Когато след 1989-а година започнаха да се случват масово безобразия, несанкционирани кражби, зверски катастрофи, когато разни граждани безпроблемно започнаха да предават на вторични суровини паметници и релси, когато енергото, заради безбройните кражби на жици се принуди, да смени медните кабели с алуминиеви, които от своя страна водят до големи загуби на ток и съответно по-високи цени, хората масово ревнаха – “Няма закон! Трябва час по-скоро да се гласуват нови закони!”

Аз, и някои други, предпочитащи да мислят, отколкото да повтарят внушенията “от телевизора” се опитвахме да обясним, че то закони си има и до скоро са работели, само дето не се спазват и никой не следи за спазването им. Говорехме общо взето на вятъра. Мисля, че разстенията в близост разбраха по-добре, отколкото двуногите индивиди, които държаха упорито на своето.

Въпросните безобразия не спряха, само “свикнахме” с тях и не ни прави впечатление. Даже, когато някой селянин, отчаян от непрекъснатите кражби на труда му, които реално бавно го убиват, защото той живее от плодовете на труда си в най-прекия смисъл опита да се защити, чуват се недоволни гласове: “Какво толкова, една торба картофи му откраднали”. А че тая торба я крадат многократно и че човекът няма с какво да преживява – голяма работа! Вълци го яли. И че в такъв ужас и мизерия и заплаха от непрекъснати кражби живее 90% от населението – много важно, като иска да не живее…

Все пак одряманото ни общество не е привикнало съвсем към едно друго негативно явление – убийствата. Явление, което за съжаление с връщането на баш-ченгето на власт зачести. Както беше и при предишното му управление де.

Заспалият нашенец все още се стряска от убийствата, особено ако не са възрастни хора, които обществото така и така е отписало и почва да негодува. И в резултат на възмущението си иска да бъде върнато смъртното наказание.

Същата история, както със законите, с която започнах. Масовият гражданин, не забелязва, че престъпниците се разхождат на свобода, не защото не са екзекутирани, а защото не са осъдени, ако изобщо са били заловени – знаем, повечето дела са срещу “неизвестен извършител”, който така и така никога не става известен. Или пък, ако са осъдени, присъдата е условна, или малка, не съответстваща на престъплението. И най-често делата са “висящи”. Хора, висящи дела на брой повече от колкото могат да броят, необезпокоявани шетат по улиците и продължават да извършват престъпления. И на цялото това безумие, нашенецът вижда решението в … смъртното наказание.

Защо съм твърдо против екзекуциите? Като оставим всички други аргументи, които не са малко, основният, заради който съм против е, че в случай на съдебна грешка, действието е непоправимо.
Преди време в Щатите, след усъвършенстването на ДНК анализа и приемането му в съдебната система направиха разследвания на минали дела и се оказа, че в 70% от случаите смъртната присъда е била издадена неправилно. Обаче в повечето случаи, вече е била изпълнена…

Съдебни грешки стават лесно, даже и при некорумпиран съд. А ако не е некорумпиран… (Да да, нашият не е. И е независим…)

Чувам често “съдебната система не работи, трябва да има смъртно наказание”.
Хора, помислете, какво искате! Искате неработещ съд да издава смъртни присъди!

Нека да помислим, какво ще стане, ако се върне въпросното наказание.
Знаем, че обикновени хора, за дребни провинения, получават тежки присъди, даже в някои случаи вината им да е спорна.

От друга страна, хора, както ги наричат “с тъмно минало” и съмнително настояще заобикалят закона, или се отървават с леки, най-често условни присъди. (Що ли?)

И така, кой ще има полза, ако бъде върнато смъртното наказание? #КОЙ?
Колко му е да бъде натопен невинен човек. И “свидетели” ще се намерят, и “доказателства” ще се изфабрикуват. А като има убит, обществото ще се успокои, без да му дреме, дали е убит виновният.

Освен това, какъв по-удобен начин за отстраняване на неудобни хора, свидетели и прочие. Законно премахване на неудобния.

Или за романа “Инцидент” на Станислава Чуринскиене.

