Дивна

4 Replies

ДИвнаСтроен човек (спрямо обема на автора на това писание може да мине за хърбав) с видимо не кой-знае колко голяма раница. Изведнъж, от раницата извира поток книги, и се чудиш, дали са били в нея, или са докарани с невидим пикап.

С две думи Калин. (Две, защото една не е достатъчна за идентифициране на явлението Калин Ненов. 😉 )

В изобилието, изсипало се от раницата една книга ми привлече вниманието. Дивна. Разгърнах я и първо забелязах приятните илюстрации.

Позачетох се. Хм… Погледнах други страници – пак “хммм…”

Току книгата се озова в чантата ми (шш-т, платих си я бе!).

Дивна е най-новата книга на фентъзи клуб “Светлини сред сенките”, издадена от Човешката библиотека, за която писах и по рано.

За клуб “Светлини сред сенките” бях чел и по-рано и се замислях да позагледам творчеството им, но все отлагах, докато “Дивна” не прекъсна този процес на съзерцание, набутвайки се сама в ръцете ми (шшшт там отзад – за книга говорим!)

Имаме в България една поговорка за орташката работа и ми беше интересно, какво може да направи един колектив от малди автори. … Серизоно, поговорката в случая не важи!

Всъщност много известни писатели имат свой екип – истинска манифактура за книги, където всеки от екипа работи по даден детайл, накрая полуфабрикатът се сготвя с подправки и се пуска на пазара, за да стане поредният бестселър.

Как точно младите автори от Казанлъшкия клуб работят не знам, но творението им е пълнокръвно, без следи от традиционните схеми, по които са изградени масовите бестселъри.(…А? Дан кой? )

Действието грабва читателя от първите редове и не го оставя до края, до последните думи, карайки го да гадае следващото развитие ( и да чака продължението).

Тъй като Григор е направил добро описание, в Човешката също може да се прочете доста за книгата, няма да се впускам в подробности.

Накратко “Дивна” е разказ за сблъсъка на действието, на креативността и полета на мечтите и въображението със системата, стараеща се да установи контрол над всяка мисъл, над всяка идея.
Система, при която всеки възрастен е полицай и всеки съученик потенциален доносник.
Добре познато от близкото минало и от … настоящето уви.

И в тая, държаща здраво за врата всички и всичко система, се намират хора с идеи и ентусиазъм, успяващи да я изхитрят. Под форма на игра, учениците от елитната Академия на сивите униформи успяват да разсинхронизират добре смазаните механизми.

Игра, която често е смъртно опасна. И води и до трагичен изход понякога. Но енергията и ентусиазма на мкладите хора не им позволяват да се откажат от убежденията си и ги кара да продължат.

Историята е убедителна, има различни фракции, вечни оптимисти и колебаещи се. Страх и предателство.

Заедно с борбата за промяна е описана и личната борба на мечтателната, емоционална Дивна, със стремежа за нахлузване на сива, еднотипна душевна рамка. Дивна успява да преодолее разрушителния първоначален шок от сблъсъка с бездушието, което я посреща в Академията и намира свой начин да запази богатата си душевност. Не и без помощта на приятелите.

На фона на живите образи на учениците и “трошачите”, образите на учителите в академията с едно изключение са не добре развити, като сива еднотипна маса. Първоначално сметнах това за недостатък, но с навлизане в сюжета си промених мнението. Всъщност търсен или не, получава се ефект подобен на някои филми, при които част от обстановката или героите е цветна, а останалата е в черно-бяло. Определено добро решение.

Специално искам да отбележа момента, в който Дивна и Питър спасяват “Старата Отрова” и тя отменя накзанието, което е искала да им наложи.

Един истински злодей не би го отменил. Но учителката не е злодей. Може да е злобна, ретроградна, оръдие на системата, но не и злодей. И от тази случка печели както образът на учителката, така и авторите.

След похвалите, малко критика.

Добре е, да се внимава с подробностите. Например плъхът не е мъжка мишка 😉 Съвсем различни видове са. Може да звучи като дребно заяждане, но ако някой ученик го прочете и после го изтърси на изпит? 🙂 Както и някои други дребни грешки.

Другото, което леко ме подразни са опитите за лека религиозна насоченост на книгата.
Всъщност авторите се опитват да дадат по-широк поглед върху религиите и събитията от Библията. Не случайно преподавателят, който единствен изпъква от сивата маса е по изкуства и религии, а не само по една религия. Но явно авторите са най-добре запознати само с християнството и гравитират около него.

Изобщо заиграването с митология и религии е трудно и може да доведе до подхлъзване. Трябва да имаш познания, от ранга на тези на Зелазни и Франк Хърбърт, или да го избягваш. Лично мнение.

И в крайна сметка с “Дивна” читателят не получава само една интересна, динамична и увлекателна история.

Книгата внушава вяра, че и в най-безизходните ситуации има път напред.

И извън сюжета, Дивна е доказателство, че не сме в тунел без изход. Че не на всички млади хора целта е само златният синджир на врата, BMW-то в гаража и силикона в гърдите, както се мъчат да ни натрапват отвсякъде.

И че има и кой да им помага, да успеят да реализират мечтите си.

2012 – ша съ мре!

27 Replies

Тия дни съм го ударил на чудене. Чудя се аджеба, къв ша да е тоя шум околко 2012 и календара на маите.
Хубаво – тогава свършва един 26000 годишен цикъл във въпросния календар.

