Category Archives: Long Live Rock N Roll

Sofia Rocks 2011

7 Replies

Нощта между 8-и и 9-и юли 2011 ще е една от нощите, които няма да се забравят.
Първо отново да благодаря на Z-Rock за билета, с който се сдобих благодарение на тях ( да не вземат да ме включат в черния списък, че тази година билетите от Z-Rock ми идват като на крокодил представители на обувната промишленост…)

Тук малко ще сменя приповдигнатия тон обаче и както преди облаях Тикетпро, сега ще поръмжа срещу Eventim…
Купих от сайта им билет за дъщеря ми, с опция за получаване в офиса им. Е, каква беше ползата, че платих онлайн, след като в офиса трябваше да чакам близо час…

Бяха оставили едно момиченце да дава билети, да продава и да връща пари за Sonisphere. Да бяха сложили двама души, един да връща и друг да продава! Иначе момичето работеше много бързо, но опашката беше голяма. В офиса имаше и още една дама, явно шефка, която обаче не се включи в билетопродаването, защото явно имаше да покорява върхове в пасиансореденето… Всъщност може и да не съм справедлив към жената – може пък да си е избирала прическа в Мрежата…

Както и да е, отново се затвърждава мнението ми, че от подобните агенции, само Ticketstream са на ниво.

И да се върнем към приятната част. в 16 и малко се озовахме на стадиона, до оградата разделяща front stage и простосмъртните стърчащи, където обаче видимостта беше много добра, под опожаряващите лъчи на юлското слънце, където SHEKY AND THE BLOODRAIN ни изненадаха много приятно. Досега Шеката го знаех, като някакъв шеметен тип, който се маймунясва в “Денис и приятели”. На стадиона обаче ме потресе с гласа си – невероятен глас! Цялата група свириха перфектно, песните бяха добре подбрани, а Шеката покоряваше без да се замисли, много високи вокални върхове. Евала Шека!

Под жаркото слънце започнах да чувствам колко остро липсва маркучът от концертите на Manowar. Както съм казал – групата, която обръща най-голямо внимание на феновете си е Manowar. Това е. Освен въпросният маркуч, с който съпорта на групата разхлаждаше прегрялата тълпа, също раздават и вода за пиене, независимо от кетъринга на организаторите. А именно на този Sofia Rocks водата взе че свърши много рано на павилионите. (А имах поне 10 причини, да не пия бира, които нямам намерение да споделям, така че общо взето последните часове от фестивала и за двама ни минаха мъчително) Още за кетъринга – абе не знам как го правят, но в Каварна спокойно можеше да се нареди човек и да си накупи каквото му трябва в почивките между групите. Всъщност и миналата година и на AC/DC и на предишния Sofia Rocks май беше така. Тази година нещо организацията от тази гледна точка беше изключително зле. Да не говорим, че освен бира и вода, която свърши имаше само някакви горещи кучки… Но да минем, както казах към приятната част.

Пет минути преди началният час се появиха Slade – любима група от ученическите години.
В началото прозвучаха малко тихичко, но скоро нещата се оправиха и не разбрах, това неуспешен опит за майтап ли беше, или някой тоноператор беше придрямал от жегата 🙂

Абе, само на мене ли ми се струва, че на моменти малко звучаха като разпасана банда? Но не може да се отрече, че старите момчета се раздадоха изцяло. Mal McNulty, въпреки че беше попрегракнал, както и Dave Hill изкараха всичкият възможен потенциал на дробовете си. John Berry ефектно на два пъти замени баса с цигулка. Е, за краткия сет на групата, много хитове бяха пропуснати. Не чухме Rock and roll preacher, или Ooh La La In L.А. да речем. Но с удоволствие пригласях на Look Wot You Dun (това колко съм го въртял – плочата има дълбоки резки точно на тая песен…). Прозвучаха и Run Runaway , Coz I Luv You. Естествено, не мина без My oh my, за да завършат краткото си представяне с Feel the Noize.

След глем звученето на Слейд, “Саксонците” от британските острови се стовариха като чугунена преса. Biff Byford се забавляваше да замеря публиката с бутилки минерална вода. Стегнато, от песен в песен Saxon успяха да вместят повече от 10 песни в краткото време, което им беше отредено.
Тогава зърнах пред мен, в “зоната на отличниците” една дама, която подрусваше кръшен кючек, под металните звуци на Saxon… Помислих си, че може би не би било проблем и човек да играе туист под звуците на Ивана да речем, ама нещо нямам намерение да опитам.

След яката подгрявка на трите групи, дойде време “Механиците” на Майк Ръдърфорд да успокоят напрежението. Много добра идея, по средата на фестивала да бъде вмъкната група, като Mike & The Mechanics. Приятна, релаксираща музика, перфектни изпълнения. За съжаление доста народ недоволстваше срещу “механиците”. Обикаляйки из стадиона, чух и част от такъв диалог – “.. те Saxon минаха отдавна” – редеше сърдит метъл по телефона – ” сега се изляха едни бози и чакаме оня…” . Хора разни. За щастие, много фенове се кефеха искрено на красивата музика на Mike & The Mechanics, танцуваха и пригласяха на моменти.