Станислава Чуринскиене спокойно може да бъде наречена явление в българската литература, защото не са много българските автори, които публикуват в много страни. Знаем, че романът и “От Космоса с любов” спечели литературна награда в Русия. Книгите ѝ са издавани в няколко държави. Но с “Космоса” ще се занимаваме друг път, сега става въпрос за романа ѝ “Инцидент”.

Не, в романа не става въпрос за кучета и котки. Всъщност не присъстват никакви животни, а броят на героите е сведен до минимум, като освен двамата главни герои, другите са просто щрихи, които се появяват на необходимите места, за да подчертаят основната идея.

Любопитството ми към романа се дължеше, както на популярността на авторката, така и на негативния коментар за него, който самата тя беше написала в социалните мрежи.

И така, сдобил се с романа, погледнах предпазливо, какво ме чака под корицата.
Още с надникването, почти веднага бях потопен във вихъра на бурни емоции и психология на високо ниво. Нямаше го въобще първоначалното чудене “ще ме “хване” ли тая книга, или ще трябва да се “боря” с нея”, както се случва с доста романи, независимо че в последствие са успели да ме завладеят. С отварянето на корицата вече бях потопен в действието.

Двамата герои са жертви, на произхода си. Програмирани по време на израстването, да възприемат света и околните по определен начин и не са в състояние да разчупят представите си. Двамата са имали съвсем различно детство, което е наложило рамки върху мирогледа им, отвъд които не могат да погледнат. Всеки разчита неправилно сигналите, които другият му подава. Също като кучето и котката, при които вродените сигнали характерни за единия вид се тълкуват погрешно от другия и най-често комуникацията помежду им завършва с конфликт.

Още в началото бях завладян от нивото на психологическия анализ в книгата. Чуринскиене има психологическо образование и явно много добре владее материята. Всъщност завладян е слабо, бях възхитен.

“Изоставянето при раждането е възможно най-крайната форма на родителско пренебрегване. Хората, пострадали от него и нямали късмета да намерят осиновители висят във въздуха, незакрепени за нищо, защото не се усещат част от нечия история. … Липсата на информация за родителите им орязва значима част от идентичността им.

“Свръхзащитеното дете се гневи, защото съществуването му е сведено до сбор от роли и поведения, които са външни и в които има много малко място за нещата, които наистина иска.
…
След време, това дете свиква … да заглушава гласа на истинските си потребности, мнения, преживявания и се научава да живее като обвивка на чужди очаквания.
…..
Изоставеният се гневи, защото му се е наложило да бъде в прекалено голяма степен автор на себе си, а това е непосилна задача за дете. Той не е получил никакви роли, рамки, граници, не е бил стимулиран от очаквания…. Не само прекалено интензивното родителско участие, но и липсата му дават много малко пространство за експериментиран и себеизобретяване.”

Не липсва и:
” Забравя, че тя сама го е окуражила да замине, че може по всяко време да му се обади и да му каже, как наистина се чувства…. Но тя вярва, че Виктор трябва да се сети, как се чувства тя, би трябвало да се разбира от само себе си.”
– твърдата убеденост на жените, че мъжете могат да четат мисли.

Присъства също, как да го нарека… балъкът, влюбен в “дамата на сърцето” и живеещ с надеждата, че “нещо мое да се случи”, въпреки че логиката на събитията и годините опит сочат, че нищо няма да се случи и той ще си остане “приятел”, кошче за душевни отпадъци, “разводач” и т.н.

Има го и… Всъщност, да не разкривам всичко. Да оставим най-интересното на бъдещите читатели сами да го открият.

Интересни бяха описанията на начините за манипулиране, които жените използват, както и скритите зад тях душевни състояния. До сега ги познавах само от едната страна.

Интересно, че авторката, въпреки че не съди никого от героите, и двамата са жертви на обстоятелствата, сякаш леко симпатизира на мъжа. Той е само жертва, въпреки че с действията си допринася за много от недоразуменията. Жената е и жертва, и разрушител, и мъчител. Измъчва и съсипва и себе си и партньора си еднакво успешно. Но да спра до тук, читателят може сам да продължи нататък.

