Гледах Черният лебед.
Раздвоен съм.

Разкошна идея, сюжетът на филма повтаря този на балета, главната героиня, балерина, която изпълнява кралицата на лебедите в “Лебедово езеро” преживява същата драма на живо, както в балета. Сблъскава се със своята “двоиничка”, аналог на Одилия.

Филмът прилича, но не повтаря едно към едно балета.
Нина е Одета, но Одилия е ту Лили, ту самата Нина. Няма принц, само някакви недоосъзнати мераци на Нина към хореографа й, който далече не е светла личност, по-скоро клони към тъмната страна.

Филмът предизвиква размисли за перфекционизма и съвършенството. Накрая Нина успява да направи съвършенното изпълнение като напълно се вживява в своята героиня и умира, както нея.
Даа, до съвършенството можем да клоним само асимптотично. Достигнем ли го, анхилираме…

Балетните сцени са невероятни, музиката звучи величествено.

От друга страна, мисля си филмът би бил много по-добър, ако не беше замислен като трилър.
През цялото време очакваш нещо гадно да се случи, не можеш да се отпуснеш и да усетиш както трябва музиката и красотата с която е наситен целият филм.

Главната героиня непрекъснато си реже нещо, текат й кървища от всякакви места, накрая я вижаме заклана като прасе на коледа (айде, нека да е юрдечка)… Също и заколението на бившата примадона ми беше в повече.

Прекалено много кръвопролития за невоенен филм си мисля.

Нещо е плъзнало едно идиотско клипче, в което едни се правят на мнооого голяма работа.
Еееййй-толкова:

За всички умници от клипчето – поздрав:

рибката е от тук http://byrkanica.blogspot.com/

ПП
А, гледам и Wizard-а споделя подобни топли чувства

“Какво ще й гледам на Виената, град като град ” – така започва цитатът, който се мъдри баш отгоре.
Е, ние пък отидохме само да гледаме и в очите на нашия сънародник, прототип на героя, изрекъл тези думи явно ще изглеждаме като безнадеждни будали.

Този път избрахме да пътуваме с .Flyniki.com
Интересна авиокомпания. Нискотарифна, а хранят вътре (е, вярно – по едно сандювче, както казваше незабравимият Парцалев и сокче, ама дават към билета, чак ако искаш нещо допълнително отгоре плащаш). Освен това тръгва в реално време, а не по малките часове, бордните карти са с места и човек може да си пренесе до 20 кила багаж към билета + 6 ръчен. Как го правят, след като някои нискотарифци предвиждаха да въведат даже такса и за кенефа!

Първата мисъл е, че работят на загуба, за да се наложат на пазара. При повторно замисляне се сещаш, че те съществуват от 2004-а година, през това време самолетният им парк нарастна много. На летището във Виена беше пълно с техни самолети, имат си там и собствена зала за чекиране. Нещо не ми звучи, като да е на загуба работата. А и бай ти Лауда е показал, че добре владее самолетния бизнес. Преди имаше една от най-скъпите авиокомпании, после бързо се ориентира към low cost-а. Явно са решили да покажат, че и така може!

До сега не бях летял от новия терминал на софийското летище. Общо взето – почти напълно отговаря на изискванията за съвременно летище. Тъкмо западняците като дойдат, да помислят, че попадат в цивилизована държава и после да им е гадно! Но за приключенията около аерогарата мисля да драсна отделен пост.

За час и 15 минути Embraer-чето на flyniki от слънчева София достигна до виенските небеса, набраздени от реактивни следи, гмурна се в плътна облачна покривка, която свърши кажи-речи над самата писта. Даже почти до контакта с бетона зад крилете се завихряха вълма от конденз.
Виенското небе ни посрещна намусено и продължи да се цупи до последния ден, но поне не заваля, въпреки седмичната прогноза.

