Когато бях студент втори курс в Шумен, моя състудентка от българска филология попадна под колелата на Икарус. Затварящата се врата на потеглящия автобус хванала края на палтото й и я повлякла под гумите.

В болницата молела лекарите да направят всичко възможно да я спасят, защото родителите й остават сами с бавно развиващата се нейна сестра.
Continue reading →

– Има ориз с гъби в тенджерата на балкона. Сипете си за обяд и като изстине, да я пъхнеш в хладилника! – редя команди по телефона, крачейки към офиса.
– Да провериш, брат ти да не си легне без домашно! – вълна от недоволство изригва от слушалката. – няма кой друг, знаеш добре! А той се ослушва, когато не го контролират.
Изчаквам поредната порция мърморене.
– Аз ще се върна пак след 10, ако баща ти се прибере по-рано, да погледнете задачите по физика!
Този път вълната от възмущение е неудържима. Почти.
Изчаквам да стихне и продължавам:
– Знам, знам че си самостоятелна, но тази четворка по физика ще ти излезе през носа при класирането!

Прибирам сонито в чантата. Тази система на отглеждане по телефона продължава година след година. Сутрин ставам с децата, те поемат към училище след набързо струпаната закуска, аз оставам да готвя и да “слагам къщата в ред”. Към 12 часа тръгам към офиса. Дъщерята и синът звънят, щом се приберат и декламирам дневния ред, който съм се постарала и да им напиша на листчета.

Вечер, понякога заварвам някой от двамата будни, понякога и двамата спят. Бърза вечеря или само чаша вино и ядки и заспивам, като почти не чувам, как Бойко трака по клавиатурата в другата стая. Пак ще работи до късно. Или пък пише отнесените си истории…

Понякога се засичаме посред нощ с децата полуспящи на път към тоалетната. Иначе единствените контакти наживо, когато децата са първа смяна са сутрините, и уикендите, в които не работя…

Умислена за липсата на контакт с децата не усещам, как съм спряла пред тоя бутик. И какво правя там.

Да, виждам го. Същият крем, марката на който все не мога да запомня. Беше в торбичката с подаръци от колегите, при напускането ми. Заедно с още няколко джунджурии, картичката с банални пожелания за успех на новата работа и малката кутийка с крем. Крем, който се оказа един от малкото, от които лицето ми се чувства добре и не чувствам кожата си напрегната и суха.

Въпреки малката кутийка, оказва се, че с много малка доза мога да намажа цялото лице. Бойко каза, че сигурно е много скъп. За стотен или хиляден път ми разправя, как във втори курс му подарили много скъп афтършеив и как му стигнал едва ли не за целия остатък на следването.

Учтиво имитирам интерес, после обещавам, как ще му подаря от същия. После следва дежурното обсъждане, дали скъпата покупка няма да излезе всъщност по-евтина…

Той е – същият крем с марка, която трудно разчитам и още по трудно помня. Цената не се вижда добре, изглежда ми като 44. Подяволите, да се поглезя и аз, току що съм взела заплата от новата работа.

Влизам. Въпреки ярката дневна светлина, магазинът е осветен обилно от лампи-луни. “Експонатите” на свой ред искрят под насочени прожекторчета и всичко излъчва лукс.

– Добър ден – заставам пред двете момичета на щанда за козметика. Имам дневен крем от тоя – посочвам – бих искала да купя и нощен.

– Има два вида – отговаря продавачката – с маслиново масло – 152 лева и без – 144 лева. От кой желаете?

При споменаването на цената загубвам говор. Продавачката ме оглежда.

– Имате по-суха и чувствителна кожа, препоръчвам ви по-лекият вариант, без масло. Желаете ли да пробвате мострата?

В този момент се сещам за пръстите си, с неоформен маникюр, зацапани с печатарско мастило, не желаещо да се махне въпреки усилията ня всякакви химии и малките пъпчици на екземата, причинена от тези химии.

– Аа-а, аз съм с друг крем, не искам да ги смесвам…

– Ще ви сложа тогава с една клечка на ръката, да го пробвате.