На такива събития е забавно човек да се разходи по терена. Виждат се всякакви чешити, шапки от корите за бира – тип “корабче”, “навес” и “палатка”, какви ли не надписи по фанелките и татуировки.
Точно до оградата, до която бяхме виснали имаше четирима симпатяги с жълти фанелки с надпис “Аз слушам Жудас, А ти?” 😀 Някои хора даже ги помолиха да ги снимат. Абе ситуацията си заслужаваше жълтата фанелка…. :D. Оказа се, че и от средата и края на терена има много добра видимост към сцената, особено за “тежко въоръжен” с бинокъл тип, като мене. А озвучаването наистина беше перфектно и се чуваше много добре навсякъде по терена без заглъхвания и изкривявания. Единствено на Mike & The Mechanics ми направи впечатление, че басът беше несъобразено усилен и трещеше (вместо да удря в крачолите и стомаха, както си е редно 🙂 ).
Неприятното, ако си се загнездил напред и тръгнеш да обикаляш е връщането в първоначална позиция – човек събира доста сърдити погледи, на новопридошли “металурзи”, въпреки извиненията, които раздава наляво и дясно. Е, ако всичко мине само с лоши погледи – добре ;).

Та дойде и момента WHITESNAKE да излязат и да подлудят тълпата. Ковърдейл ми е трудно да го възприема изрусен, макар че отдавна се движи с такова оперение. Но той си знае.
Важното е, че определено си е повъстановил доста гласа, звучи близко до предишния му и не разчиташе толкова на беквокалите на останалите от бандата, както на предишния концерт в София.
Тук се замислих, какво общо имат освен емблемата на заден фон тези WHITESNAKE, с ония с Джон Лорд и Йън Пейс, или пък с Don Airey … WHITESNAKE – това е група-човек, както беше и Rainbow да речем, останалите, са временен пълнеж, който може да бъде сменен всеки момент. Но пък какъв човек – който с две танцови стъпки е способен да накара многохилядна тълпа да зареве, да не говорим, когато запее… Изредиха се класики като “Love Ain’t No Stranger”, “Is This Love?”, здрави китарни сола, надсвирване между двамата китаристи, соло на барабани – както си трябва по класически рок-тертип. Докато стана време за “Here I Go Again “, когато публиката буквално заглуши групата, въпреки че уредбата беше усилена най-много, в сравнение с досегашните групи!
Накрая нощният покой бе разстрелян окончателно със “Still of the Night”. Накрая, в отговор на мощните овации Дейвид изкара началото на “Soldier of Fortune” без съпровод, може би да потвърди, че гласът му си е на мястото.

След “змията” над сцената се спусна чаршаф с епитаф… т.е с надпис Epitaf. Ясно беше, че зад него се забъркват магии и се твори шоу, подобно на Рамщайнското. Е, пиротехниката отстъпваше на тази на Рамщайн, но за сметка на това имаше лазерно шоу.

По някое време, 15 минути след обявения час – 23 DC, които ромоляха по уредбата спряха, за да започне с мощна сила… Сабат… Много хора не възразиха и даже пропяха с Ози. То и аз нямах против, ама все пак чакахме Джудас. Както и да е, след малко Ози бе прекъснат, чаршафът падна и касапницата започна. Сцената се превърна в адско-индустриална, или индустриално-адска местност, и Judas ни преведоха през голяма част от музикалната си история.

Не бях гледал до сега Judas на живо и Rob Halford ме впечатли с непокътнатия си глас, с който през всичките два часа на концерта не се поколеба пред никоя височина или извивка.
Също ме впечатли и със здравите си нерви. Цялото шоу изкара навлечен с по 7-8 кожи, ямурлуци и астрагани, а въпреки късната доба, времето трудно би могло да бъде наречено прохладно. Но жегата под ямурлуците явно не му пречеше да пее перфектно, като си “взе почивка” само на “Breaking the Law”, където публиката го измести изцяло, а той реши да не й се пречка много 🙂 Не пропусна да спомене и шоуто на Слави, който явно нещо го е ядосал здраво, защото съм чел интервюта с Халфорд, където също споменава Слави, бе не точно с добри чувства. 🙂

И накрая след стандартния бис от 3 или 4 песни, когато решихме, че Judas бяха до тук, даже прожекторите на стадиона просветнаха, Халфорд и компания се появиха пак и завършиха с игривата “Living After Midnight “. Този път окончателно.

И да отговоря задочно на въпроса на Елена Рзоберг дали рокът ще оцелее, й на който не успях да отговоря адекватно в радиото? Като гледам колко малди хора се ориентират към рок-музиката, като видях двадесетина и по-малко годишни, как дивеят на класиците като Снейк и Джудас, да не говорим че имаше и младежи до мен, които знаеха и песните на Слейд! Също имайки предвид групата на Шеката, която видях на живо, както и много нови български групи, които правят разкошна музика, на които Z-Rock дава трибуна и като стигнем до ученическите групи, които забиват в The Box и познават добре рок-класиката отговорът е един – не, Рокът ще живее още дълго, независимо от пророчествата за скорошния му край.

Роднина, милиционер, роднина, милиционер…

6 Replies

Този пост трябваше да е приятен, пълен с положителни емоции, спомени, настроение.
Да, ама не.