И този път за намиране на квартира използвахме www.only-apartments.com и не сбъркахме. Случайно се оказа, че собственичката г-жа Долапчиева-Фонтнер не носи българска фамилия по далечно наследство, но не това е същественото. Апартаментът беше много добър, условията чудесни, собственичката изключително любезна.
Екстрите бяха много, включително сателитна телевизия, от която почти не се възползвахме, понеже след многочасовите обиколки из града не оставаше много ищах за телевизия, както и Интернет, който също си остана неизползван, защото твърдо бях решил, да не мъкна лаптоп във Виена. Стига ми, дето го разходих по морето това лято. А има ли компютър около мен, това автоматично означава по няколко часа работа… Да де, говорех за квартирата. Освен всички необходими домакински уреди, беше заредено с кафе, чай и т.н. Плюс бутилка шампанско за добре дошли.

В римския апартамент нещата изглеждаха леко захабени, докато тук всичко беше “лъскаво”. Оценявам го с 15 (по шестобалната система :p). Да не говорим за удобното разположение, близо до центъра, на 3 минути от разкошна крайдунавска алея и с връзки до всякакъв транспорт. Вярно ние намерихме квартирата от only-apartments.com, но дамата си има собствен сайт www.ferienwohnung-anastassia.at. Ако някой има път към Виена и търси къде да отседне – препоръчвам!

При първата ни обиколка из града метрото ни изведе точно зад гърба на катедралата “Св. Стефан”. Внушителна гледка… ааа… била е внушителна гледка някога. Сега катедралата е затисната от всички страни от други сгради, построени съвсем наблизо, високи колкото нея и по-високи от нея. Общо взето, първото впечатление е неприятно. Може би беше грешка, да започваме обиколката из Виена точно със “Св. Стефан”. Малко по-надолу е операта… мдаа…
Около 5 минути ни трябваше, за да се убедим, че това е наистина Виенската  опера…
Вярно хубава сграда, струпотена на някакво мъничко площадче… Телевизията лъже  много! Виж положението около концертната зала беше далече по-добро, но до нея стигнахме чак последния ден (нищо, че е на 5 минути от операта).

Така че първото впечатление от Виена беше, че нещата са някак струпани едно върху друго, без простор и с някак нарушена хармония с околната обстановка. По-късно се убедихме, че не е точно така, или по-точно не навсякъде е така.

Пред катедралата за първи път видях “жива статуя” да говори. На руски. И други руснаци заработваха в района. Пред входа точно момък в ливрея се опита да ни зариби с някакви листовки с думите “тунайт канцерт”. Като влезе човек в катедралата, най-добре усеща разликата между готиката и ренесанса. Внушението в “Св. Стефан” е, че ти си някакво нищожество и а не слушаш дядо Господ, а бой по каската. Във Ватиканската архитектура и оформление обратно – внушават усещане, че си възвисено Божие творение. Е, това си е лично възприятие, при друг може да е по друг начин.

Вече около кметството и парламента впечатленията бяха доста по-различни. Има достатъчно “въздух” и зеленина, добри перспективи за наблюдение. В градинката пред кметството кипеше коледен базар, коледната украса вече работеше. Наистина впечатляваща. От градинката пред кметството се открива гледка към друга катедрала, която отначало сбъткахме със св. Стефан, но когато приближихме малко разбрахме грешката си. Виж, тук нещата си бяха вече както трябва, имаше достатъчно пространство и зелени площи около катедралата без близки сгради, които да я “задушават”.

Хофбург е вече съвсем друга работа. Попаднеш ли в района, чувството е неописуемо. Трябва да се види, да се усети. Целият комплекс включително музеите от другата страна на улицата.
Виж, самият замък отвътре не е нещо особено. Полюбувахме се на сложните прически на императрица Сиси. Странна ни се видя системата от преходни стаи без коридори. Всъщност коридори има, но са се ползвали от прислугата, а величествата са се шматкали от стая в стая преминавайки през спални, салони, кабинети. Там са и спортните съоръжения на Сиси, с които е успявала да подържа уникално тънката си талия. (Дали пък свекърва й не я е мразила толква, защото е повредила стените на палата й с тях? … )

Виж, от другата страна на улицата, точно срещу комплекса от дворци музеят на изкуствата и братът му-близнак природонаучния музей са разкошни сгради.

