В последно време обществото ни е силно разделено на идиоти и олигофрени…

Опа, да започна отначало. Българското общество, както знаем успешно биде разпарчосано на фракции, непонасящи се една друга и най-лошото, не желаещи да се чуят помежду си. Всеки се е вкопчил здраво в митовете, върху която се формира фракцията, която си е избрал и не желае и да помисли за алтернативно мнение. Въпросът, дали това разделение и непримиримост се дължи на световната конспирация, юдео-масонско-илюминатския заговор, или пък на интересите на нашенсиките кдс-арски кадри, които така или иначе пак са тук и пак са си същите го оставям на страна.
Лошото е, българинът обича “силно да люби и мрази”, но не и да мисли…

Стига толкова въведение. Като става въпрос за разделение, някои от фракциите застъпват тезата, че ние българите сме измислили и създали едва ли не всичко на света и отстъпват във вярата си само на македонските си “колеги”. Други пък са на обратното мнение, че не сме създали нищо и едва ли не съществуването ни е безполезно и излишно. Разбира се и двете мнения са иди.. опа, неправилни и неверни.

Но темата на този пост е един мит, който поне в края на социалистическите години и началото на “прехода” намираше благодатна почва в доста мозъци на наши сънародници, а именно – за българския калкулатор, който бил “откраднат” от японците.

Сега, следва да уточня, че историята, която ще разкажа съм я слушал от първо лице от хора, участвали в разработката и производството въпросния калкулатор. За съжаление тогава, преди близо 30 години нямах блог (тогава нямаше и Интернет, представете си), нито съм мислел, че някога ще пиша нещо и само слушах, без да си водя бележки. Уви, тогавашните ми събеседници до един са вече покойници и няма начин да си опресня спомените и да ги питам за детайли (вариантът “контактьор” го изключвам ). За това ще разкажа историята като преразказ, като предупреждавам, за всякакви възможни несъответствия с реалността, дължащи се както на отклонения и изкривявания от разказващите, така и на недобра памет от моя страна.

Последно уточнение. Събеседниците, за които говоря са работили в Института по електроника на БАН и Централния институт за изчислителна техника (в последния е разработен въпросният калкулатор), както и в завод “Електроника”, където се е произвеждал.

Та, най-накрая да стигнем до самата история, която е доста поучителна и поне според мене интересна.

Нашият калкулатор е показан на Световно изложение в Осака, мисля през 1970-а година и е един от 6-те калкулатора, показани на изложението. До тук с мита за кражбата. За да бъдем по-точни, “Елка” е четвърти в света по дата на създаване – 1965-а. Преди него вече е има вече 4 калкулатора, британски и японски.

Обаче във всеки мит има и зрънце истина и тя е, че нашият калкулатор е най-добър от демонстрираните като брой функции и удобство на работа и привлича голям интерес.

Да се отклоня отново. Първо, наистина още с първото си “издание” през 1965-а година “Елка” има повече функции от конкурентите си, например коренуване. Второ, като говорим за калкулатор, не става въпрос за джобните модели, които се появиха поне 5-6 ако не и повече години по-късно (и въпреки, че бяха български се продаваха само в “Кореком”), а за настолно съоръжение, с големина на пишеща машина. Нещо такова:

Та, както казах, “Елка” предизвиква голям интерес и заваляват поръчки…
До тук всичко прекрасно. Само че по ония времена да се учи външна търговия имаше много строги критерии. Произход, вярност на Партията, добра идеологическа подготовка. Само не и човекът да разбира от търговия, нито да го влече. Само “наше” момче или момиче можеше да влезе в толкова желаната специалност. Много по-късно, чак към края на 70-те започнаха да отпускат по някоя бройка и за “простосмъртни”, за да се замажат очите на населението.

