Да – правилно прочетохте. Не съм натиснал без да искам съседен клавиш 🙂

От къде изведнъж у мен такива канибалски наклонности? А как сте сигурни че е изведнъж? От къде знаете с какво закусвам 😉 ?
(То на времето в пещерите…)

Но да се върнем към съвременността.

Поводът за този пост всъщност не е канибализма, а това.Или тук. Всъщност от няколко места знам за тая, …ммм… история – не само от нета.

Накратко – едни юнаци са се изхитрили да правят изкуствени диаманти от човешки кости. От животински също. По принцип изкуствените диаманти са по-евтини, но тия, особено с човешки произход се продават на много високи цени. И от тях се правят много скъпи бижута.

Физическата страна на въпроса е проста – в костите има въглерод. От въглерод, независимо дали графит или кости се правят диаманти по добре позната от много години технология. Те обикновено се ползва в промишлеността, защото не са така привлекателни като естествените.

Обаче ако костите са човешки интересът расте. Освен това в костите има не само въглерод. В зависимост от останалите вещества и получените диаманти са с различни качества.

Та за това направих паралел с канибализма. И при двете явления всъщност се използват останки от човек, които вече не са му нужни. В единия случай за изхранване, в другия – за перчене. Т.е. за храна на суетността.

Както да го погледнеш – май много разлика няма. Тук идва моралната страна на въпроса.

“Да почнем със морала братя.
Моралът туй си е морал…”

Но кой морал?
Моралът както и да го погледнем е продукт на обществото. В различни времена и общества за морални се приемат различни неща.

В доста племена, живеещи около полярната окръжност за морално се е смятало възрастните хора, след определена възраст да се изоставят. Подобно поведение всъщност има и при доса китообразни – след като индивидът остарее и не може да плува със стадото, то се прощава с него със специфична церемония и го изоставя на стихиите и хищниците.

При маите и ацеките е било морално да се вадят сърцата на живи хора на публични церемонии. Кортес се възмущава, че храмът на чиито стъпала се извършвали жертвоприношенията ил точно срещу училището.

При много племена яденето на човешко месо се е считало за морално. Извършвало се е със специални ритуали и може да се каже, че е било част от културния живот на племето.

Във „Фату Хива – назад към природата” Тур Хейердал описва разговорите си с жител на Фату Хива от Маркизките острови, който помни времето на гощавките с човешко. За “суровина” са служели победените във племенните битки врагове. Хейердал пък му разказва за “цивилизованите’ войни. “Дивакът” първо е потресен от мащабите на войните. После пък от отношението към труповете. Не може да си представи, как така може да се похабява толкова “материал” (и това е по времето, по което човекът вече е скъсал с канибализма). Хейердал разсъждава за относителността на морала: “… смятаме за достойно да забием щика в живия човек, а за дивашко след като той вече е мъртав да си послужим с вилица” (цитирам по памет).

Има случаи, когато канибализмът не е в резултат на обществени и морални традиции а на крайно изтощение – случаите в СССР по време на Сталиновите репресии. Какво да се прави – може да мразим и отричаме Маркс, но това, което е казал за базатаи надстройката е вярно. (Всъщност не го е казал първи Маркс) Той говори за обществото, но принципът е валииден навсякъде. Духовността, моралните норми, възвисеността, всички те имат материален носител – човешкият мозък, работата на който зависи от състоянието на тялото. Когато тялото е много зле – базата е разтърсена силно и крехката духовна надстройка рухва. Остава първичната биологична основа.

В Русия и Украйна има изключително жестоки случай на канибализъм, но ще ги спестя на упоритите читатели, за награда, че стигнаха до тук.

Ще кажете – как може! Има толкова примери на саможертва!

Да, има. Обаче има и една характерна особеност – при всички тях, човекът който ги е извършил е бил ако не в добро, поне в задоволително физическо състояние. Войникът, който с гърди запушва картечния бункер, може да не е бил прехранен, но поне в достатъчно добра форма да бяга по баирите, да пълзи в калта и да мъкне килограми снаряжение. Родителят, който дарява орган за детето си, като се отказва от живота, също докато обмисля решението си, не изнемогва от глад.

Чел съм разказ на двама корабокрушенци след спасяването им. Момче и момиче пътуват с яхта, която потъва. В спасителната лодка, дни наред са без провизии. И двамата признават, че са стигнали до състояние, когато са мислели да хапнат другия. Вярно все още при условие ако той умре първи. Спасили ги преди да достигнат следващата фаза. И двамата после признали един на друг тези си мисли. Никой не се възмутил от другия – на ясно са били в какво състояние той е бил. По късно се оженили.

При тия случаи важи “ефектът на жабата”. Добре известно е, че ако жаба се пусне в гореща вода изкача. Но ако водата е студена и се загрява бавно, жабата не разбира какво й се случва и накрая се сварява. Така и хора, които при други обстоятелства биха проявили висок морал и саможертвеност могат постепенно да бъдат докарани до животинско състояние.

Всъщност канибализмът в тия случаи реално не се извършва от хора. Това което прави индивида човек е умряло. Или поне е изключено поради невъзможността на материалния носител да го подържа.

Колкото до другите случаи, когато самото общество подкрепя човекоядството си мисля, че все пак може би има и нещо заложено в хората, да не гледат на себеподобния като хранителен продукт. За това може би не са били много канибалските общества през познатата част от историята на човечеството.

Аз не знам дали само в резултат на средата в която съм се развивал, или има и вградени причини, но някак не мога да си представя да си резна пържола от бута на някой, който до скоро също като мен е тичал да успее да осгури семейството си. Притеснявал се е, надявал се е. Да поръся с черен пипер и да полея с лимон останките от някой, който сигурно също е редил мисли в блога си, обмислял е финала на стихотворението, което все не е успявал да довърши или пък е търсил решение на уравнението, с което да отвори бърз път на развитие на изследванията си.

Почти същата неприязън изпитвам и към яденето на делфинско и китово месо.

По същия начин гледам и на възможността да си закича да речем вратовръзката с диамантена игла, от костите на някой човек.
Украшения от човешки останки са се правили често – кой се закичил със скалпове, кой си направил чаша от череп. Нацистите правели лампиони от човешка кожа. На всички тези случаи се гледа като на дивашка проява. А този как е?

Та къде казахте е разликата между цивилизования човек и дивака?

Или не – аз бъркам. В случая с диамантените игли и обеци говорим всъщност за представители на елита на цивилизованото общество! Тогава вече работата е друга. Може!

ПП
Ето и още един елитен джентълмен от близкото минало.