Музеят на изкуствата. Поглед към купола

И отгоре надолу

Самата архитектура, стените, таваните са разкошни. За експозициите да не говорим.
В природонаучния музей освен експонатите има и монитори, които допълват експозицията от конкретната зала – движението на континентите, еволюция на организмите, раждане на животни и т.н.
Имаше много групи ученици, които сядаха на пода и слушаха екскурзоводите, които не пестяха думи, а изнасяха пространни лекции.

За посетители до 19 години входът е безплатен, само с лична карта.
(Между другото и таксите за образование в Австрия спадат към ниските)
Така е “драги зрители”. Образованието, науката, културата, изграждането на ценностна система са държавна политика, а не алъш-вериш, както някои политици у нас мислят, и както разни набедени писачи и “мислители” им пригласят – кой университет бил “изгоден”, кой се самофинансирал….

Също така музеите там са (предимно) в центъра, моловете – по периферията. Да споменавам ли, къде лашнаха Националния историческия музей?

Ако комлексът Хофбург беше толкова впечатлителен, големият дворцов комплекс – замъкът Шьонбрун с прилежащия му парк вече е нещо невероятно. И без да влезе човек в двореца, може с часове да обикаля парка и да иска още и още.

Е, влязохме и в двореца де. Има какво да се види, само не ми стана ясно, защо тронната зала не е включена в двете обиколки (има голяма и малка обиколка), а я видяхме само на картинка.

Ако ще наминавате по тези места и сте семейство с деца – съвет: има семеен билет, който включва разглеждане на Хофбург, Шьонбрун + някаквъв музей на дворцови мебели, който не посетихме поради липса на време ( а и на особен интерес точно към тия експонати). Много по-изгоден е от всякакви други варианти. Парковете около дворците са със свободен достъп.
Има и  Vienna Card, но спрямо семейните билети не ми се видя изгодна и не купихме такива. Roma Pass за която споменах в поста за Рим беше доста по “на далавера”, но ако не сте семейно на екскурзия, може би Vienna Card не е за пренебрегване.

Във въпросния парк се намира и зоопаркът, който пропуснахме, защото мислехме, че животните ще са прибрани. После разбрахме, че сме се минали, ама карай – да има и за друг път 😀

Първо там, после в градския парк видях метачи, които си служеха с “праходухачки” – раници с  компресори с бензинов двигател на  гърба и с маркучи, застанали по двойки един срещу друг издухват листата на купчини, които после други работници събират. Съшо има и малко по-големи подобни съоръжения на колела.

Не знам, но си мисля, че една метла е не по-малко ефективна (ако не и повече) и далече по-екологична. Не съм екоталибан, но съм против излишното прахосване на горива и опушване на въздуха, така че тия съоръженя ми влязоха в очите. Не на последно място класическата метла вдига много по-малко прах и шум (а и някои могат и да летят с нея, ама излизаме от темата 😀 ).

Всъщност чак толкова много прах не се вдига, защото просто няма. Както и никаква кал! За 5 дни обувките ми не се напрашиха изобщо. Иначе, не бих казал, че е чак токлова чисто – срещат се боклуци по улицата, виенчани си хвърлят фасовете на тротоара, също като булгаристанците, но кал няма.

Като казах виенчани, то е малко условно, защото всякакви народности са се интегрирали там, не само австрийци,  но видях и хора (вкл. млади момичета) с типично австрийски изглед да хвърлят фасове където сварят.

Естествено, като си във Виена, не може без Виенското колело. В Рим папата го оставихме на спокойствие, ама на колелото не му простихме. Може други колела, като това в Лондон да са по-големи, ама баш виенското колело естествено е във Виена…

В Пратера повечето атракции бяха затворени. Имаше електрически  колички, които се блъскаха под звуците на Бранденбургски концерт № 5…
Хеле, по едно време пуснаха Челентано – бих кзал далече по-подходящ фон за подобна атракция, ама само по време на почивката. Щом касапницата започна наново, нежно заромоля Моцарт….

Изобщо Моцарт е навсякъде – сладкарници, сладкиши, бонбони
Консумира се обилно, в неограничени количества.

Виж това:

ми дойде вповече. Намира се в подлеза, точно пред операта (иначе няма нищо общо с нея) и отвътре гърми музика. Някак не го възприемам, да се напиняш вътре под трелите на Моцарт и Щраус. На всичко отгоре, записите са концертни, та  краят на отделителния процес може  да се случи да бъде овенчан с аплодисменти…

Докато в Моцарт се препъвахме почти навсякъде, Щраус нещо ми се губеше от хоризонта

Единствено паметникът му в градския  парк напомняше  за него.

