Днес 11.04 позадрямалото ни гражданско общество реши да имитира събуждане.
Организирани бяха два митинга. За единия научих тази сутрин – пред “Александър Невски” трябваше да има протест срещу простотията за българския език.
Вторият на площад “Батенберг” срещу корупцията във властта.
Тъкмо тръгвах за първия и от спирката бях повикан по спешност обратно. Въпросът не търпеше отлагане, така че когато стгнах до катедралата, вече нямаше никой освен полицаи. Мисля, че все пак митингът се беше състоял, но колко хора са присъствали, как е минало не знам.
Реших – ще ида на втория, ако го има. Наистина, когато наближих площада се дочуваше музика и шум. Викам си – аха, ще има.
Наистина, бяха се събрали около 200- 250 човека. Мероприятието се състоя. Всички оратори изказаха пожелание, следващият път да сме повече.
Същевременно по булеварда си вървяха хора, напълно безучастни и незаинтересовани, от това което ставаше на метри от тях.
Може би причината да сме малко бе, че доста късно се чу за митинга. Аз го научих от блога на Григор вчера. Не знам, дали е бил обявяван по медиите и кои от тях са допуснали да го споменат.
Но същественият проблем е, че това мнение всъщност резюмира отношението на повечето ни сънародници към собствените ни проблеми – а именно цитирам: “Струва ми се, че ако хората се интересуваха повече от други неща, а не мутри и конспирация, можеха да живеят в по-добър свят ”
За тия 18 години псевдо демокрация властимащите успяха да постигнат своето – да внушат на населението да не се вълнува от проблемите си. Да заровим главите си в пясъка и да очакваме блаженство. А това, което ни се случва отзад всъщност не се случва на нашите задници, щом не го виждаме!
До колкото знам начинът човек да бъде блажен е папата или някой патриарх да го обяви за такъв. Години след смъртта му. И при условие човекът много да е изстрадал.
Заслугите на някои, от обявените за блажени са безспорни, като например на Майка Тереза.
На други са твърде спорни зависят от гледната точка, от идеологията, която човек изповядва – да речем Игнацио Лойола.
Но и за едните и за другите е характерно едно – винаги са вървели с гордо вдигната глава. Никога не са я заравяли в пясъка.
Зровим ли главите си пясъка чакайки да “се оправим”, можем да дочакаме само едно – съдбата на щраус от ферма. Тя винаги е еднозначна и строго определена, без изненади, освен може би за самото пернато.