Подавам си ръката със свити пръсти. С периферното зрение сякаш съзирам едва доловима умивка на лицето на другото момиче.

Не се съмнявам, че добре са ме огледали и преценили, и никоя подробност не им е убягнала. Професионализмът на двете ги кара да се държат, сякаш съм очаквана и редовна клиентка.

Стоя като втрещена, отчаяно търсеща начин, да се оттегля що-годе достойно. Да се набутам в такъв филм…

Тогава я виждам на вратата.
Цялата в Прада и Гучи, луксозни дрешки, отиващи си една с друга, колкото на Мона Лиза биха “вървели” уокмен и цигара. Всъщност Мона Лиза с уокмен би изглеждала добре. Ако я нарисува Леонардо.

Косата й е в цвят, който писателите наричат, “платинено-рус” и за който аз злобничко казвам, че е като изкисната в “Аче”.

Дебелата верижка на врата и масивните обеци крещят силно, така че се чува и в най-отадалечения ъгъл на магазина: “Ние сме по 32 карата!”

Платинената дама застава уверено пред двете момичета:

– Искам да подуша Гювенчето, де е на витрината!

– !?!?! – професионализмът на продавачките не им позволява да изразят потреса си

– Извинете, бихте ли повторили? Не можах да чуя добре. – учтиво отговаря доскорошната ми събеседничка с мек, професионално-неутрален тон.

Двете са изцяло погълнати от новата клиентка. Тъкмо момент да изчезна и резилът ми да бъда забравен, но любопитството как ще се развие историята надделява.

– Гювенчето бе, от средата на витрината.

В това време другото момиче е излязло вече иззад щанда.

– Ако обичате да ни покажете, кое желаете да изпробвате, за да не сгрешим. – със същия професионално-учтив тон моли втората продавачка.

Платинената сочи към малкото шишенце Живанши, което и аз бях забелязала да се кипри до “моя” крем.

Момичето й пръска на китката.

– Хмм. Мирише много силно. Нещо не ми харесва.

– Това е френски парфюм Живанши. Той е малко по-скъп – 180 лева. С по-силен аромат е, защото е предвиден да издържа дълго време.

– Верно е скъпичък. Ще го купя и ще си се фъскам през ден.

В това време успявам да направя заднишком слалом покрай две “натокани” “фешънки”, оглеждащи рафтовете и се измъквам през входната врата.

Поглеждам часовника, и виждам малкото петънце от крема, което момичето сложи на ръката ми. Размазвам го по цялата си дясна буза. За момент ми минава нелепата мисъл да се върна, за да поискам от мострата и на другата ръка. Така де – да има и за другата буза.

– Айде жабо – продължавам забързано към офиса – отивай да си квакаш в твоя гьол, а остави, който може, да си се фъска с гювенче!

Това всъщност са две случки, разказани ми от двама души, които до колкото разбрах са се случили в един и същ магазин в близко време.
Аз ги попромених малко и ги обединих в една история.
Чудех се, дали да я пусна при бозите, но реших за сега да е тук.

Ако електрониката беше това, което внесе основен принос за промяната на начина на живот през 20-и век, то в края му и в началото на новия, тази роля се пада на информатиката, качествения скок в начина на комуникация и разбира се – Световната мрежа.

Информационните технологии промениха съществено начина на работа в почти всички сфери и начина на общуване между хората, като стават все по-съществен фактор в начина на живот.

Естествено реакциите срещу новото (вече не толкова ново) явление са разнообразни. От възторг, до пълно отрицание, както е било при появата на всяко ново нещо.

Преди близо 200 години, когато първите влакове са плъзнали по повърхността на земята, много авторитетни за времето си хора са се терзаели, няма ли да се разцепи човек на две, ако се надвиши скоростта на коня. Както и дали хората няма да се побъркват, при вида на профучаващите със скорост близо 20 км/час метални чудовища!

Сега се надигат вопли, как Интернет водел до отчуждение, обсебвал хората и ги подчинявал…

След години Нет-а ще изглежда на хората като нещо естествено и неизменно, но на нас се пада да живеем във времето на първоначално недоверие и отричане.