Както и валсовете, леещи се от музикалния кенеф. Може пък краткото време, да не сме видяли достатъчно. Но така или иначе, с Моцарт се злоупотребява прекалено.

Самият градски парк е разкошен. Но малък. Докато паркът около Шьонбрун повече прилича на Борисовата градина (или обратното 😉 ), градският парк много повече има прилика с Морската градина във Варна. А при това безумно строителство, скоро и тя може да стане колкото или даже и по-малка от Виенския градски парк. 🙁

Близо до парка, между надвисналите околни сгради тъжно наднича с няколко прозореца дворецът на кобургите, сам по себе си много красива сграда.

Една от последните цели, които “отстреляхме” беше дворецът Белведере. Много кокетен комплекс с прекрасна градина.

За съжалене, също притиснат от всякъде с други сгради. Както се вижда на снимката вдясно в дъното точно до самата ограда е лепнат грозен “калкан”.

Презастрояването на центъра на Виена не е от вчера, а от преди стотина години. Много от наблъсканите до забележителностите сгради сами по себе си са красиви (всъщност почти не видяхме грозни сгради там), но не на място.

Нашите мутри явно са на този етап, който виенчани са преминали преди 100 и повече години. Доста места бившата имперска столица биха могли да послужат за пример “как не се”, стига да има кой да гледа и да мисли.

Сладкарница Sacher има претенции, да е запазила автентичния си вид. До голяма степен – да. Иначе въпреки приятната обстановка имах чувството, че сме в заведение за бързо хранене.. може би поради големия наплив и бързата смяна на посетителите. Иначе едноименната торта – ммммм! Кайвето – тоже!

Прави впечатление, че виенчани са предимно (ако не и почти изцяло) слаби хора. Пълни почти няма, дебели – хич. Абе не се ли дохранва тоя народ 😀 . То при тия цени… Бе цените в Рим бяха наполовина на виенските, ама май и тлъсти римляни не видях. Ама то там е от средиземноморската диета :p .

Явно австрийците масово се хранят правилно и много спортуват. (А и животът им е спокоен и уреден, от нерви много се пълнее) Даже и по улиците видяхме хора, практикуващи джогинг, а в парковете редовно имаше тичащи и правещи най-различни гимнастически упражнения. По всяко време на деня. Използват всеки възможен свободен момент за спорт. Масово хората изглеждат ведри и спокойни и си личи, че това не е маска.

Също вечер по алеята край Дунава, даже и към полунощ – току видиш някой, често с фенерче на главата като миньор да пухти напред-назад, без да го е шубе, че  може да го издебнат, да го тупнат по главата и да го преджобят. То от фенерчето много смисъл няма де – алеята е добре осветена, дупки няма, но човекът решил да си свети. Дупки естествено няма и никъде по улиците.

Като споменах Дунава- цялото крайбрежие е превърнато в един красив парк, много приятно място за разходка. Алеи, морави, дървета, пейки…
Как не се намери някой предприемач, да нацвъка местенцето с чалга-кръчмички на всеки два метра! Толкова пространство се хаби! Да завият онези ми ти маанета, да се напълнят храстите с повръщащи и биещи се ученици. Алкохолици да си чупят главите с бутилки, да падат в реката…
Не им стига въображението на австрийците и това си е! (Шшшшт! Сакън!!!)

Като стана въпрос за бегачите, не мога да пропусна и колоездачите. Навсякъде има алеи за тях, на места тротоарите са разделени на 2, другаде част от платното е отделено само за колела и няма тарикати шофьори, чустващи за свой дълг да си разположат возилото точно там. Светофарите имат секция и за колоездачи. Можеш да минеш цяла Виена на велосипед.Съответно и велосипедистите са масово явление. Има паркинги за велосипеди, както и много такива, за колела под наем, автоматични, като първият час за ползване на колелото е безплатен,

Шофьорите са много дисициплинирани, нищо общо с римските шофьори… е, видях един, който профуча на много “тъмно жълто”, както и някакъв, който наду клаксона според мене необосновано, но за 5 дни двама си е по-добре от отлично.