Та въпросните “наши” момчета и момичета за съжаление си нямат представа от технологичните възможности за производство и сключват договори за невероятни количества…

Съответно тук настава лудница. В завод “Електроника” се работи на 3 смени. Корпусите на “Елка–та” са от цял излят профил от алуминий и се назначават всякакви работници, за да шлайфат, шкурят и изпилват неравностите по профилите. По онова време се използва т.нар. феритна памет,

която представлява най-общо казано пръстенчета от феро-магнитен материал, с няколко намотки проводник, усукани през него. Назначават тютюноработнички да нижат ферити…

В крайна сметка става ясно, че договорите са неизпълними. Не помня вече, представители на коя фирма идват да купят ноухау-то, след като се разбира, че не можем сами да произведем нужните бройки. След като виждат манифактурата, която представлява нашето производство се оттеглят без да купят нищо.

На следващото изложение вече има много други калкулатори, конкурентни на нашия и по-добри от него. Което е нормално, светът се развива, ако не успееш да “яхнеш” пазара, когато имаш шанс, другите ще те изпреварят.

Историята показва същността на социалистическата икономика, нямаща стимул да се развива и как постиженията на научната и техническата мисъл (каквито определено имаше не малко) биваха затлачвани от социалистическото безхаберие. Подобни истории могат да бъдат разкани и за “Големия брат”, например за автомобилите “Москвич”, през 60-те години е създаден нов модел, доста авангарден за времето си, радващ се на световен интерес, който обаче продължава да се произвежда с много малки изменения близо 40 години след това.

Една много добра илюстрация на икономиката от социалистически тип:

Съвършенството не се нуждае от изменения

В заключение, можем да кажем за труда на нашите учени и инженери единствено “жалко”.

Анджак,
ще си говорим първо за гравитацията. Или по-точно за филма “Гравитация” който тази година събра доста “Оскари”. Въпросът е – Защо!? За 3 от тях мога да се съглася: за операторско майсторство, за визуални ефекти, за монтаж. Но за наградата за най-добър режисьор някак не ми се вързва.

Какво е “Гравитация” – (много) слаб филм, тип катастрофична фантастика, който чупи, троши и рита по зъбите всякакви физични закони. Който е учил поне малко физика ще се сети за какво говоря, след като види сцената, когато Джордж Клуни бе “отвян” в Космоса… (То да беше само тая сцена, ама тя бе върха на недомислиците.) Освен това филмът реално бе моноспектакъл с актьор и половина, което само по себе си не е лошо, но моноспектакъл за да е интересен трябва да е наистина добър, това е много по-трудно, отколкото ако има повече актьори, а конкретно този беше адски скучен.

Правя паралел с “Аполо 13”, който въпреки че имаше много номинации, взе само 2 – за монтаж и … звук (??). А филмът бе много добре направен, добре следващ книгата и документалния материал, като същевременно не беше прост прочит на книгата на Джим Лавъл, нито документален филм. Рон Хауърд се бе справил невероятно. Очаквах “Аполо 13” да вземе много оскари – все пак това им е историята на американците, ама уви. Всъщност преди също бях писал за този филм и си давам сметка, че изводите които съм направил в предишния пост се припокриват с тези, които бих дал тук, за това приключвам по въпроса.

По повод новия псевдоскандал относно езика, на който трябва да се води предизборната агитация.
Предлагам да се води на португалски.
Тогава нито една от спорещите страни няма да има основания за недоволство.

Населението също както досега, няма да разбира същността на това, което му говорят агитаторите. Поне тая част, която слуша агитациите. Останалата, по-голяма част все така ще продължи да не ги слуша, така че за нея на какъв език се води е безразлично.

В замяна ще постигнем още по-близки връзки с братския бразилски народ и ще ударим нова шп… оп, четка на президентката им, която биде позабравена напоследък, покрай вълненията с южен поток, северен потоп, Белене и другите потопи и въртопи, които поглъщат милиарди левове, които биха могли да послужат за повдигане на нивото на цивилизованост на нацията поне до морското равнище, след като от години е дълбоко под него.