И к’во?

То преди 6 дни свърши поредният цикъл в Григорианския календар, преди 10 г. свърши един по-дълъг и един още по-дълъг в приетото съвременно летоброене, пък сме живи (уж).

Защо един цикъл от 26000 години да е различен?

Чета – тогава щяло Слънцето да мине пред Галактическия център. И к’во? В Слънчевата система винаги може да се намери място, където Слънцето да закрива ценъра на Галакиката (даже и това място да е извън еклиптиката ), пък не мрем масово поради тая причина.

И както се чудех и маех, изведнъж загрях! Чак от инфрачервения светнах във видимия спектър!

През 2012 задължително се преминава към цифрова телевизия!

За хората, имащи кабелна, сателетна и прочие модерни (и скъпи) визии, това няма да е проблем.
Който не гледа телевизия, а разчита на Интернет ( и на здравия разум), също няма да се притесни от този обрат.

Но за масовия пенсионер, социалнослаб и прочие, разчитащ на ефирна телевизия ще настъпи краят на света, който познават, който дълго е оформял техните съзнаия.

Сбогом Изаура, сбогом Айше, Мемед, Онур.
Край с близначките, тризначките, тъпачките и т.н “VIp” добитъци.

Хептен бива ли така, да поставяте пенсионерите пред дилемата – кофичка кисело мляко и лекарства за сърцето, или такса за цифрова?

Или пък да карате средния бачкатор да избира пред ракията или чалгията!

Бактън!

ПП
Повсеместната цифровизация се отложи за неопределено време, значи и светът ще оцелее до тогава 😀

Да купим на кредит

23 Replies

Или по-точно с кредитна карта…

Това, което уж отличава човека от животните, е че може да мисли. (Сега, дали животните могат или не могат е по друга тема. Моето мнение е, че могат, ама за това – друг път.)

Това пък, което отличава хората от човека, е че избягват да мислят. Някои просто не могат, а на други им е направо противопоказано…

Аз понякога мисля.. ъъ .. понякога си мисля, че мисля..
Но понякога пък имам прорения. Ей тъй, както си седя и току видя нещо очевидно. Дето винаги ми е било пред очите. Ама нито съм го помислял, нито съм го осъзнавал.

Така и днес ме навяха едни кредитни мисли… Не мисли на кредит (опазил Господ), а мисли за кредитните карти.

Пазаруването с карти и особено по Интернет е удобство. (Е, има си там едни неприятни страни, за които е ставало дума и друг път, че тогава не усещаш, как банката те товари с такси, но пък е удобно…)

И за да е защитена информацията, картата е защитена с ПИН, който притежателят трябва да помни и в никакъв случай, да не записва върху нея. Защото попадне ли в чужди ръце – моите парички вече не са мои.

Дебитните карти имат ПИН. Кредитните – също. Когато теглим пари от банкомат, или пазаруваме през ПОС терминал трябва да си помним ПИН-кода, без да го пишем върху картата, или на листче, пъхнато при нея!

По незнайна причина, дебитните не са на почит в онлайн услугите. Но виж, с кредитна може да купиш какво ли не. В тоя случай обаче ПИН-кодът не се ползва.

Трябва номер на картата и т.нар. “секретен” код (или както там се нарича за съответните карти), който е записан… на гърба на картата.
cvv
Идеята е, че номерът на картата може да се намери на много места, но ключът – не – трябва човек да държи картата в ръка, за да го види, а не да си ровичка в бази данни по Нета.

Обаче в случай, че картата попадне в чужди ръце, въпрос на секунди е, да бъде изхарчен кредитният лимит – новият “собственик” има всичката необходима му информация, записана на картата!

Гравирана там не от неразумния картодържател, а от самата банка…

А не е ли по-разумно, точно тоя толкова важен ключ да се дава на отделно картонче, или пък да е на подвижна пластинка, която да се отчупва от картата, като се съветва картодържателят да не го държи на едно място с карата?

Така и банките биха си спестили сума разходи, при злоупотреби с крадени карти.

Ъ?

Ну дед мороз…

4 Replies

Днес честваме ХХ години от смъртта на ….. .
Толкова често чуваме или четем горното изречение, че изобщо не се замисляме за смисъла на самото действие.

Чествам всъщност означава “Отбелязвам с тържество някакво събитие; устройвам празненство” според тълковния речник.

Така, значи тържествуваме по повод това, че някой е починал…
За траките както и да е – така са вярвали хората. Ами ние, съвременните сапиенси?

Вярно, за хората, които са оставили следи в съзнанието ни трябва да си спомняме.
За тия, които са оставили следи в общественото съзнание е редно обществото да си спомня и да организира мероприятия с цел опресняване на спомена.
Тогава защо не се “чества” рожденната дата на заслужилата личност, а тази, на която е напуснал нашия свят? Може би точно за това, че човека вече го няма и всякакви страхове от превъзхдството му и завист спрямо способностите му стават вече неоснователни дават повод за веселие на “благодарните” потомци?

Но когато някой повдигне горния въпрос, заливат го с глупости, че човек не определял кога да се роди, но можел да реши кога и как да умре… И дрън – дрън нелепости, създадени за да замажат некрофилската същност на водещите световни религии и на болното обществено съзнание, повтаряни безкрайно така, че повечето хора ги приемат, без да се замислят.

Та даже и човекът да е извършил безброй подвизи и геройства, може да се случи да си умре съвсем “стандартно” като всеки “простосмъртен”.