Та това е то Виената – град като град, хора, къщи, салтанати… Или по-точно един град, в който е удоволствие да се живее, град с много красиви гледки, много места, които си заслужава да се видят и много още неща, които бих искал да видя, а не успях.

за послушните, които са изтраяли до края:

Виена барабар с палата, поглед от високо	Цялата работа наопаки - т.е от двореца към хълма
Виенска катеричка 🙂	... и виенски патки 🙂
искам пак тук	... или там, горе
Добре се вижда, че яките момченца с бухалките не са от вчера 🙂	заводче (май ТЕЦ, по-скоро)
Към летището	и това е

Брадвата, брадвата, брадвата пада върху всяка глава,
Брадвата, след себе си оставя мъртъвци без лица.

Надя публикува интересни разсъждения относно реалността, в която живеем и за човечествтото като цяло. Прочетете го. Струва си. Тя е доказала, че умее да пише добре, да напипва проблемите и да ги излага по убедителен начин. Толкова убедителен, че докато четеш въпросната статия ти идва да си прегризеш гърлото от срам, че си такъв добитък сред добитъци, или както казва авторката – “най-подгизналото от собствените си изпражнения същество”.

Но да не се подаваме на отрицателните емоции и да помислим по-спокойно.

Първото, което забелязваме е, че всъщност статията започва с погрешно разсъждение, върху което се гради концепцията. Да видим:

Някога преди хората били по-щастливи, по-здрави, имали ценности и морал и вярвали в доброто начало у всеки.

“Някога преди хората били по-щастливи” – опираме до това, какво е щастие – нерешен философски проблем, но да приемем, че е така.

“по-здрави” – категорично не. До началото на 20-и век хората са имали по много деца, често половината са умирали от “елементарни” за днешно време болести. Средната продължителност на живота е била много по-малка. Най-тривиална инфекция, често е била смъртоносна.

“имали ценности и морал и вярвали в доброто начало у всеки” – ами! Повечето ги е било страх от това, с което ги е плашел шаманът/жрецът/попът, иначе много много моралът не е бил по-малко абстрактна категория, отколкото сега.

Или накратко – мисълта се базира на склонността ни да идеализираме миналото.
Итало Калвино в “Космически комедии” има една повест “Динозаврите”. Прочетете я, ако не сте. Няма да загубите и ако прочетете целите “комедии”.

Но да продължим по статията.

Просто ей така седиш всяка вечер и зомбирано гледаш синия екран с на пръв поглед незабележимите трептения, които изтребват последователно малкото ти останали мозъчни клетки. Всички риалити-та, сериали и простотии, които смърдят отвсякъде на евтиния и безмозъчност, те вкарват в дълбоки размисли, които после споделяш по форумите.

Човекът е стадно животно и като такова се поддава на манипулации.
Айде, нека да е социално 😉
За да се интегрира в социума, (предпочитам стадото – да си говорим с истински наименования 😉 )
е вградено в повечето индивиди подчинението на лидера. (останалите стават или лидери, или ренегати 🙂 )
За съжаление водачите на стадото искат членовете му да са прости и постигат това успешно. Може да се спори, дали наличието на нет и електронни медии ги улеснява и до колко, но медиите са средство. Не причина. Ако ги нямаше, щяха да използват други средства – и без медии в някои страни (да не изреждам, че да не скочи някой) хората са много по-зомбирани отколкото средният европеец, да речем. В средните векове, и в днешните общества стоящи още на нивото на средновековното развитие на обществото, основният зомбиращ фактор е религията. В “модерните” общества – да речем задника на Азис и прочие аналози.

В кратки периоди от време, на ограничено място са се сформирали общества, в които средният гражданин е бил с широка обща култура. Да кажем в Елинските полиси, по-късно през ренесанса в някои малки държави, например Венецианската република. За съжаление тези периоди на просвещение са кратки. В по-голямата част от времето си на съществуване, средното ниво на обществата е (много) ниско.

