След “Отдел “И”” новата книга на Петър Тушков е в ръцете ми.
“Блуграс” – сборник с от 11 разказа и една новела. Дванадесет портала към други реалности, реалности нарисувани умело до последния щрих в детайлите.

Да отворим портала, табелката над който гласи: “Вазев”. (Гореспоменатата новела.)
След като прекрачим зад вратата веднага попадаме във вече не толкова близкото минало на нашата държава. В една алтернативна история, в която поредица от събития са се развили по малко по-различен начин, за да се получи картина хем близка, хем доста по-различна от това, което сме чели в учебниците по история и в литературата от онова време. И леко различните име и фамилия на главния герой от тези на прототипа му е най-малкото отклонение от познанията ни за епохата.
(Кой е прототипът няма нужда да уточняваме. Жокер – не е Димитър Подвързачов 🙂 )

Историята е алтернативна, но обстановката е автентична. Картините, които авторът рисува ни пренасят в действителността от края на 19-и век такава, каквато я знаем от разказите на живелите в онези времена.

И преди писах за богатия език, с който Тушков борави. С лекота рисува живи природни картини, градски пейзажи и мрачни учреждения, толкова истински, че можеш да почувстваш как водата от локвите на улицата прониква през обувките или как застоялият въздух наситен с прах и тютюнев дим дразни дробовете. Също така със замах може да те хвърли в невероятни фантастични реалности, а героите му са живи, пълнокръвни, всеки със свои индивидуални черти, добри и лоши.

Тушков е истински езиков хамелеон. Еднакво леко рисува в различните си произведения фантастични картини, магически реалности, кадри от съвременната действителност. Във “Вазев” езикът звучи характерно за описваната епоха, като излязъл изпод перото на Вазов. Но не, няма да имате нужда от “превод”, както бе “преведено” едно от изданията на “Под игото” на съвременен език.
Езикът на Тушков в повестта е напълно съвременен, но с лек архаичен привкус, което помага за пълното потапяне в атмосферата ан описваната епоха. Даже и пасажите, които представляват “цитати”, написани от самия Вазев, където изказът звучи преднамерено по-автентично за времето, няма нещо, за което радетелите за съвременен български език да се заядат. И не, повестта няма нищо общо с някои произведения, в които насиленият архаичен език дразни. Чете се леко и използваният изказ допринася за пълноценното вживяване в света на произведението.

За хората от типа “не обичам фантастика/фентъзи”, това не е фантастика. Единствено краят може да напомня малко на идея, родена в главата на Светослав Минков, но не, спокойно повестта може да се чете от хора, имащи невъзприемчивост към фантастиката.
Любителите на фантастиката също с удоволствие ще прочетат за перипетиите на журналиста и поета Йоан Вазев. Защото всяка история, която не е документална е фантастична. А ние обичаме фантастиката.

Тия дни чух, че актрисата Мария Бакалова е взела поредната награда и е номинирана за друга престижна награда заради участието си в “оня филм”. И то не от всичкоакадемията в Голямо Манарово, а все от сериозни места. Та въпреки предубежденията си и многото “литература”, която бях изчел относно явлението “Борат”, реших да си го причиня. Щото нали, “да видим наш’то моме как се е изложило”…

За да съм в час естествено почнах с първия “Борат” от уви, вече далечната 2006-а година.

Имаше навремето една музикална класация “Това “да”, това “не”“. Ако оценяваме филма според нейния регламент, той определено “печели” “не”. Макар че имаше доста моменти, заради които много ми се иска да кажа “да, да да!“, все пак крайната оценка си остава “не”.

След културния шок, който изживях се чудех дали все пак да си причинявам и втората част, но в крайна сметка нали, “като си казал 1, кажи и 2” и прочие… Така че мечка страх (тъй де, мечката от първия “Борат”), аз пък ще гледам.

Определено не съжалявам за това си решение!

15 години са били наистина достатъчни на “Борат” да узрее. Да добие по-приятен облик и да се изпълни със съдържание. Сериозно съдържание засягащо много злободневни теми. Теми, характерни не само за американското общество, което Саша Коен разкоства с прецизността и отдадеността на патоанатом-садист, но много от тях валидни за всяко общество.

Наистина, ако кажа, че и този път на места манджата не беше пресолена, ще излъжа. Имаше някой и друг такъв елемент. Но целият този тоалетен привкус, заради който ценните моменти, за които споменах по-горе се губеха удавени в тоталната смрад и заради който повечето зрители едва ли са ги забелязали го няма.

Сега, относно “наш’то моме”, заради което и се реших да гледам този филм. След като го гледах разбрах защо Мария е успяла да изпъкне на кастинг, на който са се явили 600 момичета. Страхотна игра, невероятни превъплъщения в различните сцени, изключително чувство за импровизация!
А филмът е построен върху импровизацията. С изключение на няколко предварително подготвени сцени, останалото се снима със случайни, неподготвени хора, включително и ключовият момент с Руди Джулиани. При такъв тип филм импровизацията е с ключово значение.

Това всъщност, освен няколкото злободневни моменти в първия филм е причината все още ме дърпа да сменя оценката за него от “не” на “да”.
Обаче за втория “Борат” оценката е твърдо “Да”. Да с главна буква.