Естествено човек трябва да внимава, при използването на Интернет, също както и когато ползва всяка друга технология. Мрежата носи своите специфични рискове.

Но това е характерно за всеки инструмент и всяко средство, което човечеството ползва. Мрежата е средство. За какво ще бъде използвано, зависи от човека, засанал на някоя от входните й точки.

А от разумното използване на възможностите на Интернет човек може да има основно полза.

Особено странно ми звучат воплите, как мрежата водела до отчуждаване?!?

Преди години, когато Интернет беше съвсем ново явление, няколко пъти се случи да съм в чужбина по за дълго. Тогава такова нещо као домашен нет почти нямаше. Нямаше още и icq. Със семейството си се свързвахме от служебни компютри през telnet с talk. Този начин на общуване беше много по-пълноценен, отколккото разговорите по телефона, да не говорим за стандартната поща. Интернет позволи да се чувстваме, сякаш не сме се разделяли за дълго. По-късно излезе icq и разговорите станаха по-лесни.

Мрежата дава възможност, хора с общи интереси в дадена област, които никога иначе не биха се срещнали да се свържат. Хора от различни градове, държави и континенти.

Още по интересно свойство е, че нет-а играе и роля на един вид филтър. Може двама души, извън общия интерес да са много различни, но тези различия се “отрязват” и остава общото. При среща на живо такива хора обикновено нямат какво да си кажат, защото общите теми бързо се изчерпват, а останалите интереси могат да са съвсем различни. Особено ако общуващите са от различни поколения. Но споделянето на общия интерес по мрежата може да е плодотворно и за двете страни.

Също Интернет е добро средство за хората със затруднение в общуването (по-стеснителни да речем) да се престрашат да общуват. Така по-лесно могат да паднат задръжките им. А даже да не успеят да преодолеят притесненията си в “реалния” свят, все пак виртуалното общуване е по-добър вариант, отколкото без никакво. Човек има нужда от контакт със себеподобни.

За хората с друг вид проблеми, биха могли да говорят самите те. Лошо е, че когато правим интернет страници, често наблягаме на ефектите, а забравяме за хората, които не могат да ги видят, а биха се чувствали равностойни, ако страницата е еднакво достъпна и за тях. А това не е трудно да се направи. Тогава виртуалното пространство за тях би била среда, в коятода се чувстват равностойни.

Искаме или не, все повече компоненти, свързани с формалната част от живота на човек преминават във виртуалния свят. Банкови сметки, документи. И тенденцията ще продължава.

Всъщност това си е естествен процес на развитие.

При социализма учехме, че животните нямат интелект, хората са венеца на сътворението и изкуствен интелект не може да се създаде. За виртуакна реалност не можеше да става дума изобщо. По-рано кибернетиката е била “буржоазна” наука и хиляди учени по някакъв начин свързани с нея са измрели в лагери в Сибир. По-късно я реабилитираха. А именно диалектиката, която марксистите уж изповядваха, не противоречи на създаването на нови светове и интелекти от интелекта, достигнал някакво ниво на развите.

Но както споменах вече маркс-ленинизмът е вид религия, а религията е базирана на догми, не на разсъждения.

Като се огледаме, Дийптаун на Лукяненко вече почти съществува. Вярно, специалните визьори и костюми, с които човек да се потопи изцяло във виртуалния свят вече са разработени, но още са много скъпи, а и няма сървъри, които да ги обслужвт.

Но иначе част от средствата ни се управляват през мрежата, социалните контакти придобиват все по-голямо виртуално изражение. Имаме си свои кръгове от познати, с които говорим там, в инфосферата, свои “улички”, които най-често обхождаме.

Може скоро във виртуалния свят да възникнат и тамошни закони, както и някакъв вид мрежов морал на поведение, свързан да речем с правилата при контакти на мрежови субекти на живо…

Колкото и правителствата да се мъчат да внесат външен, насилствен контрол в Мрежата, общството което се развива там, ще стигне само до създаване на все по-сложни структури и саморегулация.