Все пак, още от начало, след като премина първоначалното впечатление, започнах да се чудя, какво точно не харесва авторката и се изказва негативно за романа. Започнах да “анализирам” по-внимателно и открих – авторката обяснява твърде много. Разчита твърде малко на интелекта на читателя и до толкова се страхува, някой да не възприеме нещо погрешно, а не това, което е имала предвид, че го повтаря от една и друг страна многократно. От това на места страдат и диалозите, като героите упорито се “опитват” да “обяснят” на читателя, ъъъ… , аааа…, “какво е искал да каже авторът”.

Всъщност “Инцидент” не е традиционен роман. По-скоро е комбинация от научно-популярен труд по психология и роман. За това и обясненията и анализите са неизбежни. Без тях книгата би загубила същността си. Наистина, много от обясненията са си точно на мястото и са необходими. Но мисля, че на места е прескочена границата, над необходимия минимум.

И в заключение, да отговорим на “най-често задаваните въпроси”:
– Добър роман ли е “Инцидент”? – да
– Интересен ли е? – на този въпрос, отговорът е – “зависи за кого”. За хора, интересуващи се от междучовешките отношения, от психология, от възпитание на деца е задължителен. Особено за бъдещите родители, “Инцидент” е много необходимо четиво. Не по-малко от книгата на д-р Спок, която бе неизменно в ръцете ни, докато дъщеря ни растеше.
– Забавен ли е? – да отговоря така: Това не е книга от типа “Арлекин”, не е чиклит. Това е сериозна книга.
– Струва ли си, да се прочете? – Да. Определено.

Все още поддържам вредния навик, да гледам телевизия. Понякога това е добре – снощи спонтанно включих телевизора и по NG засякох филм за цялата история на “Rosetta” до сега. Но това са едни малки изключения, които стават още по-сладки на фона на общата помия.

Тази сутрин по всички “национални” “тивита” се разискваше важната тема, кой политик на кого каква песничка пратил. Във време, когато в “Пирогов” умира поредната жертва на самозапалване. Независимо, дали е акт на отчаяние, или на психично отклонение. Мога още да изреждам, ама все тя.

Кирил Маричков, в “интродукцията” към коментара на Светльо Витков по “Нова”, много добре каза, че ситуацията в страната въобще не е подходяща, политиците да си разменят песнички. В началото се съгласих с него. После обаче размислих.

Само мърморим, как новините ни заливали с негативна енергия и черни новини. Престъпления, измами, корупция. Стига! Ето го решението. Вместо новини, разследвания и разкрития – музичка.

Хората нямали пари за хляб. Няма средства за лечение на елементарни болести, да не говорим за живото-спасяващи лекарства, а едни другари сменят нови “Мерцедеси„ с нови “Аудита“ – “Синовете на Великата мечка” друсат як казачок.

Земеделските производители задушени от рекетьори. Тютюнът мухлясва в складовете. Бракониери секат поголовно горите. Язовири заливат села и давят хора и животни, унищожавайки имуществото на хиляди семейства – “Сокола” и компания мятат гьобеци изразявайки отношение. Така де – отношението е най-важно. Има ли го, другото са подробности.

За една партия с абревиатура, подобна на име на цвете, песента е друга:

“Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си?”

Като отговорът е последното:

Какво, не сте съгласни? Сори. “Блажени са вярващите”, но наивността излиза през носа.
(Всъщност, този лаф за блажените вярващи от къде идва, някой знае ли? Не е от Библията във всеки случай. Не твърдя, че я познавам на 100%, ама съм я чел доста подробно и не съм срещал точно този израз.)

Представителите на едни по-малки партийки с променлив състав, често и имена пък тресат телеса в еклектична смес от частушки, кънтри и кючек, гарнирана с валс и менует, в зависимост от къде духа вятърът и на къде пачката изглежда по-тлъста.

А за всички политици като цяло, лепне рефренът на Бритниту:
“Oops!… I Did It Again” или в превод: “Баси… пак я свърших същата”

И с песен на уста затъваме ли си затъваме в калта.

Изключително ми е неприятно, и съжалявам, че трябва да го кажа, но – казах ли ви!