Накратко – Кен Хенсли в петък, 24-и юни пя пред паметника на съветската армия и народната милиция прекъсна концерта.

Също като в този случай на фестивала “Цвете за Гошо” , когато разрешението за концерта беше до 23 часа, а в 22 и 30 милиционерите нахлуха на сцената.

На сцената пред паметника на окупаторите, случката се повтори дословно. Може би в този случай организаторите да не са взели разрешение да продължи концертът до по-късно? Не вярвам. Като планираш събитие до даден час, нормално е да поискаш разрешение точно до този час. И вярвам, че организаторите са достатъчно интелигентни, за да го направят.

За предишния случай си кореспондирах с Буги Барабата, той каза, че до колкото му е известно, от общината не дават документ, до колко е разрешено мероприятието, а уж те трябва да информират милицията. Сега, общината ли е крива, милиционерите ли са проявили самоинициатива ( несъмнено инициирана от някой отговорен другар), или и двете институции са сговняни, няма значение.

Има значение, че 20 години, след като Васко Кръпката пя “Комунизмът си отива”, той се проявява с все по-голяма злост и наглост.

Иначе, все пак Кен Хенсли, композиторът, поетът и душата на Юрая Хийп свири и пя пред паметника на съветската армия.

ПП
още по въпроса:
Да дръпнеш шалтера на Хенсли и “Джулай морнинг”
Пълно медийно затъмнение над концерт на Кен Хенсли?!!

Развит, зрял, презрял…

16 Replies

За социализЪма иде реч.
Всъщност щях да пиша за концерта на Омега, но събитията около него събудиха спомени и аналогии.

Първо да благодаря на радио Z-rock, защото благодарение на игрите, които организират, спечелих билет за концерта. Иначе концертната програма за тази година се очертава за мен много редуцирана, да не казвам анулирана, защото се налага да се пести…

Както и да е.

Флагманът на унгарския рок от социалистическо време Омега се изяви в гордостта на българското социалистическо строителство НДК и… последва огромен гаф… Не по вина на Омега.

След развития и зрелия социализъм, дойде презрелият, който се трансформира в… гнилия капитализъм. Но от най-загнилия вид. Просмукан със социалистическа гнилоч.

Какво толкова стана ли?
Появи се унгарската посланичка и произнесе реч на много добър български език – концертът беше в рамките на дните на унгарската култура.
Започнаха да свирят “момчетата” и току част от уредбата угасна. Някой щракна бушона, опитаха пак и не можаха да изкарат цяла песен. След третия опит нервите на музикантите не издържаха и се изнесоха от сцената, като се извиниха, че провалът не е по тяхна вина.

Защураха се екипи по поддръжката, откриха кое прави късо съединение и в крайна сметка след около 30 минути нещата бяха закърпени и концертът можа да продължи.
Някой от организаторите се извини на публиката, като призова, да не мразим техниците, защото сам е видял, как са успели от нищо нещо да направят. Тези думи бяха посрещнати с освиркване, но аз напълно вярвам, че хората са дали всичко от себе си и са направили и невъзможното, за да се реши проблемът бързо. Като човек, работещ в сферата на поддръжката съм наясно, как седят нещата и как се налага понякога да се борави и с черна магия, за да заработят невъзможни ситуации. И че колкото изнервящо да беше за чакащите хора, всъщност реакцията на екипа беше светкавична и професионална!

Проблемът е, че оборудването или на гордостта на соца, или на озвучителната фирма явно е старо и износено, а по типична българска традиция, вместо да се инвестира в ново, някой набеден “бизнесмен” със стабилен социалистически бекграунд е предпочел да инвестира в нова кола, яхта или джакузи… (По този повод си спомням, как на мои приятели шефът им казал, че ще им намали заплатите, защото не може да си изплаща вноските за джипа… Познайте дали екипът му остана при него след тази изцепка. Е, за щастие хората имаха алтернативи. Много други обаче нямат и трябва да търпят дивотиите на подобни некадърници. Но отклоних се нещо)

Слава Богу нещата се оправиха и концертът продължи. Музикантите от Омега са абсолютни професионалисти, гафът по никакъв начин не повлия на изпълненията им.
По време на непредвидения “антракт”, човек от персонала на НДК сподели, че цял ден са репетирали. Нещо, което сравнително малко поп и рок музиканти правят.

По социалистическо време почитателите на рока трудно успявахме да достигнем до любимата си музика. Слушахме я по чужди радиостанции на къси вълни, придружена с много шумове, от плочи внесени от тираджии и моряци… Унгарският рок беше сравнително по достъпен – все пак соц. държава, макар и със “западен уклон”. Музиката на унгарските рокаджии беше на не по-ниско ниво от това на “западняците” и унгарският рок значеше много за българските ценители на тежката музика. Майк Рам преди време беше писал за унгарския рок и неговото влияние върху нашето поколение.

Омега специално е може би най-успешният представител на унгарския рок, успял да се наложи на световните сцени. Сигурно няма нужда да споменавам кавъра на тяхна песен направен от Скорпионс, ще спомена обаче, че гледах на запис концерт на Омега в Унгария, на който се появи Klaus Meine и изпя на унгарски съвсем друга песен, а не “Момичето с перлените коси”. От уважение към групата.