Като изключим хората, за които може да се каже, че най-доброто, което са направили е, че са умрели, всеки друг, който е постигнал нещо го е направил, не защото е умрял, а защото преди това се е родил. Даже ако смъртта на героя е подвиг, с който е спасил безброй други хора, той нямаше да може да го направи, ако не се беше родил.

С две думи, дълбоко мое убеждение е, че нечия смърт може да е повод да си спомним за човека, но не и повод за тържество.

Виж, на рожденните дати са незаслужено пренебрегвани.

А на 8-и декември 1929 се е родила Клара Румянова.
За нея много може да се говори и пише. Достатъчно документи има и в Мрежата. Но най-хубавото, което може да се каже е, че с гласа си е донесла радост на безброй деца.

Да си я спомним с усмивка:

В биографията на актрисата са записани много роли и театрални и в киното, безброй озвучени анимационни и живи герои, много песни, не само детски.

Но най-известна ще остане като гласа на зайчето от “Ну погоди”:
(а за къде е заекът без вълка …)
https://youtu.be/a9xzwLqFxgo

“Феодалните старци” – изненаадаа…

6 Replies

БАНПрез лятото на 2009 година бе направен независим одит на Бългаската Академия на Науките от от Европейската научна фондация /ЕНФ/ и Европейската федерация на академиите на науките /ЕФАН/.

Преди да бъдат известни резултатите от проверката, българската общественост научи от наши политици, журналисти и социолози, колко безполезна и атрофирала организация е БАН и как трябва час по-скор да бъде унищожена, за да не “яде хляба на народа”. Съовтетно бе гласуван бюджет, в който БАН бе “порязана” солидно.

Не знам, дали това неистово бързане с оплюването беше, за да се свърши работата преди резултатите от одита, или просто се върви по начертаната програма за действие. Имотите на БАН са апетитно парче и много “бизнесмени” не желаят да ги изпуснат. Така че общественото мнение трябва да бъде надлежно подготвено.

Но както и да е. На “бизнес” интерсите у нас никой до сега не е успял да се противопостави и каквото е било решено е ставало, даже с цената на няколко пребити села и държане на София и околностите й без вода в продължение на месеци – да си спомним проекта “Рила” водохващането при Сапарева баня.

Да се върнем на одита.

Резултатите от проверката ги има тук:
Доклад на Комисията за оценяване на научното ниво на институтите на БАН

Резюме на резултатите, представени от д-р Райндер ван Дойнен

Накратко:
Комисията по оценяването стигна до недвусмисленото
заключение, че по-голямата част от институтите на БАН извършват
ценна изследователска дейност според международните стандарти. В
някои от случаите панелите откриха изследователски групи, които
работят на челни световни позиции. Екипът оценители смята този
обобщен резултат за впечатляващо постижение, имайки предвид
особено трудните условия за провеждане на изследвания в България.

Я виж ти?
Тъй като много подобрения са възможни и
се налагат от самото естество на работата, няма съмнение, че без
истинско ангажиране в полза на най-качествената наука в България и
без отговарящата на това финансова подкрепа, БАН като водещо
научно средище в страната няма да бъде в състояние да поддържа
досегашната си национална и международна позиция. Необходимото
усилие преди всичко е въпрос на осигуряване на по-добро
финансиране за БАН.
Бря! Ма те хората го осигуриха – резнаха бюджета…

Добрият до отличен изследователски и развоен потенциал в БАН, а значи и
в България, е в опасност поради недостатъчното финансиране.
Понастоящем системата функционира в режим на оцеляване.
Сега голямата тревога е за следващото поколение учени.

Пука ли му на някого?
Следващото поколение учени да ‘оди да се друса и да не се занимава с няк’ви нáуки!

Препоръки
Подкрепяйте младите изследователи
Подобрете рамките на финансирането
…..

Я къш – пари за нáука няма. И за медицина няма. Абе няма Трябва за мерцедеси и беемвета, за екскурзии по света на разни важни хора, за далавери.

Иначе в доклада има и критични моменти, има уместни препоръки – като да речем да се намали централизирания подход и “спускането” на задачи “от горе”, а да се даде по-голяма самостоятелност на институтите . Проблем, останал от соц-наследството на Академията, който е бил забелязан от проверяващите.


Експертните панели откриха няколко случая на институти, които са
затворени в себе си. Този факт е свързан също така и с изработването на
изследователски програми, които изглежда понякога не обръщат
достатъчно внимание на най-новите развития в сродните изследователски
области.
Както и някои други критични бележки. Явно оценителите не са си вършили работа през пръсти и ситуацията в Академията им е ясна.

Като гледам индивидуалните оценки на институтите също са обективни.
Доста институти получават много високи оценки. Най-хубавото е, че много институти получават отлична оценка в критерия “перспективност”.
Може би при някои институти са занижени повече, но в крайна сметка това са външни оценители, те нямат интерес да “надуват” ползата от българските институти.

Всъщност единственият, който има полза от развититето на науката в България е българската държава. За всички външни е по-изгодно в България да няма наука, а да внасяме експерти отвън. Както каза нашият министър – “Ще закриваме цели направления. Ако трябват експерти – ще внасяме.”(цитирам по памет). И това го казва български министър…. Позор!