По соц. време имаше противоречие между стремежа на управляващите да изградят “всестранно развита личност”, едновременно с това дълбоко вярваща в комунистическата идеология.
Тогава все пак средното интелектуално ниво беше по-виско. Изграждаше се положително отношение към науката и изкуството. Ноо, хората с широка култура опитват и да мислят… И беше сложен край. Грубо, рязко, с тежки и болезнени удари.

Всъщност и тогава въпреки по-големия брой, да ги наречем образовани (не непременно с някаква диплома) хора, масовото невежество беше високо. В казармата бях потресен, как голяма част от момчетата не знаят неща, които смятах, че са едва ли не както от къде изгрява Слънцето. А имаше толкова достъпна информация. Тогава осъснах, че наличието на достъпна информация въобще не е фактор за усвояването й. Както и днес – Мрежата прави информацията още по лесно достъпна. Но колко хора се възползват от това?

Да видим пак какво пише Надя:
“Ей така джиткаш цяла нощ пред компа и сутринта с кръвясал поглед, напълно зомбиран, отиваш на училище, вдигаш пушката и слагаш на място всички глупаци в класа. Кръв и лайна да има. Защото така е яко. “

Ами такива случаи имаше и във време оно (70-те години на 20-и век), когато и не сме подозирали, че ще има Интернет. Тогава обясняваха явлението с “разпадането на капиталистическото общество”, филмите и т.н. Хубаво, ами масовото клане в студентско общежитие в средата на 70-те в София? Не помня точно годината? Масовият убиец не беше “капиталист”.
Вярно, че тогава ставаха по-рядко такива неща – “народната милиция” пипаше по-здраво от “моята полиция”. Но пък и много неща се прикриваха, можеше да ги научиш, ако се случат близо до тебе или на познат човек. Но съдейки от тези случаи, за които се научавше, можеше човек да си прави извод за общата картина.

Надя споменава за някаква луда, която убила детето си, защото й “пречело” да фермерства във фейсбук.
Ами колко случаи има на пребити до смърт бебета, защото “дразнели” “родителя” си с плача си?
Не помня вече за колко такива случаи съм чел или чул по телевизията, много преди ерата на Нет-а.

Не, не твърдя, че Интернет (или телевизията) са “безопасни” и “безвредни”. Те не са нито вредни, нито полезни, сами по себе си. Всичко зависи в чии ръце са, кой седи зад тях, както и пред тях – например много хора се оплакват, как Нет-ът им “пречел” да четат (?!). На мене как не ми пречи (всъщност ми помага, ама да не ме чуе инспектор Я.Кол., че ще пита къде чета в Нета 😉 . Чета тук, да речем 😉 . ).

“Човекът твори. И два пъти повече разрушава. А това, което има най-малко право е да разрушава човешкото у себе си.”
Мдаа – човешко е да хапваш човешко , а напоследък сме позабравили този мурафет… Човешко е да принесеш човек в жертва на боговете… Човешко е да нахлузиш вериги на ближния и да го караш да ти бачка. Това всъщност много човеци още не са загубили като качество. И сума ти още човещнини…

“Откритията от рода на „ако продължаваме така, след n на брой години няма да има какво да дишаме”?

Ето – открили сме, че ще си създадем проблем 🙂
Иначе всички живи същества се размножават и усвояват околната среда, докато или не се самоунищожат, или не ги проконтролират други същества – било то хищници, бактерии или вируси.
Като почнем от ферментационните бактерии, които спират да създават алкохол чак, когато умрат от него, та минем през тревопасните, които ако няма кой да ги яде, ще опасат всичко и ще измрат от глад, така и хищниците, които ако изядат всички тревопасни…

Да, в природата има равновесие, но като се замислим, едва ли ще пожелаем природните регулаторни механизми да действат и в човешкото общество.

Хората, като биологични същества дълго не са се различавали от останалите животни – знаем за много народи, изчезнали защото са унищожили средата, в която живеят. Но имено познанието и развитието на технологиите ни помага да опазим средата и себе си.

По въпроса за “отчуждаването”, което “предизвиква” Мрежата, вече писах.