Дали препоръчвам филма? Категорично.
Каквито и очаквания да имате, те ще бъдат многократно надхвърлени. Не задължително в положителна посока. Или поне не всички в положителна посока. Но “Борат 2” е филм, който си заслужава.

Цитат:
“Американците са победители
в тяхната битка срещу науката.”
Не само американците за съжаление. По същия начин както във филма невежеството печели борбата си със знанието по целия свят.
И това е само много малка част от проблемите на съвременния свят, засегнати във филма.

Изкушени ли сте от магията?
А знаете ли къде живеят магьосниците? В странни светове, населени с джуджета, еднорози и елфи? В средните векове, преследвани от безмилостни инквизитори. Или ги има и сред нас, в модерния свят, пълен с технологии и наука, които средновековният инквизитор с чиста съвест би обявил за дяволски творения?

Естествено, говорим за фентъзи.

Споменем ли съчетание на магия и съвремие, неизбежно първото име, за което повечето ще се сетят е Джоан Роулинг, която създаде цял свят, който съществува паралелно на нашия и за който повечето хора си нямат представа, че съществува.

По подобен начин Хари Дрезден създаден от Джим Бъчър обикаля улиците на съвременния Чикаго и громи силите на злото, спасява хиляди хора и има неприятности с властите, които го смятат за мошеник.
По нашите земи също живеят знайни и незнайни чародеи, като “Софийските магьосници” на Мартин Колев или двамата шемети Лазар и Григор от невероятната „Ех, магесническа му работа“ на Калоян Захариев.

В никакъв случай не бива да пропускаме и драконовата поредица на Николай Теллалов.

И разбира се Роджър Зелазни, чиито герои често по един или друг начин се озовават в света, който познаваме, кога за кратко, кога за цял роман време.

“Огънят в мен” на Даниела Богоева-Гюргакова ни води в днешна Франция.

Не случайно споменах Телаллов и Зелазни последни, точно преди да премина към темата на този пост.
Николай Теллалов е запознат изоснови с българските предания и вярвания и ги използва умело в книгите си. Също така има солидна ерудиция в областта на химията, физиката и инженерните науки.
Зелазни има огромни познания както по история, така и по различните религии и философски учения. В произведенията му има богата информация за християнството, исляма, хиндуизма, будизма и още много други култове, съществували през историята.

По същия начин в романа си Даниела Богоева демонстрира дълбоки познания на историята, основно на Франция – страната в която се развива действието, както и на християнската религия, на юдаизма, на Кабала и други религиозни, окултни и езотерични учения и практики, като вавилонски, шумерски и древноегипетски.

Голямата ерудиция не е единствената допирна точка със Зелазни. За разлика например от историите на цитираните по-горе двама адаши Хари – Потър и Дрезден, романът на Даниела Богоева, макар че е изключително приятен, увлекателен и се чете на един дъх има сериозна философска основа, върху която се градят действието и характерите.

Може да бъде направен паралел също с книгите на Дан Браун по отношение на информацията, която дават за местата където се развива действието. “Огънят в мен” разказва интересни подробности за Париж и Авиньон, за историята и за съвремието.

Даниела Богоева не отстъпва по ерудиция на цитираните двама автори, нито по майсторство на изказа. В това се заключава паралелът между тях. Тя има свой собствен стил, не копира от никого и за разлика от много други дебютни романи, нейният демонстрира изградено майсторство и не наподобява други подобни произведения.

Езикът, който рисува повествованието е богат, изказът – красив. Всяка сцена е жива картина с най-малките подробности, всяко действие е детайлно описано така, че читателят буквално го вижда. “Огънят в мен” е от книгите, за които изразът “потапя читателя в действието” не е просто клише.

Историята е подплатена със сериозна библиография, авторката се е постарала да изгради стройна система от препратки към информация за различните места, ритуали и реални и митични персонажи, които се срещат в книгата. Но спокойно, това не е учебник, или някакъв сух “материал”, с който някой е решил да демонстрира начетеността си.

“Огънят в мен” е увлекателна история, наситена със загадки, мистика и даже лек криминален привкус. (Не, няма трупове, нито детективи.) И въпреки че рано става ясно, кой е злодеят, в този случай това не е недостатък, няма особено значение защото не това е същественото за книгата. Цялата поредица от загадъчни събития, които се случват на Катрин и които тя и приятелите се опитват да разбулят са просто една централна нишка, около която е окачено повествованието, около която се изграждат събития, характери, описания, които представляват същността на произведението.

Не е пропусната темата за гоненията на вещиците през вековете – все пак става въпрос за магьосници, както споменах в началото, ролята на религиите, дълбоките корени в историята на много от съвременните празници и ритуали и още… Романът сам ще ни каже какво още.

И след всичко казано до тук, какво всъщност представлява тази книга? Ето какво казва самата Даниела Богоева -“просто една история за любовта и приятелството, за ревността и подлостта, за семейството и враговете, за правото да вярваш в това, което ти е на сърце.”

За тези, които като мен предпочитат електронни издания, книгата може да се намери в електронен вид на “щанда” на Интернет книжарницата на Сиела