Други страхове от Интернет са свързани с това, че често не знаеш с кого говориш и има опасност.

Да, трябва да се внимава, има начини да се увериш, че наистина на другия край на връзката е този, когото очакваш. Колкото до контактите с непознати – ами те са опасни и в реалния свят. Даже в Мрежата човек е по-склонен да очаква измама и е по-защитен. На живо лесно може да бъде заблуден от добрите обноски и миловидната физиономия на човека отсреща. А знаем, че мошениците, а и някои от патологичните убийци са много добри артисти. Така че по-голямата сигурност извън нета е илюзорна. Което не значи, че трябва да спрем всякакви социални контакти.

Децата – да. Както ги учим да не говорят с непознати, трябва да им се обяснява и за опасностите в мрежата. А още по-добре и да се ползват програми за родителски контрол. Както и ограничаване на времето за сърфиране.

Пристрастяването. Интернет води понякога до пристрастяване. Има разни хора. Някои могат да противостоят на изкушението, други не. Както при много други неща. Мене много повече ме притеснява нарастващия брой пристрастени към алкохола. Да не говорим за други вещества.

Но искаме или не, обществото все повече заживява в новото измерение, наречно Глобалната мрежа. Едни негови представители плахо обикалят из ширините му, скрити за останалите. Други се свързват с одтелни групички, трети се представят публично пред всички.

И вашият древен приятел, прескочил през хилядолетията е отворил пещерата си за всички добронамерени посетители. Добре дошли на моя сокак в Дийптаун. И, ъъъ … и както казваше един приятел: “Събуйте се, за да се чувствате като у дома си”  😉

[wp:svejo-net]

Преди време прочетох някаква статия, в която “учени” се вайкаха, как прозиводството на енергоспестяващи уреди щяло да доведе до… повишаване на потреблението на енергоизточници. Поантата на “произведението” беше, че трябва цените на енергоизточниците да се повишат, за да не се вдигне енергопотреблението…

Не обърнах внимание на кретенията, но днес попаднах на нови свободни съчинения по темата:

http://ecomedia.bg/news/world-news/article/1197

Т.е. акцията продължава.
Явно касае се не за случаен изблик на нездрава творческа енергия, а за целенасочена кампания за обработване на умовете на хората, да не протестират срещу новите цени на енергията, а да ги приемат като необходимо зло.

Ясно е и друго – производителите на енергоизточници се чустват застрашени за размерите на печалбите си. Не че ще останат на загуба.

Иначе “изводите” в “теорията” са идиотски. С две думи, като била по-евтина енергията, хората щели да потребяват повече…

Я да видим.

За да ми е нормално осветена стаята и да не си моря очите ми трябва или крушка от 100 вата с нажежаема жичка, или луминисцентна от 21 вата. 21 ватовата крушка харчи доста по-малко от 100 ватовата. Но тя ми е достатъчна. За това, че ми е по-евтино с нея, няма да си сложа няколко такива крушки, просто защото не ми трябва по-силна светлина – става иначе много ярко.

Като ползваме микровълнова фурна и тенджера под нялгане излиза консумацията на ток по-малка. Но няма да започнем да готвим повече, отколкото можем да изядем. Звучи логично, нали?

Изолацията на апартамента намалява консумацията на топлоенергия. Но щом харчим по-малко калории, няма да държим прозорците постоянно отворени и радиаторите на 5, нали?

В цитираната боза има и други малоумия, например как хората, като карат автомобили с по-малък разход, щели да ходят на почивка повече и да горят повече бензин… То хубаво, ама нали за да ходят повече на почивка, трябва да имат и по-големи отпуски и заплати, защото транспортните разходи обикновено са най-малките при една почивка.

Изобщо типичен пример за опит за манипулация на масовото съзнание, на който за съжаление сигурно ще се вържат много хора.

За енергийните монополисти явно работят опитни психолози, умеещи да манипулират масовото съзнание. Което не е странно – там има големи пари.

