Това е името на кафето и фри-шопа на летище Фиумичино, в зоната преди изходите за заминаване. Много добро попадение бих казал. Минавайки покрай надписа, поотегчен от чакането, с ум все още ангажиран от проверките на багажа и паспортния контрол изведнъж осъзнаваш, че напускаш Рим и носталгията, и желанието да се върнеш отново те захлупват отведнъж.

Очаквах, че Рим ще ми хареса. Имах предчуствие, че няма да се разочаровам. Не очаквах, че ще ми хареса толкова много! Сериозно. И от Берлин, Франкфурт, Ерланген, Марсилия, Ница и Монако имам много добри впечатления. Рим обаче ме “хвана” най-силно, кой знае защо. (Може би защото преживяванията са най-пресни? 🙂 )

Първо да благодаря на WizzAir, че дават възможност да се пътува човешки, на човешки цени.
За големи самоорганизирани групи като нашата (големи според гледната точка. За някого 6 човека може да не е голяма група 😉 ) препоръчвам www.only-apartments.com от където предварително успяхме да си намерим апартамент на стратегическо място – до Ватикана.

Който държи пък да е на хотел, може да ползва услугите на много сайтове като този , където човек може да си търси хотел по цена, разположение, отзиви от туристи и т.н.

От летището докато се оглеждахме за влак, скоропостижно се озовахме в микробусче (по 1 евро по-малко на човек – както настойчиво обяви агентът, типичен римлянин с дръпнати очи 🙂 ) и засъбирахме италиански гледки. Скоро оставихме багажа на гарата ( в Рим стигнаме към 8 тамошно време, а квартирата, както и всеки хотел стандартно могат да се “заселват” след 12) и минути по-късно Колизеят и Палатинският хълм усетиха тежка българска стъпка.

Може на някого решението ни да предпочетем квартира вместо хотел да се вижда недостатъчно комфортно. Не знам. Всеки си гледа със своите “очила”. Хотелът има предимство, че ти чистят всеки ден стаята. Но там няма възможност да седнете цялата компания в широкия хол (освен ако не си ангажирали хотелски апартамент разбира се),
на сладък лаф (с дегустация на различни италиански вина 😉 ) след многочасовото събиране на гледки и да обмените впечатленията, затвърждавайки определени моменти в дълговременната памет 🙂 .

Иначе организацията на фирмата, даваща апартаменти под наем е перфектна. Включително, след като възнедоволствахме, че няма достатъчно одеала, агентът Карло (така и не му научих фамилията 🙁 ) донесе за отрицателно време чисто нови. Всъщност, както се оказа в последствие опасенията ни, че ще е студено се оказаха пресилени, въпреки че наближаваше средата на ноември и малко ми е съвестно, че разкарахме Карло излишно.

Когато ровехме по Нет.-а за квартира, все още не си давахме сметка, колко стратегически правилно място сме избрали. На 5 минути бодра крачка се намираше базиликата св. Петър. На олко 15 – замъкът Сан Анжело.

Времето също беше с нас. Вторият ден ни посрещна с … дъжд. Тръгнахме към св. Петър с намерението да смъмрим папата и да го помолим, да оправи Божиите бакии, но виждайки колко малко хора чакат пред входа бързо оттеглихме недоволството си. Знам че в хубаво време се чака часове, в което се убедихме, виждайки каква опашка чакаше последния ден от пребиваването ни в Рим. Ние влязохме за по-малко от 10 минути. Докато разгледаме “църквето”, навън блеснало слънчице. Така че от купола на св. Петър видяхме Рим в цялата му прелест, огрян от слънчева светлина. Който наминава натам, горещо му препоръчвам, да не стиска петте евро за изкачване на купола (входът в базиликата е безплатен). Гледката е невероятна и си струва всеки цент. Има и асансьор за част от пътя – 7 евро, но самото изживяване на изкачването по витата стълба около купола си е за предпочитане. Поне по мое мнение.

Третият ден ни посрещна с дъжд… (изненадаа). Съответно опашката пред ватиканските музеи беше незначителна. Както и предишния ден след като излязохме беше слънчево 😉 и останалата част от деня посветихме на обиколка из града.

Тук е моментът да препоръчам Roma Pass– тридневна карта за цялата транспортна мрежа, без експресните автобуси, от които така и не стана нужда да се възползваме плюс намаление за повчето музеи (без ватиканския – все пак е друга държава 🙂 )
Плюс това, с Roma Pass се влиза с предимство в повечето музеи. Така избегнахме близо 50 метровата опашка пред Колизея.

Около Ватикана често ни питаха, дали не сме поляци. Явно католическа Полша бълва много поклонници в тази посока. Даже просяците просеха на полски. Ако чуете да речем “Дал Бог благослов”, не си мислете, че ви говорят на български 😉 .

Четвъртият ден мина на покрива на туристическите автобусчета, с прибежки до неизследваните още забележителности.

