Често слушам “Той ни предаде”, “Той продаде нашия свят” и други подобни. Казват го предимно хора, които всъщност нямат особени основания да нарекат онзи свят “техен”. Тия, които биха могли, могат спокойно да кажат, че и сегашният свят е “техен”. Оплакват се хора, които преди може би са живели малко по-добре. Роптаят обаче и такива, които сега живеят по-добре, имат повече възможности за реализация и най-важното – възползвали са се в една или друга степен от тях.
Но целта на този пост не е да обсъждаме особеностите на човешката психика, а въпроса за “предателството”.
Да започнем от там, че наблюденията върху съвременната история сочат, че един президент, или пък генерален секретар не може да направи много, без благословията на военно-промишления комплекс, който стои зад гърба му. Помним, какво стана с Кенеди, когато опита да действа против желаията на въпросния комплекс.
В СССР имаше подобно развитие. Да речем, че Черненко бе видимо болен човек, а и не се беше чуло, да е настъпил сериозно някого по опашката. За това смъртта му скоро след издигането му на високия пост може би е по естествени причини. Но Андропов бе здрав, прав и много надъхан срещу черната и сивата икономика. Но пък те бяха добре действащи – много по-добре от официалната икономика на СССР, а и зад тях стояха хора с много здрави позиции. Та докато беше здрав Андропов, току спря да бъде жив…
Един бил той президент или ген. сек. не би могъл да “продаде” страната си, ако има зад гърба си здрав военно-промишлен комплекс – няма да му позволят. Освен това, постът на генерален секретар на КПСС означава напрактика, че заемащият го е реално император на най-богатата империя. Имам предвид богата на суровини и залежи. А СССР използваше освен богатствата на Русия, които са много, също и богатствата на много други страни с много ресурси.
И не виждам при това положение, какво може да се предложи на такъв човек, управляващ толкова могъща империя, за да я “продаде”. Да оставим настрана богатствата – този пост означава също власт над поне половианта свят.
Защо тогава се стигна до известния ни изход? Пак стигаме до военно-промишления комплекс. Ако едната му половина – военната беше здрава, другата обаче беше пред разпад.
Всъщност това е резултат на лошия модел на съветската икономика. Огромните ресурси на страната забавиха рухването й, но в крайна сметка нещата си дойдоха по местата.
Да дам малко примери, за да не съм голословен. Примери, за които съм чел навремето в съветската преса.
В завод за искуствени торове правят ленински неделник ( в СССР имаше не само съботници но и неделници – воскресенники). Шофоьор, който трябвало да извозва продукцията, описва, как бил объркан, когато видял, че приемащият пункт не работи – там нямало неделник. Тогава колегите му му казали, да изсипва тора във Волга – всички правели така…. После някои еколози опитали да надигнат глас, обаче от много високо им изръмжали и те си замлъкнали.
Друг пример
Семейство си налепило плочки в банята, като за лепило използвало нещо, дадено им от роднина, работещ във военен завод. В наши дни решили да сменят плочките и се оказало изключително трудно да махнат старите. Питали роднината, с какво са ги залепили и може ли да им даде пак. Оказало се, че това било лепило, с което се лепят детайли във витлата на хеликоптерите и струвало стотици хиляди долари килограма…”
Ясно е. че такава икономика дълго не може да издържи.
Истоирята на съветската икономика е всъщност поредица от грешки.
Шолохов бе написал една книга “Разораната целина” . Всъщност въпросните “целини” са били пасища и Русия е изнасяла фураж. След разораването им започва да внася фураж. А индустриализацията си е индустриализация, ама индустриалците и пролетариатът трябва да ядат… А животните, които осигуряват част от хранителните а и други продукти искат фураж.
И в Щатите и в СССР най-много научни открития се правеха във военнта област – едва ли изненадвам някого. Там се наливаха най-много пари. Обаче в Щатите след известен период, откритията и изобретенията минаваха в гражданския сектор и носеха приходи. В СССР се засекретяваха.
Чел съм също , как се внася високотехнолгична машина от “запада” и се засекретява. Въпросът е от кого? Щом “врагът” я е произвел, значи за него тя не е неизвестна. Обаче става недостъпна за местните специалисти.
Подобен е въпросът със съветските самолети. Верни на принципа “у нас нефти много” съветските конструктори не полагаха много усилия да направят самолетните двигатели икономични. А и сигурно “важните хора” са мислели, че соц. пазарът им е винаги гарантиран. В резултат двигатели с еднакви параметри, съветският гори точно два пъти повече от западния образец. Това, както и недодялаността на съоръженията в пилотската кабина са отблъснали много потенциални клиенти. А интерес е имало – знаем, че руснаците са ненадминати в аеродинамиката. Сега вече имат самолети, отговарящи на стандартите, но дали ще успеят да си върнат изпуснатото – трудна работа.
И много още примери могат да се дадат за непригодността на икономоика от съветски тип.
Та, когато Горбачов беше на власт, колапсът на съветската икономика му дишаше във врата. Както е добре известно, когато един режим е на път да рухне, започва война. Така и започна войната в Афганистан. Тук съм споменал и за една друга война, която се готвеше, и която за щастие се размина. Но Афганистанската война не успя да подобри много положението на икономиката, а напротив – създаде още проблеми.
Тогава Горбачов реши да прави реформи. Обяви гласност (малко след информационното затъмнение при Чернобилската катастрофа), пусна някакви масали, за намаляване на команндно-административната роля на партията. Но всъщност не направи истински реформи, както стана в Китай.
Черната и сивата икономика в СССР реално бяха печеливши и вече изградени. Ако бяха озаконени, поне по-голямата част от тях, щеше да е по-лесно и преборването с останала част и КПСС можеше да е още на власт. Както Китайската комунистическа партия – където направиха един вид контролиран капитализъм.
Но Горби или се уплаши, или това си беше част от сценарий, при който както видяхме системата се запази – има псевдо-капитализъм при който същите хора държат властта и парите, само че неспирани от ограниченията, които им налагаше социалистическта държава. В крайна сметка, каквато и да беше причината реални реформи не бяха проведени и знаем какво се случи – още му сърбаме попарата.
Ако Горби предаде някого, предаде всъщност самите реформи и хората, които разчитаха на тях, които очакваха, че ще има истинска промяна.
А за тия, които не са съгласни с написаното ще припомня, когато беше “пучът” срещу Горбачов, кой го спаси – Таманската дивизия. В превод за незапознатите – дивизията на КГБ.