Пример за ефективната работа на пропагандната им машина е как еколози се обявяват против … екологични технологии. Не вярвате?

Ето пример – вятърните електроцентрали. Една технология, която най малко вреди на природата – по-малко от водните, които водят до големи поражения на терена, където са построени и съответно влияят и на животинските и растителните видове в околността. И не само.

И въпреки доказаната екологичност на ветрогенераторите, еколози включително и унас се вдигат на революция срещу тях, защото застрашавали …. птиците.

Такаа, вярно е, че високите съоръжения пречат на птиците. Не само ветрогенераторите между впрочем. Но първо, маршрутите на прелетните птици, даже да минават над подобни съоръжения обикновено са по-високо. От друг страна, далекопроводите пречат МНОГО повече на птиците. И годишо от сблъсък с далекопроводи умират много повече птици, отколкото с ветрогенератори. Което е логично – вятърните елоктроцентрали заемат много по-малка площ от далекопроводите, а и виталта се въртят – т.е. има голям шанс птицата да мине между тях, докато при далекопровода шансът е нулев, ако птицата лети на нивото му.

Но да сте видяли еколози да протестират против далекопроводите? Няма и да видите.

Целият шум около ветроцентралите и птиците е иницииран от производителите на електроенергия по традиционния начин, с цел съсипване на конкуренцията. А екологичните движения са удобни инстументи, защото най-често в тях членуват добронамерени хора, но напълно незапознати със същността и на технологиите и на самата екология. Точно заради някои техни крайни представители “екология” за много хора звучи като мръсна дума и те не могат да повярват, че екологията е сериозна наука, а не шарлатанство. За това и целият този скептицизъм към сериозни проблеми като глобалното затопляне за който съм писал и друг път.

Не е лесно човек да се ориентира къде е истината, в потока научни и псевдонаучни аргументи по разни въпроси, с които непрекъснато го заливат. Още повече, ако не е специалист в дадена област, ориентирането е много трудно.

Но все пак е добре да опитваме да използваме логиката и здравия разум, преди да се доверим на някои писания и теории. Особено ако ни предлагат да правим жертви за “наше добро”.

“Аман” – ООД
“Катилска мечта” ООД
Сноб и син” ЕООД
“Сори Интернешънъл” ЕООД
“Трета тухла” ООД
“Як шоп” ООД

и много други

Кратка извадка от списък с необичайни и смешни имена на фирми, който периодично се появява на един или друг сайт.

В него неизменно присъства фирмата “Първи долап” ООД

На хората от Търговище и околността това не им прави впечатление, звучи им естествено, докато може би за хора от други места “Пет розови котки” ООД да не звучи странно. Какво да кажем за “Варвàрски минерални бани” ЕООД – не Вàрварски, както може би някои си мислят – иде от село Варвàра, не от вàрварин.

Вярно е, че много други имена са си откровено смешни та даже идиотски.

Но какъв ще да е този долап и кои и какво ли крие в него?

През Търговище минават две реки – Врана и Сива. Сива в в края на града и сравнително в по-ново време е влязла в пределите му, но Врана буквално го дели на две, като минава през целия град.

Сега тя е малка река, укротена в бетонен канал, прекаран встрани от естественото й корито, но преди е била по-пълноводна и е причинила няколко големи наводнения с много жертви. След захващането на водите й в няколко микроязовира и промяната на коритото вече не се е бунтувала, като имаше няколко малки наводнения, дължащи се на беотговорност – непочистено корито, изпуснати язовири и подобни. Но това има малко общо с темата.

Връзката е тая, че винаги разни хора по различно време са опитвали да впрегнат мощта на водата по разни начини, като един от тях са били водениците. Воденици, наричани в някои краища също долапи. Названието “долап” не е търговищки патент – на много места се е използвал. И най-близката до града воденица естествено се е казвала първи долап.

Къде са били останалите и колко точно, едва ли има жив човек, който да знае. А не знам и дали е документирано.

Но първата е дала името си и на местността, която се нарича “Първи долап”. Така се казва и ресторантът, построен там, точно до КАТ.