В крайна сметка резултатите от одита са налице. Ще има ли полза? Не вярвам.
“Бизнес”-интересите са много силни.
Всичко върви по познататат схема за “козата” – цитирам:
“Ако окачиш една коза на примката и й отрежеш единия крак, тя ще умре, но много бавно, обезкървявайки се капка по капка. Същото е с фабриката – фалира, но в продължение на години.”
Така бяха източени много печеливши предприятия, като преди това беше подготвено общественото мнение.

В случая задачата е още по-лесна. И “преди” и “сега” на учените се гледаше като на втора ръка хора (“баща ми е прост научен сътрудник”). Само по соц. време управялващите се принуждаваха да подържат до някъде науката, а сега предпочитат да ” внасят експерти”.

Всъщност и при соц-а имаше случаи на закрити лаборатории и институти, които на всичко отгоре имат международни договори. А несутойките по договорите – държавата плаща – колко му е.

В крайна сметка мисля, че приказката за кучетата и кервана пак ще се повтори.
Но пък европейският одит поне дава представа за адекватността на някои действия на власт-имащите и на пригласящите им клакьори.

Да пробудиш кютюк

1 Reply

Българска работа.

Добре позната фраза. Произнасяна често, с досада, отегчение, пренебрежение. Често със заряд злъчна подигравка. Фраза, изчерпваща необходимостта от всякакви по-нататъшни коментари.

Българска работа е лаф, който е съпътствал целия ми съзнателен живот, “обясняваща” всяка неуредица, недомислие или лошо свършена работа.

С края на онзи етап от бългаската история, който се води социалистически, “българската работа” придоби още по-силен негативен заряд. До голяма степен и с основание, но за причините и подробностите, както аз ги виждам, ще отделя друг текст.

Нихилизмът и отричането на всичко българско станаха модерни сред по-младите поколения. Често в съвсем уродлива и гротескна форма.

Стигна се до там, да се отричат всички български постижения, факти от историята ни да се обявяват за социалистическа и националистическа пропаганда. Нещо, което и съветския “интернационализъм” не бе успял да постигне.

То че има доста митове, набити в главата българска – има. Но има и такива, цела на които беше да обслужват идеята за руското превъзхосдтво и да принизят и направо да отрекат българските постижения.

Но да се върнем в наше време, при сегашният нихилизъм, насаден в съзнанието на днешните строители на.., на .. абе там на каквото построят.

Някой ще каже – ефектът на махалото. Хм, то като гледам, май махалото направо се е откъснало и продължава праволинейно в негативна посока.

Но идеята на това писание не са негативно настроените “сърдити млади хора”. Темата са едни такива също млади и също българи, дето със собствени сили се мъчат да плуват срещу общото течение на нихилизъм и отрицание, да правят много неща със свои сили и да увличат когото могат след себе си, откъсвайки го от общия поток.

По конкретно случая искам да спомена ето тези тука – Човешката библиотека дето със свои сили са тръгнали да събират пари, да пропагандират и издават българска фантастика. И не само българска. Също и друга, която по една или друга причина не влиза в плановете на големите издателства, а си струва.

Да бе – хората си мислят за хладилниците. Криза е, свински грип има, а те фантастика тръгнали да издават. Че и българска. А знаем за българската работа…

Българска работа е всъщност, че има много талантливи български писатели (айде бе, не думай!), а обществото не знае и не се интересува. Е – намерили се ентусиасти да се заинтересуват и да опитат да решат до колкото могат проблема със свои сили.

Да, освен писатели има и много други талантливи и способни хора, за които обществото не знае и не се интересува. Но шепа ентусиасти не могат да огреят нвасякъде. Това което правят е МНОГО, в тези времена на отричане на всичко и на тотален непукиъзм. Защото момчетата и момичетата от “Човешката” не само се мъчат да превърнат като съвременни алхимици невеществения ентусиазъм в напълно веществени и осезаеми книги. Те също организираха няколко почиствания на Витоша, на първа линия са в протестите срещу унищожаването на природата.

Повече може да се научи на сайта им, както и ако се включите в мейл-листата им, където съобщават за мероприятията, с които се захващат.

Конкретно поводът да седна да пиша цялата тази история обаче е един конкретен. Хубав повод.
“Слънце недосегаемо“ – последният (може би за сега?) роман от “змейската” поредица на Николай Теллалов е влязъл в печатница и през декември има шанс да стане напълно досегаем и озезаем 🙂 .

Кой е Николай Теллалов? Кой е всъщност аз лично не знам. Това което знам е, че е невероятен писател, макар че не си изкарва хляба с писане. Писането е едно от нещата, които прави за да се задържа срещу течението. Но как само пише…

“Змейската поредица” започва с “Да пробудиш драконче” – нещо, което прочетох буквално на един дъх. Невероятно съчетание на съвременната действителност и стари български легенди, умело вплетени в сюжета.

Ама то българските легенди и предания не са интересни! Друго са келтските и скандинавските!

А?! Я прочетете “Дракончето” или пък нещо от Йоан Владимир, пък пак кажете, да видим.
“Дракончето” го има онлайн на сайта на писателя, а ако го харесате, можете и да го купите.

Всъщност нещата за които говоря, нямат нищо общо с многото недоразумения от времето на социализма, когато сума “творци”, спазвайки поредната партийна повеля влагаха елементи от народното творчество във “творбите” си и успяха да създадат крайно негативно оотношение към него. Може би “заслуга” за това има и начинът по който се преподаваше в училище. Също както се получи и с творчеството да речем на Вазов, та чак се стигна до там, учители по литература да предлагат да бъде изхвърлен Вазов от програмата, за сметка на скандинавски, занзибарски и танзанийски корифеи. (Няма да давам линк, че се погнусявам…)

Всъщност думата беше за друго.

