваща всяко събитие, малко различаващо се от мнонотонното всекидневие.

Специално за класацията, аз и друг път съм казвал, че не обичам разните класации. Щом нещо ми харесва, не го харесвам повече или по-малко от друго подобно. Още по-малко бих класирал приятелите си, но това е извън темата.

Все пак смятам, че идеята за “Голямото четене” беше добра и на фона на масово разпространените предавания, в които просотията се афишира и се издига в култ, тази инициатива напротив се опитва да извади из под пепелта на безхаберието и да раздуха последните искри на (почти) рудиментарната култура на българската нация.

За това, въпреки че не обичам клсациите, поздравявам инициаторите на събитието.

Относно резултатите – няма значение. От всички книги, достигнали финала не съм чел две, за останалите нямам против да участват в тоя финал, нито ме интересува, как точно са подредени в класацията ( за справка виж втория параграф на този текст).

Прави впечатление обаче, колко хора изразиха “възмущението” си, от резултата.
Някои със сравнително интелигентни текстове, други – с откровено просташки.

Тия вторите, няма какво да ги мислим, начинът им на писане говори достатъчно за тях.

Но защо и интелигентни (поне съдейки от стила на писане) хора се чувстват едва ли не лично засегнати от крайния резултат?

Не виждам причина за такова негативно отнощение към спечелилия класацията роман, освен съсипаната образователна система и постепенното, но упорито внушаване на нихилистично отношение към българските ценности и към идентичността ни като нация изобщо.

Както вече съм писал, аз съм израснал в пряка връзка с поколения, свързани близко с епохата, за която се говори в “Под игото”, по-точно с годините скоро след Освобождението и началото на 20-и век, когато отзвука от ония времена е бил още много силен.

Освен това, по социалистическо време, въпреки че пак ни се внушаваше, че българите сме втора категория хора и че СССР е над всичко, все пак имаше остатъци от някакво уважение и към българските национални ценности, стига да не са в противоречие с интересите на Съветите.

Спомням си, един наш сънародник беше успял да си направи ултралек хеликоптер. Както той казваше, много хора въобще не пожелали да го видят, а му заявили, че “това може да бъде направено само в Съветския съюз”! Явно тия хора въобще не са си давали сметка, че хеликоптери се правят на много други места – и ултралеки, и много по-тежки…”

Сега СССР го няма, но въпреки това продъжава да ни бъде насаждано, че едва ли имаме право на някава национална гордост, национални ценности и самоуважение, в името на либерализма, интернационализма, ….изма и прочие.

Ако бях задължен да гласувам, сигурно от последните 12 книги щях да избера “Железният светилник”, но нямам нищо против “Под игото”. Нито спрямо която и да е от станалите 11 книги. Съжалявам, че много други не са достигнали финала, но както казах, съм против класациите, така че не ми пука особено.

Всъщност “Под игото” беше първата сериозна книга, която прочетох – когато бях на 6 години, видях че съседското момче, 5 години по-голямо от мен я чете и побързах да я прочета и аз, да не оставам назад :). След това съм я чел още няколко пъти. Нито първия път (е ‘айде – тогава съм бил малък и глупав), нито следващите пъти съм я намирал “слаба”, “некачествена”, “стилистично безпорядъчна”, “измъчена драма” и прочие етикети, които й лепят плювателите.

Може би начинът на преподаване на литература в бългаското училище има вина за тези нелепи коментари.

Аз винаги съм мразил часовете по литература. Комай дереджето на съвременното преподаване на въпросния предмет не се е подобрило.

Това ми отношение към учебния предмет никога не се е прехвърляло върху книгите обаче.

Относно класацията – сигурен съм, че е имало хора, които биха предпочели друга книга, но са гласували за “Под игото” на принципа “изберете българското”. И в това всъщност няма нищо лошо. Приемам го като естествена реакция, когато отвсякъде ти внушават, че е срамно да си българин, да изразиш макар и по такъв несериозен начин протеста си.

Което пък говори, че националният нихилизъм не е пуснал повсеместно корени.