Всъщност май имаше период, когато ресторантът носеше друго име, но и тогава всички го знаеха като “Първи долап”.

Когато в България започна да има фирми, бе регистрирана и фирма със същото име.

Кои са били хората, изкарвали прехраната си със старата воденица, кои са мелели брашно, разговорите докато се смели житото, случките от ония времена са отдавна забравени. Но народното й название е останало в името на местността, регистъра на НАП, а вече и увековечено завинаги във виртуалния свят посредством кеша на Гугъл.

Както човек си рови по блоговете, често се натъква на размисли за селянията, селяндурите, селяните от градски и селски тип и т.н. Характерно за повечето е, че всъщност имат объркана представа за положението по селата. Както турбо хейтърски, така и романтични.

Първо да уточня за мене, за да не стават недоразумения. Аз съм 5-то 6-то поколение гражданин. И по бащина и по майчина линия. Вярно, не от София, но от град. През младите ми години, когато съучениците се отправяха през уикендите към селата, да копаят, плевят и поливат, аз си оставах в града. Съответно на задължителните тогава бригади не се справях с работата, поради липса на всякакъв опит. Полагах десетократно повече усилия от съучениците, а винаги изпълнявах най-много до 1/3 от нормата… Успях да усвоя тази работа до някъде чак в казармата, след което повече не ми се е налагало да я практикувам и сега не бих могъл да се справя с нея.

От всичко казано трябва да е ясно, че не изпитвам никакво влечение към селскостопанския труд, нито романтични влечения към живота на село. Предпочитам да виждам доматите в чиния и да ги обикалям с вилица, а не завързани за колци и аз наоколо с мотика.

От друга страна, така се стекоха обстоятелствата, че имам много наблюдения за живота на село и за селяните, натрупани за дълъг период от време.

Първият мит, разпространен сред гражданите е, че селяните искат да се преселят в градовете. Което е далече от истината. Селянинът е свикнал с начина си на живот и с работата и без сериозна причина не би се преместил. Изключвам малката бройка парвенюта (или сноби), както и хората, които изпитват неистово желание да учат и за това напускат селото. Като Ломоносов например. Но те са малка бройка, в рамките на статистическата грешка.

Защо тогава селата опустяха?

Първата причина идва от класиците. На марксизма-ленинизма разбира се. Селянинът по теория трябваше да бъде пролетаризиран. Да се остави без имот и да стане наемен работник. И Партията стриктно изпълняваше повелите на теорията.
Винаги съм се чудил, кой според теоретиците би следвало да изхранва намножилия се пролетариат. Но не успях да получа отговор. Класиците виждаха в селянина “собственик”. Макар и на едни скъсани гащи и два дръгливи вола. И като “собственик” трябваше да бъде “експроприиран” и “пролетаризиран”. А хората от село, докарани до мизерия мигрираха към града.

В града селянинът не се чувства на място. Липсва му средата. За това слага масата пред входа на блока, все едно е под асмата в двора и със себеподобни си правят лаф-моабет, пред недоумяващите погледи на гражданите. Липсва му ежедневното занимание с ниви и животни. За това от балкона му се носи грухтене и смърди на кочина, а в края на седмицата пали москвето и тръгва към по-познатата територия.

На всичко отгоре, както и преди писах, заплатите бяха малки и се стимулираше “самозадоволяването” – т.е. хората сами да произвеждат част от прехраната си.

След 10-и ноември 1989-а година, обедняването на селото за съжаление бе докарано до крайна точка. И вече не с цел пролетаризация.

И не поради липса на далновидност, поне в част отселското население.

Всъщност след “промените” много хора се ориентираха, започнаха да изкупуват земи, техника, съоръжения и да правят модерни стопанства. Имаха всички шансове да просперират, както и да привлекат на работа не толкова далновидните си съселяни.

В един момент обаче бе сложен край на подобни предприемачи. С нелепи наредби и закони. Но най-вече с откровен рекет. Бил съм свидетел и аз, и мои приятели как рекетьори унищожават продукция, а зад тях вървят полицаи и ги пазат. Рекетьорите, не производителите.