Думата беше, да пожелая успех на Николай Теллалов и книгите му да стигнат до повече читатели.

Също успех на хората, които стоят зад “Човешката” и да намерят много нови последователи, които да препречат потока на отрицанието и разрушението и в други области, освен литературното творчество.

Goodbay Roma

11 Replies

Goodbay Roma
Това е името на кафето и фри-шопа на летище Фиумичино, в зоната преди изходите за заминаване. Много добро попадение бих казал. Минавайки покрай надписа, поотегчен от чакането, с ум все още ангажиран от проверките на багажа и паспортния контрол изведнъж осъзнаваш, че напускаш Рим и носталгията, и желанието да се върнеш отново те захлупват отведнъж.

Очаквах, че Рим ще ми хареса. Имах предчуствие, че няма да се разочаровам. Не очаквах, че ще ми хареса толкова много! Сериозно. И от Берлин, Франкфурт, Ерланген, Марсилия, Ница и Монако имам много добри впечатления. Рим обаче ме “хвана” най-силно, кой знае защо. (Може би защото преживяванията са най-пресни? 🙂 )

Първо да благодаря на WizzAir, че дават възможност да се пътува човешки, на човешки цени.
За големи самоорганизирани групи като нашата (големи според гледната точка. За някого 6 човека може да не е голяма група 😉 ) препоръчвам www.only-apartments.com от където предварително успяхме да си намерим апартамент на стратегическо място – до Ватикана.

Който държи пък да е на хотел, може да ползва услугите на много сайтове като този , където човек може да си търси хотел по цена, разположение, отзиви от туристи и т.н.

От летището докато се оглеждахме за влак, скоропостижно се озовахме в микробусче (по 1 евро по-малко на човек – както настойчиво обяви агентът, типичен римлянин с дръпнати очи 🙂 ) и засъбирахме италиански гледки. Скоро оставихме багажа на гарата ( в Рим стигнаме към 8 тамошно време, а квартирата, както и всеки хотел стандартно могат да се “заселват” след 12) и минути по-късно Колизеят и Палатинският хълм усетиха тежка българска стъпка.

Може на някого решението ни да предпочетем квартира вместо хотел да се вижда недостатъчно комфортно. Не знам. Всеки си гледа със своите “очила”. Хотелът има предимство, че ти чистят всеки ден стаята. Но там няма възможност да седнете цялата компания в широкия хол (освен ако не си ангажирали хотелски апартамент разбира се),
на сладък лаф (с дегустация на различни италиански вина 😉 ) след многочасовото събиране на гледки и да обмените впечатленията, затвърждавайки определени моменти в дълговременната памет 🙂 .

Иначе организацията на фирмата, даваща апартаменти под наем е перфектна. Включително, след като възнедоволствахме, че няма достатъчно одеала, агентът Карло (така и не му научих фамилията 🙁 ) донесе за отрицателно време чисто нови. Всъщност, както се оказа в последствие опасенията ни, че ще е студено се оказаха пресилени, въпреки че наближаваше средата на ноември и малко ми е съвестно, че разкарахме Карло излишно.

Когато ровехме по Нет.-а за квартира, все още не си давахме сметка, колко стратегически правилно място сме избрали. На 5 минути бодра крачка се намираше базиликата св. Петър. На олко 15 – замъкът Сан Анжело.

Времето също беше с нас. Вторият ден ни посрещна с … дъжд. Тръгнахме към св. Петър с намерението да смъмрим папата и да го помолим, да оправи Божиите бакии, но виждайки колко малко хора чакат пред входа бързо оттеглихме недоволството си. Знам че в хубаво време се чака часове, в което се убедихме, виждайки каква опашка чакаше последния ден от пребиваването ни в Рим. Ние влязохме за по-малко от 10 минути. Докато разгледаме “църквето”, навън блеснало слънчице. Така че от купола на св. Петър видяхме Рим в цялата му прелест, огрян от слънчева светлина. Който наминава натам, горещо му препоръчвам, да не стиска петте евро за изкачване на купола (входът в базиликата е безплатен). Гледката е невероятна и си струва всеки цент. Има и асансьор за част от пътя – 7 евро, но самото изживяване на изкачването по витата стълба около купола си е за предпочитане. Поне по мое мнение.

Третият ден ни посрещна с дъжд… (изненадаа). Съответно опашката пред ватиканските музеи беше незначителна. Както и предишния ден след като излязохме беше слънчево 😉 и останалата част от деня посветихме на обиколка из града.

Тук е моментът да препоръчам Roma Pass– тридневна карта за цялата транспортна мрежа, без експресните автобуси, от които така и не стана нужда да се възползваме плюс намаление за повчето музеи (без ватиканския – все пак е друга държава 🙂 )
Плюс това, с Roma Pass се влиза с предимство в повечето музеи. Така избегнахме близо 50 метровата опашка пред Колизея.

Около Ватикана често ни питаха, дали не сме поляци. Явно католическа Полша бълва много поклонници в тази посока. Даже просяците просеха на полски. Ако чуете да речем “Дал Бог благослов”, не си мислете, че ви говорят на български 😉 .