Като споменах професионализма на групата, изпълненията бяха перфектни, без компромиси. За да няма орязани пасажи, групата беше с допълнителен клавирист. Тонрежисьорите на групата се бяха постарали много и звукът беше много добър, като за зала 1 на НДК с нейната отвратителна акустика, за която и друг път съм споменавал.

Силата на Омега е в баладите. Бързите им песни поне по мое мнение са малко скучни ( дъщеря ми също го сподели след концерта), но баладите им са невероятни. Наситени със сложни инструментали, красиви вокали. Всичко това съчетано със светлинните ефекти и лазерно шоу беше изключително приятно. За (мое) щастие групата изпълни много балади, макар че бих се зарадвал, ако за сметка на някои от бързите песни бе вмъкнала още някоя друга балада. Много исках да чуя “Океанът на зората” (или океаните – не съм сигурен в превода), “Mobile world”, Прозорецът (или прозорците?) а и поне още 5-6 други, на които не помня заглавията (ех, старост, склероза…) Но на един концерт не могат всички желания да се удовлетворят, а говорим за група с 50 годишна история.

За съжаление традицията беше прекъсната в началото на ’90-те години. Рокът в България бе позабравен, а унгарският съвсем, така че за новите поколения името Омега не говори почти нищо. За това и залата беше сравнително пълна, но за съжаление се виждаха и много празни места. Което не попречи на момчетата с по някоя годинка в повече да се раздадат напълно. Ако човек не гледа лицата и косите им, няма да се сети, че става въпрос за хора на доста преклонна възраст. А Янош Кобор е просто изключителен. Като изключим неизбежните промени в лицето сякаш на сцената беше абсолютно същият човек, който сме виждали на концертите на Омега преди 30 години, когото гледахме в “Плешивото куче” – култов филм за ония времена. Гъвкав, подвижен и с непроменен от годините глас!

Концертът свърши, както става с всички хубави неща и отново ни бе напомнено за социалистическите времена. Излезе “конферансие”, поблагодари на групата и анонсира поднасянето на цветя от името на министър-председателя на България Бойко Борисов. Тук вече, за разлика от социалистическите години в залата се чу мощно “Ууууууу” Или да перифразирам класика – публиката викна “ура”, но излезе много бързо и в залата остана само ууу-то.

В последствие унгарският посланик бе аплодиран, а министъра на това дето го няма у нас – културата бе освиркат също.

Ами това е другари. На рок концерт ходят предимно интелигентни хора.
А постът всъщност беше за концерта на Омега…

Тъжно

1 Reply

http://bnt.bg/bg/news/view/46500/pochina_gari_mur

Разкошна китара, кадифен глас, невероятни песни. Всичко това вече е спомен.

Отиде си твърде рано, само на 58 години.

В рамките само на един месец си заминаха двама съименници, големи имена от музиката на 70-те години на 20-и век – на 5-и януари си отиде и Гари Рафърти
http://dnesplus.bg/News.aspx?n=516374

Поклон

Rock You Like A Hurricane

11 Replies

ScorpionsНа кратко – не много добра (щях да пиша лоша, ама ще е прекалено) организация, голям концерт!
Може би за недоволството от организацията допринесе лошият избор на място. “Стадион” “Академик-2” в комплекса на БАН е всъщност едно игрище, с труден достъп за големи тълпи хора.
Впрочем достъпът беше затруднен от малкия брой КПП-та. Мисля че, въпреки странното разположение на игрището (стадион е твърде гръмко име за въпросното съоръжение) можеше да има повече пропускателни пунктове.

За капак, когато се насочихме към едно от КПП-тата, в зоната, в която ни бяха билетите, казаха “тук не може повече” и ни препратиха към друго, където тълпата бе огромна.
Не виждам логика в това препращане, защото след КПП-то попадаш на същото място, където се стига и от затвореното. Може би на проверяващите смяната бе изтекла???

Иначе полицаите на входа си вършеха експедитивно и точно работата и огромната тълпа сравнително бързо си пробиваше път към заветния терен на т.нар. стадион.

Все пак да похваля организаторите – бяха осигурени достатъчно тоалетни – нещо, за което не всички техни колеги се сещат.

Публиката бързо набъбна, обявеният нов час за концерта – 19 отдавна мина, но сцената си оставаше застрашително празна… Някой (Иване!) грозно се избъзика, че “Ахат” не можели да дойдат и ще бъдат заместени от “Конкурент”…

Чак в 19 и 45 изгряха “Ахат”.

След “конкурентният” напън в два предишни случая “Пърпъл и AC/DC това си беше истинско удоволствие и адекватна подготовка за събитието.
“Ахат” сами са си достатъчно големи (и много любима група), но въпреки това се държаха точно като подгряваща банда, без да си мислят, че след като са на сцената, те са хедлайнерите. Още при тях, между другото, направи впечатление, че озвучаването е перфектно.
“Ахат” свириха точно 30 минути, след което поздравиха заедно с публиката Матиас Ябс за рожденния му ден и се оттеглиха.