Не става въпрос за законни действия, въпреки присъствието на полиция. Минава мутрата и пита – за колко продаваш това – за токлова. Съответно няколко щайги отиват на земята и мутрата слага друга, по-висока цена. А през това време тировете влизат с по-евтина от силово наложената цена.

А млекопроизводителите? Млякото се изкупва за 20 ст. литъра, същевременно полу-менте сирене струва 8 и повече лева. Да не говорим, че истинско кисело мляко няма от години. Ако не си го купиш от някой все още останал производител на село.

Всъщност рекетьорският удар на държавно ниво бе насочен не само към селските производители. Всякакви фирми, които не са от “нашите” бяха ударени. Оцеляха тия, които включиха “когото трябва” като съсобственик. Може и без това да оцелееш, ако си плащаш редовно рекета, и си знаеш, до къде може да се простираш. Познавам лично хора, които опитаха да се разпрострат малко по-нашироко и бяха бити жестоко. Знам и за случаи, където не се е разминало само с бой.

И в крайна сметка, хората бягат от село в градовете, за да намерят препитание. От провинцията бягат в София, защото централизацията, начало на която бе поставено при социализма, сега е докарана до гротескни мащаби. София съответно издъхва, пренаселена няколко пъти над капацитета си.

Друг мит е “Всички селяни са селяндури. Всички градски селяндури са селяни”.
Първо човек може да е гражданин n-то поколение и да си е селяндурин по душа.
От друга страна, вярно е, че повечето селяни са ниско образовани. Тежкият труд, а и околната среда, не дават възможност за културен живот и най-често под такъв се разбира еженощно препиване в кръчмата. Но въпреки това, далече не всички селяни са селяндури. Познавам страхотни хора, някои с образование, други със самообразование, което не отстъпва на държавното.

И трети мит “нашите селяни са мързеливи”….
Когато чуя такава изцепка занемявам. Призовавам всеки, който го мисли да поживее 2 дни на село и да работи наравно със селяните. Аз лично ще засека часа, в който ще получи инфаркт от изтощение.
[wp:svejo-net]

Ако трябва да се избира върхово постижение на отминалия 20-и век, несъмнено между първите кандидати за титлата ще бъде електрониката.

Успехът на хората да превърнат свободния танц на електроните в марш, насочван и направляван в различни посоки им даде възможност да чуват наделече, да виждат зад хиляди километри, да общуват през окенаските пространства, да се откъсант от силата на Земното привличане и да посетят други светове… Както и да четат тъпи блогове.

Електрониката здраво е проникнала в бита ни. Възпитаните електрони послушно изпълняват желанията ни и в кухненската печка, която по-добре от нас знае кога да пече, кога да изчака. В пералнята, в ръчния часовник….

Като студент още си дадох сметка, че всъщност не знаем какво е електронът!

Знаем негови характеристики – маса, заряд, спин, начин на взаимодействие. Знаем, че се намира някъде там… в рамките на вероятността и на неопределеността на Хайзенберг. Там, около атомното ядро, или в електронната решетка. Или във волтовата дъга. Наблюдаваме как взаимодейства с веществото. Това, което виждаме от електрона са следите, оставени от него при взаимодействие с нещо. Можем да видим следите му след като мине, но можем да определим от къде ще мине само приблизително.

Оакзва се, че за нещо толкова експлоатирано, на използването на което без преувеличение се крепи съвременната цивилизация имаме само косвени представи.

Всъщност за всичко имаме косвени представи, базирани на ограничените ни сетива.
Когато гледаме нещо, всъщност възприемаме реакцията на носителите на информация – фотоните с веществото в очите ни. Фотони, които са се отразили, или излъчили от предмета. И за същността на които имаме още по-неясна представа от колкото за тази на електрона.

Възприемаме много малък диапазон от излъчваната от предметите информация. Не виждаме нито инфрачервените, нито ултравиолетовите лъчи, нито радиовълните…

Да, за тях сме си направили протези – различни хитри устройства, които да ги уловят и да ни дадат изплъзващата ни се информация. До колкото могат, в зависимост от фабричните ограничения, нашата възможност за възприемане и осмисляне и от много други фактори.