Тук ще спомена единственото си разочарование от Рим. Аз очаквах да има повече останки от античната история – период, който ме интересува по-силно, отколкото Ренесанса. Но уви – всичко е здраво разграбвано и рушено, преди на умни ренесансови личности да им светне, че това е наследство от една велика култура. Част от останките са съхранени от богаташи за украса на вилите им (вилата на Борджиите има разкошна “градинка” между другото, май по-голяма от Борисовата – препоръчвам за разходка). Някои пък са съхранени от … църквата. Както да речем Пантеонът, който е оцелял, защото е бил превърнат в християнска черква. Няма лошо – щом е бил храм на всички богове, какво пречи там да се приюти и християнският такъв. Но жалко за останалите сгради, които не са имали този късмет.

А снимки? Моите хора направиха към 2000 парчета. Аз не си падам фотолюбител и за това няма да слагам снимки, не че не си ги гледам на монитора от време на време 🙂 Виж, ако някой от фотографите ги качи нейде в Мрежата, може да дам линк. Но така или иначе снимки с доброкачество в Интернет дал Господ много. Тези с нищо не са по-добри, няма някоя характерна с нещо, за да заслужава да я сложа. Просто фиксирани части от пространството в конкретни моменти от времето с ограничените възможности на фотографията, предназначени да послужат на определени хора да задействат лавината от конкретни спомени.

А както припява моята приятелка Кендис Найт, от скоро мисис Блекмор:

“When you’re reminiscing, then all you need is time…”

Като цяло хората, скоито се срещахме в Рим бяха много любезни и отзивчиви. Имаше и едни-два случая на тъпанарски прояви, но те влизат в рамките на статистическата грешка и не си струва да се споменава за тях.

Четирите дни в Рим се оказаха прекалено малко време. Много неща не видяхме, много минахме набързо, припряни да видим още и още.

Ако се озова пак там освен за пропуснатите забележителности, ще отделя повече време за някои от вече посетените. Например на Палатинския хълм спокойно бих прекарал половин, ако не и цял ден. Вярно, това до някъде е свързано с моето пристрастие към античната история, но и за неизкушените от този период една разходка по хълма би била пълноценна. Природата на самия хълм и гледките наоколо са страхотни.

Последваха гарата Термини, експресът за Фиумичино – не по-добър от нашите експреси, летищните пейки. Там се натънахме на млада българка от Пловдив, живееща в Неапол, от която с неудоволствие научихме, че булгаристанската темерутщина важи в пълна сила и в Италия – в Неапол било пълно с българи, които се пазят един от друг и си играят мръсно… Тъжна история. Колко време ще ни трябва, за да станем нормални хора, поне в чужбина?

После еърбъсът ни издигна бързо спасявайки се от разлюляното море от облаци предлагащо стабилна турбуленция. Целият обратен път мина над все такова непрогледно море от млечно бели вълма, в което накрая машината се гмурна отново и се насладихме на гледката на НДК от птичи поглед.

Останалото са спомени.

… цивилизацията?
Отизвестно време след 10 вечерта по улицата край нас се чува продължително бръмчене и свистене. Преминава “прахосмукачка” – ония машини с четките, които събират листата и боклуците по шосетата, нали се сещате.

Няколко дни подред, тръгвайки за работа, виждам камион-цистерна на чистота и работници, които мият същата тази улица.

Става въпрос за малка уличка в краен квартал на София, не за централен булевард.

Едно “явление”, което не съм наблюдавал много години по българските улици.

Може би добър признак, че някои от елемернтарните признаци на цивилизацията започват отново да стават достояние и на нашата нация, след като за дълго ги бяхме загубили.

Защото по-голямата част от природонаселението, разбира достиженията на цивилизацията единствено като средство да ….. мамата на природата…

…мутризацията?
На мене ли ми се струва само, че след някакво относително затихване на мутренските изпълнения, сега явлението от годините на ВИС и СИК пак се възражда в първоначалния си уродлив вид?

Отново се напълни с типични мутри като тия от началото и средата на 90-те години.

Освен това, често явление е да видиш луксозна кола, спряла така, че цялото движение се променя заради нея.

Варианти са спрял джип на средата на улицата, от двете му страни колите се чудят как да се промъкнат, а до него дебела мутра люпи семки.

Или спрял джип на средата на улицата, от двете му страни колите се чудят как да се промъкнат, а подпряна на него дебела мутра люпи семки.

Или спрял джип на средата на улицата, нагъзена дебела мутра говори през прозореца с шóфера, от двете му страни колите се чудят как да се промъкнат.

…природата?
Но не както Жан-Жак_Русо си го е представял, а чрез оскотяване, изпростяване, тотално алкохолизиране, чалгясване и освиннване.
Признаците – ами оглдеайте се. Ако някой не ги забелязва, да изпълзи от виртуалната черупка, която е заселил и да се огледа, преди реалността да го е измъкнала грубо от там.

И все пак, признаците за опити за възкресяване на цивилизацията, както посочения в началото, както и изграденото движение от млади хора, не спиращи да показват отношението си към безобразията спрямо оцелялото от природата и безогледното унищожаване и бетониране на де що има свободно пространство са обнадеждаващи.

