Такааа
Вече не съм феодален старец….

То и младеж не съм, за юпи не мога да мина…
Какъв ли ще да съм тогава?

Дявол знае. Или Господ. Или Великият Маниту.

Избягах от потъващия кораб. Не че оставането ми щеше да промени нещо. Нито за “феодалната” организация, нито за науката, нито за мене самия.

Реших да не правя същата грешка, като преди години, когато отхвърих всички възможности за работа в чужбина. Ако ги бях използвал, може би още щях да се занимавам с наука.

Обаче мислех с дивашки оптимизъм, че тук нещата няма начин да не си дойдат по местата и по-добре и аз да съм си на мястото.

В крайна сметка толкова години се занимавах основно с оцеляване. А науката покрай оцеляването. Така че няма да й направи особено впечатление, че съм я зарязал…

Е, сега оставам тук, където продължаваме да впрягаме каруците пред конете и да се чудим защо не се движат, или вървят в обратна посока. Реших този път обаче, да подходя различно, да не отхвърлям новите възможности, които ще стават все по-редки.

Пък гледаш, корабът, облекчен от липсата ми, почнал да изплува от блатото, в което го натикват с безжалостна упоритост. Мечтиии…

за финал на тези безсмислени излияния, поздрав с едно стихотворение на
Петър Добрев, на което се натъкнах наскоро:

Ария на дивотата

В страната на хипнозите
науката е враг.
И гонят я велможите
с фучене, вой и грак.

“Аман от много учени!
Товар са те за нас!” –
с хавайски глас мяучи ни
фалшиф финансов ас.

“Разсъдъкът къде ни е?” –
Крещи умникът млад.
“Та храним академия
със феодален щат”.

“БАН мор е за бюджета ни!”
подпяват други в хор.
А в БАН е днес професорът
по-беден от шофьор.

А в БАН доцентът гърчи се
по-ниско от сержант.
А лаборантът мъчи се
във глад и студ заврян.

И като връх на цялата
бруталност и позор
днес БАН по фонд по-малък е
от футболен отбор.

Тъй гаври се над мозъка
елитна простота.
И стене изтормозена
науката в калта.

Че стонът на отбраните
дивака весели.
И сладко е за враните
да грачат по орли.

Петър ДОБРЕВ