Това е името на кафето и фри-шопа на летище Фиумичино, в зоната преди изходите за заминаване. Много добро попадение бих казал. Минавайки покрай надписа, поотегчен от чакането, с ум все още ангажиран от проверките на багажа и паспортния контрол изведнъж осъзнаваш, че напускаш Рим и носталгията, и желанието да се върнеш отново те захлупват отведнъж.
Очаквах, че Рим ще ми хареса. Имах предчуствие, че няма да се разочаровам. Не очаквах, че ще ми хареса толкова много! Сериозно. И от Берлин, Франкфурт, Ерланген, Марсилия, Ница и Монако имам много добри впечатления. Рим обаче ме “хвана” най-силно, кой знае защо. (Може би защото преживяванията са най-пресни? 🙂 )
Първо да благодаря на WizzAir, че дават възможност да се пътува човешки, на човешки цени.
За големи самоорганизирани групи като нашата (големи според гледната точка. За някого 6 човека може да не е голяма група 😉 ) препоръчвам www.only-apartments.com от където предварително успяхме да си намерим апартамент на стратегическо място – до Ватикана.
Който държи пък да е на хотел, може да ползва услугите на много сайтове като този , където човек може да си търси хотел по цена, разположение, отзиви от туристи и т.н.
От летището докато се оглеждахме за влак, скоропостижно се озовахме в микробусче (по 1 евро по-малко на човек – както настойчиво обяви агентът, типичен римлянин с дръпнати очи 🙂 ) и засъбирахме италиански гледки. Скоро оставихме багажа на гарата ( в Рим стигнаме към 8 тамошно време, а квартирата, както и всеки хотел стандартно могат да се “заселват” след 12) и минути по-късно Колизеят и Палатинският хълм усетиха тежка българска стъпка.
Може на някого решението ни да предпочетем квартира вместо хотел да се вижда недостатъчно комфортно. Не знам. Всеки си гледа със своите “очила”. Хотелът има предимство, че ти чистят всеки ден стаята. Но там няма възможност да седнете цялата компания в широкия хол (освен ако не си ангажирали хотелски апартамент разбира се),
на сладък лаф (с дегустация на различни италиански вина 😉 ) след многочасовото събиране на гледки и да обмените впечатленията, затвърждавайки определени моменти в дълговременната памет 🙂 .
Иначе организацията на фирмата, даваща апартаменти под наем е перфектна. Включително, след като възнедоволствахме, че няма достатъчно одеала, агентът Карло (така и не му научих фамилията 🙁 ) донесе за отрицателно време чисто нови. Всъщност, както се оказа в последствие опасенията ни, че ще е студено се оказаха пресилени, въпреки че наближаваше средата на ноември и малко ми е съвестно, че разкарахме Карло излишно.
Когато ровехме по Нет.-а за квартира, все още не си давахме сметка, колко стратегически правилно място сме избрали. На 5 минути бодра крачка се намираше базиликата св. Петър. На олко 15 – замъкът Сан Анжело.
Времето също беше с нас. Вторият ден ни посрещна с … дъжд. Тръгнахме към св. Петър с намерението да смъмрим папата и да го помолим, да оправи Божиите бакии, но виждайки колко малко хора чакат пред входа бързо оттеглихме недоволството си. Знам че в хубаво време се чака часове, в което се убедихме, виждайки каква опашка чакаше последния ден от пребиваването ни в Рим. Ние влязохме за по-малко от 10 минути. Докато разгледаме “църквето”, навън блеснало слънчице. Така че от купола на св. Петър видяхме Рим в цялата му прелест, огрян от слънчева светлина. Който наминава натам, горещо му препоръчвам, да не стиска петте евро за изкачване на купола (входът в базиликата е безплатен). Гледката е невероятна и си струва всеки цент. Има и асансьор за част от пътя – 7 евро, но самото изживяване на изкачването по витата стълба около купола си е за предпочитане. Поне по мое мнение.