Четвъртият ден мина на покрива на туристическите автобусчета, с прибежки до неизследваните още забележителности.

Тук ще спомена единственото си разочарование от Рим. Аз очаквах да има повече останки от античната история – период, който ме интересува по-силно, отколкото Ренесанса. Но уви – всичко е здраво разграбвано и рушено, преди на умни ренесансови личности да им светне, че това е наследство от една велика култура. Част от останките са съхранени от богаташи за украса на вилите им (вилата на Борджиите има разкошна “градинка” между другото, май по-голяма от Борисовата – препоръчвам за разходка). Някои пък са съхранени от … църквата. Както да речем Пантеонът, който е оцелял, защото е бил превърнат в християнска черква. Няма лошо – щом е бил храм на всички богове, какво пречи там да се приюти и християнският такъв. Но жалко за останалите сгради, които не са имали този късмет.

А снимки? Моите хора направиха към 2000 парчета. Аз не си падам фотолюбител и за това няма да слагам снимки, не че не си ги гледам на монитора от време на време 🙂 Виж, ако някой от фотографите ги качи нейде в Мрежата, може да дам линк. Но така или иначе снимки с доброкачество в Интернет дал Господ много. Тези с нищо не са по-добри, няма някоя характерна с нещо, за да заслужава да я сложа. Просто фиксирани части от пространството в конкретни моменти от времето с ограничените възможности на фотографията, предназначени да послужат на определени хора да задействат лавината от конкретни спомени.

А както припява моята приятелка Кендис Найт, от скоро мисис Блекмор:

“When you’re reminiscing, then all you need is time…”

Като цяло хората, скоито се срещахме в Рим бяха много любезни и отзивчиви. Имаше и едни-два случая на тъпанарски прояви, но те влизат в рамките на статистическата грешка и не си струва да се споменава за тях.

Четирите дни в Рим се оказаха прекалено малко време. Много неща не видяхме, много минахме набързо, припряни да видим още и още.

Ако се озова пак там освен за пропуснатите забележителности, ще отделя повече време за някои от вече посетените. Например на Палатинския хълм спокойно бих прекарал половин, ако не и цял ден. Вярно, това до някъде е свързано с моето пристрастие към античната история, но и за неизкушените от този период една разходка по хълма би била пълноценна. Природата на самия хълм и гледките наоколо са страхотни.

Последваха гарата Термини, експресът за Фиумичино – не по-добър от нашите експреси, летищните пейки. Там се натънахме на млада българка от Пловдив, живееща в Неапол, от която с неудоволствие научихме, че булгаристанската темерутщина важи в пълна сила и в Италия – в Неапол било пълно с българи, които се пазят един от друг и си играят мръсно… Тъжна история. Колко време ще ни трябва, за да станем нормални хора, поне в чужбина?

После еърбъсът ни издигна бързо спасявайки се от разлюляното море от облаци предлагащо стабилна турбуленция. Целият обратен път мина над все такова непрогледно море от млечно бели вълма, в което накрая машината се гмурна отново и се насладихме на гледката на НДК от птичи поглед.

Останалото са спомени.

Абе, на вас пари не ви ли трябват

3 Replies

абонатна
– Къде с тая торба? От женския пазар ли мъкнеш нещо?
– Не бе, една “духалка” взех от къщи, че ми тече носа като Ниагара, а кръста не си го чувствам в тоя офис.
– То духовният живот е важен, ама нали уж пуснаха парното? Вие там с тези големи радиатори ще се сварите.

Да, ама радиаторите си останали студени.

Този диалог водих днес с мой познат. Фирмата, в която работи от миналата зима е в нов офис нейде из центъра софийски, в стара, аристократична кооперация. И собствениците, и повечето наематели все някакъв тежък, аристократичен дух излъчват.

Та работили си хората, плащали си ток, вода, телефони, а когато дошла бележката от топлофикация, касиерката взела посочената сума и чино отишла да плати…

Обаче!

Обаче оказало се, че собственикът на жилището, което са наели дължи над 5000 лева. Казали й – “можем да вземем парите, но те ще отидат за погасяване на част от дълга”. Естествено, касиерката не желаела с фирмени пари да покрива чужди задължения и си тръгнала.

По-късно научила, че в сравнение на някои от споменатите “аристократи”, дългът на техният хазаин е нищо…

Иначе във входа има предимно наематели – адвокатски кантори и други фирми – като гледаш, все “бедняци”.

В жилището, което обитават, също предишните наематели не са били на ръба на бедността.

Но думата ми не е за псевдо аристократите и вип-аджиите, които “избягват” да си уреждат задълженията.

Лафът е за самата топлофикация и нейните чалъми.

Спомням си, че преди време много хора имаха проблеми със закупени жилища, на които се оказва, че предишните собственици дължат огромни суми, към въпросната организация. И стъписаният новодомец научава, че трябва да покрие тези задължения и чак тогава да си отвори нова партида, ако иска. А парите от баш-длъжника да си ги търси по съдебен път.

Ама чакай, нали това е ваш длъжник бе, топлофикатори, а не на нещастника, който е купил къщата. Търсете си вие дълговете. Не друг да ви ги търси и да води дела заради вас.

За друг чалъм научих от жена ми, която за да не ходи да търси каса, опитала да плати в близката будка на easypay. Easy, ама друг път. И не по тяхна вина. Оказало се, че специално за топлоносците, сметка може да се плаща от да речем 10-и до 20-и, и то само сметката за текущия месец…

Погладнах как е положението в e-pay – подобно. Може да се плати от средата, до 10 часа на последния ден на месеца. Пак само за текущия месец….