Какъв е тоя неандерталец и от кога неандерталците прописаха блогове?
Те не бяха ли нещо позачезнали? Тоя от де се взе да трови и без това задръстеното с глупости блог-пространство?

В последно време доста народ преминава наоколо и някои даже се задържат за по-дълго, че и за постоянно 🙂 И множе би някои от посетителите си задават горните въпроси. А сега Крис директно ми го отправи в един коментар при нея. Така че май е необходимо да обясня на интересуващите се, от къде се взе неандерталец в наши дни. 🙂

В началото бяха Линус Торвалдс и Ричард Столман…

Така, така. Сериозно – Linux е в основата на всичко.
Преди време Линукс-клуба в dir.bg бе приятно място, където ставаха интересни дискусии, повечето участници се познавахме доста добре виртуално, та при такива обстоятелства идеята за бира се ражда сама едновременно в много глави…

Да, бирата е третата и може би най-основната първопричина.

Общо взето, хубавите неща трудно стават без бира.

Преди години с шефа ми мерехме нещо с разни лазери и все се разместваха нещата… Шефът вика “без бира няма да стане”. Опитахме пак. Пак не стана. Шефът повтори за бирата. Няма как – като новобранец тичам за бира. Отваряме по бутилка и хоп – нещата станаха като по учебник… Така че, не забравяйте за бирата 😉

Та в тия хубави времена, се оказа, че от всички линукс фенове, представени на срещите на клуба, аз и един банкер сме най-древните. Останалите бяха все млади момчета. Сред тях изглеждах като неандерталец… Не, не съм се чувствал никак зле – всички са много готини и лафът с тях си вървеше, въпреки разликата в годините. Но тогава ми дойде идеята за неандерталския ник (Неандерталеца Джо). И до сега в клубовете на дир-а а и по други места се подвизавам с него.

А защо Джо? Имаше един Индианеца Джо – който е чел “Том Сойер” ще се сети за него. Та му присвоих нахално името, но той едва ли ще възрази. Последно остана в една пещера, а пещерите са неандерталско владение 😉

Та така. Комбинацията от Линукс и бира е … креативна…

А по-късно се появи и пещерата, но за това може би по-натам.

Само за малки и непораснали читатели

“Как да стана фея?” – с този въпрос най-често разсеяният вълшебник Гугъл препраща питащи читатели към моята пещера. Прочел е приказката за горската фея и е решил, че аз може да знам нещо по въпроса.

Като гледам, колко често се отбиват посетители с този въпрос, явно трябва да го обмислим сериозно.

Но най-добре е всеки да бъде себе си, а не да се опитва да прилича на други хора.

Ами тогава?
Как точно ти, която вълшебникът Гугъл прати тук, можеш да станеш фея?
Continue reading →

Изборите минаха.
Най-положителният резултат беше, че една пртия, водена от месията, обещаващ да ни “оправи” за 800 дни остана където й е мястото – зад борда. За да се настани на нейно място друга подобна партия – на новия месия.

Чета и слушам, разни “мъдри” господа обясняват, как Синята коалиция била грешка и как на предишните избори СДС и ДСБ били взели двойно повече гласове от сега. Поредната заблуда. Ако сега се бяха явили поотделно нито една от двете партии нямаше да мине 4 процентната бариера. Даже коалирането да е отказало някои твърди привърженици на някоя от партиите участващи в коалицията да не е гласувал, по отделно нито една нямаше шанс.

При тези сметки без кръчмар не се взема едно важно обстоятелство – българският избирател обича да “верва”!

В началото, когато разумни анализи сочеха, че е необходима шокова терапия, избирателят повярва на тези, които обещаваха да няма сътресения и всичко да си е постарому. Е шоковете бяха много по-тежки, отколкото ако българинът не беше “повервал” на нереалните сладки приказки.

После дойде палячото, който ръсеше големи обещания, но той някакси премина границата на бутафорност и не можа да увлече прекалено голямо стадо.

Докато не дойде Величеството със сладките обещания за 800-те дни. И в един момент, когато нещата вървяха във вярната посока, последва връщане години назад.

Тези, които отричат Синята коалиция, не си дават сметка (може би нарочно), че сега дойде нов Месия – този път Пожарникаря. И всяка разумна мисъл бяга от главата избирателска заменена от “верата”. В месията. в сладките обещания, в “здравата ръка”.

Величеството скоро от месия се превърна в Крадлив дедо.
Пожарникаря няма в какво да се превръща. Той си се знае какъв е. Който не знае, да пита съгражданите му от Банкя.

Добре стана, че триглавата ламя падна от власт, но никак не съм убеден, че новият змей на нейно място няма да продължи по бодрите й стъпки. Дано да греша.

Следващият Месия очаквам да бъде Гробаря. И той ще е последният. Не защото на българския избирател ще му дойде акъла и ще спре да “верва” на чудеса и благодетели. А защото той ще погребе остатъците на това, което в момента все още се нарича България.