Когато измерваме нещо, получаваме приблизителни стойности. Със стаен термометър не можем да измерим температурата на тялото, така, че да е полезна за лекаря. Е, имаме по-прецизни термометри. Които мерят с точност до…

Ако мерим с дърводелския метър, за прецизни конструкции ще се окаже недостатъчно. Колкото и по-прецизен метър използваме, всеки път ще получаваме различни резултати – заради темпеатурните колебания примерно. Стигнем ли атомно ниво, там ни чака прословутия принцип за неопределеност. Спотайва се там, някъде в същността на материята, подхилква се ехидно и пита, “какво точно искаш да разбереш?”

Даже, когато се мъчим да проникнем на микро и нано ниво, влияем сами на експеримента с недодяланите си методи и измерваме това, което сами сме забъркали, а не това, което става всъщност.

Правим несъвършени модели за нещата, които работят в известни граници. До следващата теория и съответно новите, по-съвършени модели, които работят в по- широки граници…

Платон е оприличил нашето възприятие за света , с хора приковани в пещера с гръб към входа, които виждат само сенките на случваващото се навън.

2300 години по-късно градим теории, правим скъпи уреди и строим огромни съоръжения, с които да изучаваме света, за да разберем че имаме само откъслечни, приблизителни, неточни и мъгляви представи за нещата.

Нещо, което Платон е разбрал по умозрителен начин преди повече от две хиляди години.

Както съм писал, мразя svejo.net, защото ефективно ми помага в заниманията ми с времепрахосване.

Но като рови човек из “свежо”, се натъква на наистина свежи работи, като този разкошен блог например. Както виждам, той е съвсем нов, но многообещаващ. Пожелавам му да се развива, а на авторката успех не само в блогването, а във всичко.

Всъщност повод да пиша днес е това стихотворение от там, което отключи като верижна реакция един куп асоциации. Пътуването на Хипаря към миналото, една стара песен, една, още по-стара. А да – и това. Всъщност лавината от асоциации не спря до тук, но ще я огранича с най-ярките и първи в редицата 🙂

Всички те са различни и по съдържание, и по заряда, който носят, но ги обединява едно – носталгията, споменът за нещо, което безвъвратно е отминало. И което често се мъчим да изживеем отново, взирайки се в предметите и местата с които е свързано. Въпреки че, взирайки се в миналото, може да изтървем нещо от настоящето.

Но колкото да слушаме гласа на логиката и да четем зен-мъдрости, не можем да избягаме от себе си. Защото те, спомените са неотделима част от това, което ни прави личности.

Казват, за седем години всички молекули в тялото се обновяват (почти) напълно. С всяка година човек прилича на нова, по-лоша репликация на това, което е бил предишната, с повече грешки и дефекти.

Кое е общото, между детето, протягащо ръце, да достигне ниските клони на вишната в двора, тичащо след кокошките, катерещо се по ниските храсти и възрастният, гледащ къщата, през която са минали много други хора, опитващ се да съживи познатите образи, да изживее отново забравените моменти с тях.

Външно може да намерим някои общи черти между двамата, някои запазени до някъде, други изкривени до гротеска.

Единственото, свързващо двата образа, двете различни прояви на едно нещо, наречено човешка личност е вътре, в душевната им същност – тази необяснима проява, свързана пряко с материята и същевременно много различна и неуловима. Конкретната човешка душевност e формирана в резултат на всичко преживяно и сътветно спомените са неотделими от същността й.

В общия случай, колкото са по-ранни преживяванията, толкова ролята им за формиране на още гъвкавата личност е по-силна.

За това и колкото да се опитваме да бъдем мъдри и да живеем в настоящия момент, току някой предмет, познат текст или мелодия отключва пороя на спомените. Но да си спомняме за хубавите неща. Другите – да вървят надълбоко в склада на паметта, където само психоаналитиците ровят с охота.