Хубаво де, ама на мене парите ми идват след 5-о число на следващия… За чий трябва да се мандахерцам по опашки, щото организацията ви е безумна? (Не на e-pay.)

Отплеснах се, но да се върнем на моите познати.
Ясно е, че като наематели, няма да се “навият”, да плащат чужди сметки. Може и фирмата по някое време да си намери друг офис. Тогава и техният дълг, който те са имали доброто желание да си платят, ще се натрупа към сметката.

Абе, алооо, топлофикаторите! Абе, на вас пари не ви ли трябват?
Ясно, партиди; абонатни номера; дрън, дрън, ярина! Особено пък ярина!
Направили сте перфектна бюрократична тиня, която сами не можете да изгазите.
Ама все си мисля, че ако ви трябваха пари, все щяхте да намерите начин да ги вземете от коректните граждани, та да намалите дефицита си, както и да си търсите борчовете от ослушвачите.

Снимката е от e-vestnik

Таря – отново след една година

6 Replies

Таря

Както обещах на morrt тук, дойде ред да разкажа за втория концерт на Таря, на който имах щастието отново да отида.

Към 6 и 30 заех позиция пред зала “Универсиада”, сред мощна тийн компания, на която бях обещал да окажа съпорт 😉 – да попълня делкарация, че поемам отговорност като придружител 🙂 Едно-две други хлапета усетиха каква е работота и помолиха и те да се включат в групата на “придружаваните”, на която молба отговорих с цялото ми вродено великодушие 😀

Времето въпреки заплахата на метеролозите бе благосклонно, като само намекна с гъсти тъмни облаци и съвем леко, направо лятно преваляване, че заплахата от студ и истински есенен дъжд е на прага. Но и след концерта беше още топло и феновете, повечето по къси ръкави успяха да се приберат без да зъзнат.

Е, Таря до клокото знам е предвидила днешния ден – 13-и октомври за разходка из София. Ще я посрещне една студена и мокра София. за разлика от вчерашната, почти лятна. Но пък Таря е финландка знаем …

В 7 и 15 премина вълна през тълпата – пропусквателните пунктове се отвориха. Организаторите се справиха добре – имаше много места за влизане и проверката течеше експедетивно. Освен това ми хареса, че не се проверяваше формално, като на други концерти. Единствено бих се радвал, ако организаторите на подобни събития се подсетят, че може проверката да започва по-рано, а примерно след това феновете да чакат да бъдат пуснати в залата. Така ще се ускори процедурата, а и при лошо време хората няма да висят навън.

В залата тийн-бандата успя да се промъкне до сцената, и заряза древния си приятел на 10-ина метра от нея. Какво да се прави – младото си е младо – промушва се навсякъде 🙂

Добро бе решението първата подгряваща група да започне в 19и30 – както на концерта на Пърпъл

Първата група FURNAZE – някакви трашари бяха добри, но много еднообразни – имах чувството, че слушам една и съща песен няколко пъти. Но добре се справиха със задачата да нажежат атмосферата.

Втората подгрявка обаче – KINGS OF MODESTY бяха истинско откритие за мен. Не ги бях слушал, но това което чух определено ме впечатли много!

Към 21 и 20, след както сцената бе почистена от апаратурата на предишните групи, бяха монтирани два вентилатора, (въпреки които обаче Таря пя обляна в пот – в препълнената зала бе доста задушно) и светлините притъмняха. Започна инструментална интродукция, след малко апокалиптикът Max Lilja “преплува” с челото си разстоянието от кулисите до подиума, който му бе отреден и след малко Таря изгря от тъмнината в задната част на сцената и откри концерта с Enough.

Да преразкажа концерта ще ми е много трудно (а да го изпея за пропусналите – невъзможно 😀 ) Но като цяло може да се опише с една дума – енергия! Усещането за мощ и динамика не притъпиха и няколкото балади, както и (полу)акустичната част, която Таря и групата направиха долу сред публиката. Казвам полуакустична, защото Таря беше със синтезатор, а останалите с акустични инструменти.

Тази година за съжаление не се събраха достатъчно хора, за да се премести концерта в по-голяма зала. Иначе “Универсиада” си беше претъпкана и се пръскаше по шевовете. Но публиката този път беше още по-емоционална от миналата година (до колкото това е възможно). Таря и колегите й са хора, които оценяват отношението на феновете. На фенската любов, която заливаше сцената на физически осезаеми талази Музикантите отговориха с пълно себераздаване и няколко биса. Както миналата година, когато Таря се отплати на българсите фенове с невключената в досегашните концерти от турнето Over The Hills And Far Away, и този път имаше изненада – Sleeping Sun.

За разлика от миналата година, когато Max Lilja бе забутан в дъното на сцената и през целия концерт запази някакво мрачно излъчване, този път бе поставен на подиум отпред и изглеждаше щастливо ухилен. Колко малко му трябвало на човека … 🙂

Таря бе споменала в инервюта, че сетлистите на всеки концерт ще са различни, съобразени с публиката. Миналата година тя изпя кавъра на Poison на бис, при което се оказа, че цялата зала знае текста. 🙂 Този път песента бе включена в основната листа, като Таря я анонсира “Я да видя, как българите можете да пеете” Можахме – групата почти не се чуваше от воя, имащ далечна прилика с песента на Алис Купър, който се надигна от залата!