Смяната на инструментите и настройката на апаратурата, продължи точно 10 минути,…. след което зачакахме… А заваля и дъждец…

Не знам, защо след като всичко бе готово в 20 и 25, трябваше да чакаме още 30 минути под дъжда, за да започне съществената част. И какъв е смисълът от подгряваща група, след като после минава достатъчно време да се охладиш отново…

Както и да е. Дъждецът си остана дъждец, не се превърна в порой, и в 9 без 5 най-после Scorpions забиха и издухаха остатъците от раздразнението от организационните недомислици.

Последните хитове, размесени с класики, белязали един или друг период от живота на всеки присъстващ. Яки сола, тежък звук, дълги и тежки, здрави финали на песните в стил 70-те години. Нещо, което определено ми липсваше при други концерти. (Всъщност Brazen Abbot също се отчетоха в това отношение) Перфектен Клаус Майне, звучащ така, като и преди 30 години. Екзалтирана публика, припяваща на почти всички песни.

Единствено мултимедията не ми допадна – дойде ми прекалено абстрактна. Предпочитам, на екрана да се вижда предимн какво става на сцената – нещо което беше добре направено при “Пърпъл и AC/DC, а не да се набляга на абстрактното изкуство (все пак хората, останали по-назад също искат да видят нещо от концерта. А аз си забравих бинокъла…)

Виж, идеята при “Big City Nights” по-екрана да пълзят надписи Sofia, ми хареса. Приемам я с определена доза ирония и хумор, … каквито може би операторите не са вложили.

И за финал, да спомена думите на един фен, по-повод прощалното турне – “То и Ролингстонс от колко години правят прощални турнета…” 😉

Незабравимо преживяване, заслужаващо всеки лев, всяка минута, преживяна на стадиона и всяка капка дъжд, търкулнала се от главите към вратовете ни.

Снимка – Ясен Немски, от сайта на Z-rock

Brazen Abbot

13 Replies

Brazen AbbotВ зала “Христо Ботев” дойдоха срамно малко хора. Всъщност залата се понапълни, малко след започването на концерта, но именно “се понапълни”, а не напълни.
Буги спомена, че в Пловдив 1/5 от местата са били свободни, София обаче се изложи откъм посещение. А уж Пловдив бил чалгарски град…

Може би за слабото посещение допринесе слабата реклама. Освен по Z-rock, май почти никъде не бе пусната реклама. А в София има 3 рок-радиа, и не всеки любител на тази музика слуша само Z-rock. Едно момче спомена, че чуло по време на пътуване по радиото в колата “…вокалът на Rainbow и Purple…” и се заинтересувало след това, къде ще пее въпросният човек. Питам се, след като Z-rock е вече част от някаква btv медия груп, защо нямаше реклами по btv?

От друга страна, публиката макар и немногобройна беше страхотна. Но за това по-натам.

До сцената аз се инсталирах между група от 4-5 съученици на дъщеря ми. 5, но куфяха за 10-има и пяха за 20-има! (И знаеха текстовете на класиките на Пърпъл и Рейнбоу по-добре от мен. Срам! 😳 ) До нас имаше още доста техни връстници, също така активни. Така че, когато някой реши да пише за “изгубеното поколение” и т.н., обобщенията не са добро нещо. Тия момчета и момичета бяха далече от общата представа за чалгизираната младеж.

Малко след 19 и 45 Нелко Коларов застана зад органа.
(Ех, група “Импулс”, спортната площадка в Търговище… Но говорим за друга група в момента. Да не се разсейваме със спомени)

Нелко разля хармония от съзвучия, Николо засука плетеници от тонове с китарата…
И ето го и Джо!
Сякаш вчера Стоян Кирчев в последния половин час на “Музикална стълбица” представи новия албум на Rainbow с новия вокалист Джо Лин Търнър… И рефренът на I Surrender в главата ми, заглушаващ гласовете на учителите в часовете на другия ден.
Или пък по-късно от балкона 13-ия етаж на Шуменските студентски общежития озвучавахме квартала с Can’t Let Go…
Но не говорим и за Rainbow, а за Brazen Abbot.

Може да е клише, че групата се раздаде докрай и че всички петима дадоха всичко от себе си, но трудно е да се измисли по-силно описание на станалото в залата. Въпреки сравнително малобройната публика групата буквално се раздаде и мисля, че биха свирили също така сърцато и всеотдайно, даже ако имаше само 5-6 фена.

Концертът напредна, Николо смени китарата с цигулка, показвайки че цигулката е невероятен инструмент и за рок-музика. Стига да е в ръцете на невероятен музикант! И композитор.

Новите и по-стари парчета на Abbot бяха умело размесени с класики на Rainbow и Purple.
Аз се опасявах, че класическите парчета ще звучат не на място сред по-новите, но те бяха идеално вместени на точните места, безконфликтно. Но няма нищо странно – човек който има капацитета да композира рок-опери и класическа музика не може да се затрудни в аранжирането на един концерт 😉

Не бих могъл да опиша концерта, нито да го изпея, или да го напиша по ноти…
Присъствието в залата дава нещо, което и най-добрите камери и микрофони не могат да хванат.
Може да гледаш много записи на една група, но в залата, на живо е различно. Сякаш има магия, която камерата е безсилна да засече. Та който не е дошъл, може само да съжалява.