Накрая Надя завършва:
“И ще се надявам, че
Някога хората ще бъдат по-щастливи, по-здрави, ще продължат да имат истински ценности и морал и няма да се откажат да вярват в доброто начало у всеки. “

И аз. Кога и как?
Един възможен вариант дава Николай Теллалов в 10^-9 – книга, за която съм започнал да пиша, ама не чакайте статията ми, ами я прочетете, че да можем да дискутираме, след като публикувам моето мнение ;).

Да цитирам този път Теллалов:
“Но хората са различни — по природа. Затова е настъпило време за разделение на различните. Човечеството се разделя на различни и неинтересни един на друг ВИДОВЕ, не толкова био, колкото ноо. Различни духовни и интелектуални потребности — условия за състоянието, възприемано като щастие, към което всеки се стреми — само това е общото. От там нататък — почти никакви допирни точки.

Разделение. Разделение десет на минус девета. Толкова са тесни пукнатините в човешкия вид. Но поне на този етап, в цялата тази епоха навярно, те са непреодолими като шварцшилдова сфера, като хоризонтът на събитията около една черна дупка.”

Там се крие и отговорът. Който го влече, ще си остане да се въргаля в помията.Мислещите, търсещите, креативните, одухотворените имат шанс, само ако успеят да излязат от общото блато и да творят на спокойствие. Как да стане – Шаркан предлага възможен изход, но за това – в следващ пост.

Интелектуална проява, или простотия?
А да ви видим сега.

Става въпрос за песничката на Rachel Bloom
Fuck Me, Ray Bradbury

На първо четене, отговорът е ясен.
Пуританите могат да се задоволят само със заглавието и то ще им даде смисъл от живота поне за няколко месеца.

Но да видим за какво става въпрос.

Steve called me up and said: “Wanna hang out tonight?”
We could see an indie film or just grab a bite
I said: “Oh, Steve, YOU’RE cute, but a MOVIE’S not what I need. No offense, BUT I’d rather stay home and read.”

Я, младо момиче предпочита книги пред филми?
(не че не познавам такива де)

Но нататък:
“F-ck Me, Ray Bradbury

А, кой беше тоя пергиш Ray Bradbury?

The greatest Sci-Fi writer in history”
….

Всъщност Бредбъри е много повече от Sci-Fi писател. Той пише по сложни теми (не само фантастика, която за доста индивиди е “третокласна литература”), със сложен език, трудно смилаем от много хора, и не на последно място е изключително поетичен.

А празноглавата мацка дали познава наистина творчеството му, или е чула нещо там и е решила да се направи на интересна?

В клипа се споменават някои книги на Бредбъри, но ето какво казва и самото девойче:

“I would say very earnestly that I am overwhelmed with how well he combines such mind-blowingly cool ideas with the realism of how humans deal with these ideas,”

“That’s what struck me especially about Martian Chronicles or The Illustrated Man…. I found myself as emotionally engaged as I was mentally”
От интевюто й в SeattlePI.com blog става ясно, че не само добре познава произведения на дядо Рей, ами и ги оценява обективно.

В клипа се акцентира върху тийнове с книги, литературни фенове, че даже и Кърт Вонегът се споенава за момент, макар и фенката му да отнася шамар :D…

Много нестандартно и различно от фокуса на безбройните поп, рап и т.н. клипове, които ни заливат от ефира (за ония, в които поп върви в съчетание с още една дума да не говорим).
В клипа се предлагат едни други ценности, от тези, които са общоприети сред по-големия процент на младежите, а именно – качествената литература.

Ноо, начинът на поднасяне на цялата работа…

А? какво?

Начинът всъщност е точно същият, както се поднасят ония, другите “ценности” които се натрапват като стремеж на младите. Точно начинът, по който посланието най-лесно ще достигне до тях. Тук се подсещам за паралел с филма “The girl next door”, представен у нас с идиотското заглавие “Съседка за секс”. По-точно за образователните филми по полова просвета, на които всички ученици заспиваха и накрая, филмът направен така, че да заинтересува тийнейджърите.

Та, в крайна сметка а) или б)?
Интелектуално или просташко?

Май отговорът не е еднозначен?

За мен всъщност е.

Ако можех, бих стиснал ръката на Рейчъл Блум.

(шшш, ръката бе, казах ръката…)