Третият ден ни посрещна с дъжд… (изненадаа). Съответно опашката пред ватиканските музеи беше незначителна. Както и предишния ден след като излязохме беше слънчево 😉 и останалата част от деня посветихме на обиколка из града.
Тук е моментът да препоръчам Roma Pass– тридневна карта за цялата транспортна мрежа, без експресните автобуси, от които така и не стана нужда да се възползваме плюс намаление за повчето музеи (без ватиканския – все пак е друга държава 🙂 )
Плюс това, с Roma Pass се влиза с предимство в повечето музеи. Така избегнахме близо 50 метровата опашка пред Колизея.
Около Ватикана често ни питаха, дали не сме поляци. Явно католическа Полша бълва много поклонници в тази посока. Даже просяците просеха на полски. Ако чуете да речем “Дал Бог благослов”, не си мислете, че ви говорят на български 😉 .
Четвъртият ден мина на покрива на туристическите автобусчета, с прибежки до неизследваните още забележителности.
Тук ще спомена единственото си разочарование от Рим. Аз очаквах да има повече останки от античната история – период, който ме интересува по-силно, отколкото Ренесанса. Но уви – всичко е здраво разграбвано и рушено, преди на умни ренесансови личности да им светне, че това е наследство от една велика култура. Част от останките са съхранени от богаташи за украса на вилите им (вилата на Борджиите има разкошна “градинка” между другото, май по-голяма от Борисовата – препоръчвам за разходка). Някои пък са съхранени от … църквата. Както да речем Пантеонът, който е оцелял, защото е бил превърнат в християнска черква. Няма лошо – щом е бил храм на всички богове, какво пречи там да се приюти и християнският такъв. Но жалко за останалите сгради, които не са имали този късмет.
А снимки? Моите хора направиха към 2000 парчета. Аз не си падам фотолюбител и за това няма да слагам снимки, не че не си ги гледам на монитора от време на време 🙂 Виж, ако някой от фотографите ги качи нейде в Мрежата, може да дам линк. Но така или иначе снимки с доброкачество в Интернет дал Господ много. Тези с нищо не са по-добри, няма някоя характерна с нещо, за да заслужава да я сложа. Просто фиксирани части от пространството в конкретни моменти от времето с ограничените възможности на фотографията, предназначени да послужат на определени хора да задействат лавината от конкретни спомени.
А както припява моята приятелка Кендис Найт, от скоро мисис Блекмор:
“When you’re reminiscing, then all you need is time…”
Като цяло хората, скоито се срещахме в Рим бяха много любезни и отзивчиви. Имаше и едни-два случая на тъпанарски прояви, но те влизат в рамките на статистическата грешка и не си струва да се споменава за тях.
Четирите дни в Рим се оказаха прекалено малко време. Много неща не видяхме, много минахме набързо, припряни да видим още и още.
Ако се озова пак там освен за пропуснатите забележителности, ще отделя повече време за някои от вече посетените. Например на Палатинския хълм спокойно бих прекарал половин, ако не и цял ден. Вярно, това до някъде е свързано с моето пристрастие към античната история, но и за неизкушените от този период една разходка по хълма би била пълноценна. Природата на самия хълм и гледките наоколо са страхотни.
Последваха гарата Термини, експресът за Фиумичино – не по-добър от нашите експреси, летищните пейки. Там се натънахме на млада българка от Пловдив, живееща в Неапол, от която с неудоволствие научихме, че булгаристанската темерутщина важи в пълна сила и в Италия – в Неапол било пълно с българи, които се пазят един от друг и си играят мръсно… Тъжна история. Колко време ще ни трябва, за да станем нормални хора, поне в чужбина?
После еърбъсът ни издигна бързо спасявайки се от разлюляното море от облаци предлагащо стабилна турбуленция. Целият обратен път мина над все такова непрогледно море от млечно бели вълма, в което накрая машината се гмурна отново и се насладихме на гледката на НДК от птичи поглед.
Останалото са спомени.