Преди бях споменал за контакта между публиката и изпълнителите. С чисто сърце мога да кажа, че Brazen Abbot държат първенството по този показател! Най голяма заслуга за това имат несъмнено Джо от една страна – през цялото време сякаш имаше непрекъсанта връзка между него и хората в залата. Джо определено показа, че е не само велик певец, но и артист.
Другият беше басистът. Бих го кръстил “мистър Динамит”. Той сновеше по всички ъгли на сцената и сякаш бе натъпкал джобовете си с шашки TNT и където се надвесеше над зрителите, сякаш избухваше поредната от тях!
(Другари от НСБОП, които наглеждате насам – това е метафора 😉 )
Освен че човекът владееше баса страхотно.

На подиума за барабаните бяха оставени две бутикли за вокалиста – едната голяма с вода, другата, по-малка, пластмасова, пълна с подозрителна червена течност…
Джо надигаше и двете, като повече оказа предпочитание на по-малката. А течността вътре си беше точно това де,… т.е. подозрителна червена течност… :mrgreen: :p

Юнакът на барабаните освежаваше гледката с пънкарската си прическа и също си разбираше от работата много добре.

Нелко оправда напълно думите на Джо, че е “българският Джон Лорд”. Но ние си го знаем де 😉

Николо ми е добре познат като музикант, но сега демонстрира, че свиренето на живо по никакакъв начин не го притеснява. Всъщност цялата група показа, че е наясно с особеностите на концертното свирене. То не би могло да бъде по-друг начин, ще речете, при такива професионалисти, но не, може. Вижали сме музкиканти, които на живо звучат като в студиото, а концертът си е различно нещо, но Brazen Abbot определено е другото название за импровизация!

За Джо бях чел, че на концерт се изморявал бързо, губел глас…
Цък! Може би се е случвало някога да няма ден, това все пак е човешки глас, не инструмент, но днес беше в страхотна форма. Показа невероятно владеене на гласа, голям диапазон резки преходи и къдрави украшения… Невеорятен! Даже в последните минути, когато като говореше, звучеше леко пресипнал, при пеенето този ефект го нямаше.
То и Гилън имах късмет да го случа в добра форма, но Джо според мен си е запазил гласа много по-добре.

Както казах публиката се отчете добре, давайки всичко от себе си, отплащайки се за всеодайността на групата. Нещо, което бе оценено и възнаградено – след последното слизане от сцената, групата пак се появи и изпълни Black Night, която не беше в сетлиста.

Концертът продължи малко повече от 2 часа и 30 минути, като единствено първият концерт на Manowar у нас го бие по продължителност – малко над 3 часа. (Не броя втория, петчасовия, защото той целеше поставяне на рекорд. Говоря за “стандартен” концерт).

И така една среща с талантливите музиканти и красивата музика завърши. Остава да чакаме да излезе новата рок-опера на Николо „Дракония”, части от която бяха представени на концерта.
Който е чел бозите ми, знае че си падам по дракони, така че ме заинтригува много 😆
Всъщност падам си по музиката на Николо. По добрата музика като цяло.

ПП.
В този ред на мисли, иска ми се освен на диск, да имаме щастието да видим операта ( а защо не и предишната) на живо. Както писах по-горе, нищо не може да замени живото изпълнение. Нито ХХХ-инчовата плазма, нито квадро-хипер-ултра съраундът.

ППП
Ето, че и Майк Рам се е отчел с хубав репортаж.

High voltage rock ‘n’ roll

2 Replies

ac-dcВсяка буря започва с гъсти, мрачни облаци, схлупващи се все по-ниско над пълзящите по Земната повърхност индивиди.

В тоя случай облаците бяха декемврийски…
Тогава от много места светна новината “AC/DC идват в България!” Този път наистина.
Осезателно се почувства нарастващият електрически заряд, върху декемврийското небе запроблясваха почти видими, още безшумни светкавици.

Поръчката от сайта на Eventim, разходката до офиса им в снега – сама по себе си заслужаващо отделна история събитие, мероприятия допълнително вдигащи волтажа на очакването.

Билетите заеха мястото си над бюрото ми, където “преживяха” доста техни предшественици, отлежаващи в очакване.

Натрупаните волтове надлежно бяха складирани в кондензатора на времето, чакащи момента на разряда, давайки за момента път на други, текущи събития.

И ето месец май дойде, заедно с него стрелките на волтметъра удариха червената зона, подклаждани от непрекъснатия поток информация, относно предстоящия концерт, не малък дял в който добави радио Z-rock, избрано от организаторите за официално радио, отразяващо събитието.

Месецът се оказа мокър… много опасна ситуация, в случай на работа с висок напрежения. Но Бог се оказа рокаджия – в деня на концерта времето беше прекрасно, спокойно цяла вечер фанелките с къс ръкав бяха напълно достатъчни.

И този път (може би последен? Някои хора растат и им предстои самостоятелен път) обичайните заподозрени към 18 и 30 атакувахме подстъпите към стадиона.