Обаче, за отбелязване е, че за разлика от много звезди, които показват микрофона на публиката и се ослушват, Таря не спря да пее нито за момент!

Тази година нямаше “модно ревю” като миналата – Таря смени тоалетите 3 пъти май, без да броим дрешката с качулката, с която и преди изпя My Winter Storm. Но заради жегата в залата бързо бързо свали качулата 🙂

Като цяло ако миналият концерт, под надслова My Winter Storm създаваше усещането за приказка на живо, тази година приказното настроение бе изоставено, заменено с усещане за истинска ярост. The Final Storm Tour се превърна в не каква да е буря, а истински, всепомитащ ураган.

Снимката е от Metal katehizis

Марш на улицата!

2 Replies

клошарОт много време когато слушам радио, пускам предимно или Zrock, StarFM или Радио 1 – rock.

Вече мога да кажа, че ефирът може да задоволи музкиалните ми предпочитания. 🙂

Но днес по обяд пуснах Дарик.

Попаднах на дискусия, за съжаление хванах края й, в която се обсъждаха социалната програма на правителството. Не разабрах, кои са събеседниците поради късното включване, но ми се загнездиха някои мисли в главата, които стържат като ръждясала панта и не ме оставят на мира.

През всичките близо 10 минути, които слушах, водещата риеше като ранена котка в прахоляка срещу програмата на финансовия министър за промяна на лихвените проценти. Най-много и се зловидеха хората, взели ипотечни кредити.

Аз нямам такъв кредит, така че не съм засегната страна. Но мога да си представя положението на човек, който изведнъж изпада в невъзможност да си плати вноските по ипотеката.

Може много да си разсъждаваме по блоговете и на чашка, как изпадащите сами са си виновни и трябва да бъдат оставени да мрат. Когато човек е държавник обаче и си е на мястото, би трябвало да гледа нещата от различен ъгъл.

Има важно правило, при спасяването на хора, пострадали от природно бедствие или катастрофа. Първа помощ не се оказва на леко пострадалите. Но не се оказва и на тежко пострадалите. Първо се спасяват средно пострадалите, защото ако се забави помощта, много от тях скоро ще преминат в категорията тежко пострадали и задачата на спасителите ще се усложни неимоверно.

При икономическа криза (независимо дали е реална или нагласена – важни са крайните резултати) ситуацията е подобна.

Ако оставиш едно значително мнозинство да остане на улицата, увеличаваш автоматично броя на тежко болните, трудовите инвалиди и безработните. Защо – всеки който може да извършва елементарни мисловни операции ще се сети. Ако не може, да пробва да поживеее няколко дни в кашон на улицата.

Не на последно място по тоя начин допълваш бройката на недоволните и потенциалните демонстраннти срещу правителството и участници в евентуални размирици. За това мисля, усилията на правителството да се помогне точно на такива хора е важно, за заздравяване на цялостното положение в страната. Нещата, както знаем са свързани и лошите условия на едни места рефлектират на други.

Най- много обаче ме подразни, как водещата екзалтирано цитираше, какъв процент от българите имали собствени жилища, и как той бил едва ли не най-висок в света.

И това, явно според нея е лошо(!?).

То да беше само тая водеща, сигурно нямаше да обърна внимание. но всъщност от началото на “промените” ни се натяква, как в България много хора имат жилища и едва ли не трябва да се чувстваме виновни за това.

Много се дразня, как като стане въпрос за цени на тока, лекарства и проиче. току някой умник почва да размахва процентите с жилищата като индулгенция. Особено, като стане въпрос за пенсионерите.

Жилището знаем, в повечето случаи е източник на разходи, не на печалба. Само в някои райони с развит туризъм или с учебни заведения евентуално може да се печели от даване на стаи под наем, но това не винаги е възможно. Често разходите са по-високи от приходите, а и не всеки собственик може да си позволи да дава квартира, по много причини.

За идеята, пенсонерите да си продадат жилищата за по-малки, или да излязат на квартира, мисля да не псувам много, че да запазим някакво приличие в блога. Явно някои хора си представят родния пенсионер, като изпечен играч на пазара на имоти… Действителността уви е друга. Четем и слушаме редовно за измамени възрастни хора. Май толкова често, че отдавна не обръщаме внимание….

Относно процента на имотопритежателите – вярно е, че в повечето развити страни хората живеят предимно под наем. Да, но наемът не е сравним със заплатата… Ако наемите са адекватни, нормално е много хора да предпочетат тоя вариант. Това осигурява мобилност при смяна на работа в различни населени места. А както знаем, в развитите страни я няма тая концентрация на всичко в столиците, така че е нормално човек да си търси по-добра работа из цялата страна и ако няма свое жилище, много проблеми свързани с продажба, търсене на ново и т.н. отпадат.

Тук обаче до скоро за гарсониера в не-престижен квартал наемът беше към 300 евро на месец, ако имаш голям късмет (не знам в момента как вървят наемите). Моята заплата и тя е от тоя порядък.
Мисля, че това е достатъчно.

А може би идеята е не да се сравняваме с развитите страни, а със силно изостаналите?
И в крайна сметка, тая истерия около броя на имащите жилище и постоянното натякване, че видите ли как ние така, а ония иначе е проредното промиване на мозъци с цел подготовка на масовото съзнание за живот в условията на все по-изоставаща и неразвита държава.