Редно е да отбележа добрата организация на пропускателния режим, влязохме бързо, без изнервящо висене, съпътствало други подобни прояви. Единствената забележка към организаторите е, че в областта преди контролата се продаваше вода, а след нея – само бира. Е, ние се запасихме, но видях хора с деца, които безуспешно се оглеждаха за вода. Сигурно е имало начин да се излезе до сергиите, но определено не беше добро решение.

Е, австралийците си имаха… конкуренция. “Моят вечен конкурент” откри купона.
Нещо все на тях се натрисаме… За разлика от предния път, когато конкурентите звучаха доста сносно, този път положението беше отчайващо. Може би защото липсваха свежите беквокалистки, които запълваха луфтовете на Емо Ковърдейла… А май и самият той беше зле и само рецитираше, вместо да пее? Най-лошото беше, че нещо песните понамирисваха на чалга…
Май само първата и последната песен ставаха, пълнежът между тях беше излишен.
Но думата не е за “Конкурент”.

След като Емо ни обясни, че сме шибаняци, си събра бандата и се оттегли.
Вече стрелката на волтметъра удари окончателно края на скалата. Всяка минута ставаше взривоопасна. По трибуните тръгна мексиканска вълна. 21 часа. Светлините притъмняха, народа наскача… Фалшива тревога. Мексиканската вълна тръгна наново. 21,08 – вече няма грешка.

Rock N’ Roll Train -ът полетя неудържимо върху релсите, за да дерайлира така, че локомотивът му да се озове чак на стадион “Васил Левски”.
Легендата AC/DC се появи на българска земя. Ангъс побягна с пресечената си стъпка. (Сметнхаме, че за 2-та часа е пробягал към 7-8 километра… При това с китара, която не е безтегловна. Де да имаха повече маладежи формата на този “пенсионер”.)

Тонове TNT разтърсиха с гръмотевични удари майската вечер, за да подържат адреналина All Night Long, че и повече 🙂 . War Machine на австралийците изсипа опасният си товар от китари над предимно чалгарския град. Камбаната от Ада се разлюля над терена на националния стадион.
Куклата Rosie яхна локомотива и тактувайки с краче го подкара към следващата спирка на групата.

Дълги години гледахме AC/DC на нелегални касети. После все заобикаляха България. Най-накрая ги видяхме – същите, както и през ония години, когато музиката им беше забранена. Е, малко по-стари, Брайън попрегракнал и току се подпираше – май гърбът го понаболяваше, но същите със същото шоу.

Let There Be Rock – Ангъс след серия спринтове и акробатични номера изкара 15 минутно соло в стил ’70-те години. Отдавна бях зажаднял за такова нещо.

Времето за концерта бързо отлетя по Магистралата за Ада.

For those about to rock

F I R E ! ! !

Дълго събираният заряд изригва в кулминационен залп от 6 оръдия и доразлюлява и без това разтърсения стадион, удряйки здраво в слънчевия сплит. Наистина импозантно!

We salute you!
реве групата.

We salute you!
отговарят близо 70 000 гърла.

Последни електирчески разряди под формата на фойерверки.

Напрежението е разредено окончателно. До следващият път. (който вече се вижда ясно на 22 и 23 юни 😉 )

Лампите светват, роудитата се втурват да разглобяват апаратурата.
Трибуните опустяват.

Отново трябва да отдам заслуженото на полицията и охраната (така де, когато си вършат работата добре, заслужават похвала.) Изнасянето от стадиона беше добре регулирано, в метрото пускаха на порции, за да не поеме част от тълпата на собствен ход по релсите, подкарана от доста осезателен волтаж.

Отказахме се от метрото и поехме пеша до центъра. При гледката на куповете боклук, останал след тълпите Иван заключава:

“Титаните на рока си тръгнаха, ред е на титаните на софийския боклук.”

След това таксито, в което не дънеше чалга за щастие ни откара.

AC/DC са особена група. Като се замисля, друга подобна няма. Майтапят ги, че свирят само едно и също… Но пък как го свирят. И винаги са на гребена на вълната.

Преди се водеха хеви метъл група. Сега ги наричат рокендрол група…

Всъщност те винаги са свирили блус. Като се заслушате в почти всичките им песни ще откриете класическия 12-тактов блус, изсвирен много твърдо. И както блусът е непреходен, така и AC/DC.

Като обобщение може би трябва да кажа, че концертът даде увереност, че даже и да си изпуснал нещо, винаги може да има и втори (неочакван) шанс, да го постигнеш?

Всъщност не. По-скоро това беше нагледно здраво доказателство, че има непреходни неща, дълбоко в основата на всичко, които не изчезват като еднодневки, а продължават да събират и да вълнуват няколко поколения.

Изображението е от тук

RIP DIO

7 Replies

Мислех да пиша за AC/DC, когато новината ме тресна с все сила:

RONNIE JAMES DIO почина!

В студентските квартири, през далечните 198… наред с Purple и Rainbow неизменна беше и неговата музика, името му често присъстваше в разговорите ни, заедно с Ричи, Гилън и Ковърдейл.

Сбогом Дио

LOOK OUT! the sky is falling down!
LOOK OUT! The world is spinning round and round and round!
LOOK OUT! The sun is going black, black
LOOK OUT! It’s never never never coming back, LOOK OUT!

Таря – отново след една година

6 Replies

Таря

Както обещах на morrt тук, дойде ред да разкажа за втория концерт на Таря, на който имах щастието отново да отида.

Към 6 и 30 заех позиция пред зала “Универсиада”, сред мощна тийн компания, на която бях обещал да окажа съпорт 😉 – да попълня делкарация, че поемам отговорност като придружител 🙂 Едно-две други хлапета усетиха каква е работота и помолиха и те да се включат в групата на “придружаваните”, на която молба отговорих с цялото ми вродено великодушие 😀

Времето въпреки заплахата на метеролозите бе благосклонно, като само намекна с гъсти тъмни облаци и съвем леко, направо лятно преваляване, че заплахата от студ и истински есенен дъжд е на прага. Но и след концерта беше още топло и феновете, повечето по къси ръкави успяха да се приберат без да зъзнат.

Е, Таря до клокото знам е предвидила днешния ден – 13-и октомври за разходка из София. Ще я посрещне една студена и мокра София. за разлика от вчерашната, почти лятна. Но пък Таря е финландка знаем …

В 7 и 15 премина вълна през тълпата – пропусквателните пунктове се отвориха. Организаторите се справиха добре – имаше много места за влизане и проверката течеше експедетивно. Освен това ми хареса, че не се проверяваше формално, като на други концерти. Единствено бих се радвал, ако организаторите на подобни събития се подсетят, че може проверката да започва по-рано, а примерно след това феновете да чакат да бъдат пуснати в залата. Така ще се ускори процедурата, а и при лошо време хората няма да висят навън.

В залата тийн-бандата успя да се промъкне до сцената, и заряза древния си приятел на 10-ина метра от нея. Какво да се прави – младото си е младо – промушва се навсякъде 🙂

Добро бе решението първата подгряваща група да започне в 19и30 – както на концерта на Пърпъл

Първата група FURNAZE – някакви трашари бяха добри, но много еднообразни – имах чувството, че слушам една и съща песен няколко пъти. Но добре се справиха със задачата да нажежат атмосферата.

Втората подгрявка обаче – KINGS OF MODESTY бяха истинско откритие за мен. Не ги бях слушал, но това което чух определено ме впечатли много!

Към 21 и 20, след както сцената бе почистена от апаратурата на предишните групи, бяха монтирани два вентилатора, (въпреки които обаче Таря пя обляна в пот – в препълнената зала бе доста задушно) и светлините притъмняха. Започна инструментална интродукция, след малко апокалиптикът Max Lilja “преплува” с челото си разстоянието от кулисите до подиума, който му бе отреден и след малко Таря изгря от тъмнината в задната част на сцената и откри концерта с Enough.

Да преразкажа концерта ще ми е много трудно (а да го изпея за пропусналите – невъзможно 😀 ) Но като цяло може да се опише с една дума – енергия! Усещането за мощ и динамика не притъпиха и няколкото балади, както и (полу)акустичната част, която Таря и групата направиха долу сред публиката. Казвам полуакустична, защото Таря беше със синтезатор, а останалите с акустични инструменти.

Тази година за съжаление не се събраха достатъчно хора, за да се премести концерта в по-голяма зала. Иначе “Универсиада” си беше претъпкана и се пръскаше по шевовете. Но публиката този път беше още по-емоционална от миналата година (до колкото това е възможно). Таря и колегите й са хора, които оценяват отношението на феновете. На фенската любов, която заливаше сцената на физически осезаеми талази Музикантите отговориха с пълно себераздаване и няколко биса. Както миналата година, когато Таря се отплати на българсите фенове с невключената в досегашните концерти от турнето Over The Hills And Far Away, и този път имаше изненада – Sleeping Sun.

За разлика от миналата година, когато Max Lilja бе забутан в дъното на сцената и през целия концерт запази някакво мрачно излъчване, този път бе поставен на подиум отпред и изглеждаше щастливо ухилен. Колко малко му трябвало на човека … 🙂

Таря бе споменала в инервюта, че сетлистите на всеки концерт ще са различни, съобразени с публиката. Миналата година тя изпя кавъра на Poison на бис, при което се оказа, че цялата зала знае текста. 🙂 Този път песента бе включена в основната листа, като Таря я анонсира “Я да видя, как българите можете да пеете” Можахме – групата почти не се чуваше от воя, имащ далечна прилика с песента на Алис Купър, който се надигна от залата!

Обаче, за отбелязване е, че за разлика от много звезди, които показват микрофона на публиката и се ослушват, Таря не спря да пее нито за момент!

Тази година нямаше “модно ревю” като миналата – Таря смени тоалетите 3 пъти май, без да броим дрешката с качулката, с която и преди изпя My Winter Storm. Но заради жегата в залата бързо бързо свали качулата 🙂

Като цяло ако миналият концерт, под надслова My Winter Storm създаваше усещането за приказка на живо, тази година приказното настроение бе изоставено, заменено с усещане за истинска ярост. The Final Storm Tour се превърна в не каква да е буря, а истински, всепомитащ ураган.

Снимката е от Metal katehizis