Приключи “Голямото четене” и дойде време за голямото плюене.
Всъщност стандартна реакция, характерна за нашите географски координати, съпътстваща всяко събитие, малко различаващо се от мнонотонното всекидневие.

Специално за класацията, аз и друг път съм казвал, че не обичам разните класации. Щом нещо ми харесва, не го харесвам повече или по-малко от друго подобно. Още по-малко бих класирал приятелите си, но това е извън темата.

Все пак смятам, че идеята за “Голямото четене” беше добра и на фона на масово разпространените предавания, в които просотията се афишира и се издига в култ, тази инициатива напротив се опитва да извади из под пепелта на безхаберието и да раздуха последните искри на (почти) рудиментарната култура на българската нация.

За това, въпреки че не обичам клсациите, поздравявам инициаторите на събитието.

Относно резултатите – няма значение. От всички книги, достигнали финала не съм чел две, за останалите нямам против да участват в тоя финал, нито ме интересува, как точно са подредени в класацията ( за справка виж втория параграф на този текст).

Прави впечатление обаче, колко хора изразиха “възмущението” си, от резултата.
Някои със сравнително интелигентни текстове, други – с откровено просташки.

Тия вторите, няма какво да ги мислим, начинът им на писане говори достатъчно за тях.

Но защо и интелигентни (поне съдейки от стила на писане) хора се чувстват едва ли не лично засегнати от крайния резултат?

Не виждам причина за такова негативно отнощение към спечелилия класацията роман, освен съсипаната образователна система и постепенното, но упорито внушаване на нихилистично отношение към българските ценности и към идентичността ни като нация изобщо.

Както вече съм писал, аз съм израснал в пряка връзка с поколения, свързани близко с епохата, за която се говори в “Под игото”, по-точно с годините скоро след Освобождението и началото на 20-и век, когато отзвука от ония времена е бил още много силен.

Освен това, по социалистическо време, въпреки че пак ни се внушаваше, че българите сме втора категория хора и че СССР е над всичко, все пак имаше остатъци от някакво уважение и към българските национални ценности, стига да не са в противоречие с интересите на Съветите.

Спомням си, един наш сънародник беше успял да си направи ултралек хеликоптер. Както той казваше, много хора въобще не пожелали да го видят, а му заявили, че “това може да бъде направено само в Съветския съюз”! Явно тия хора въобще не са си давали сметка, че хеликоптери се правят на много други места – и ултралеки, и много по-тежки…”

Сега СССР го няма, но въпреки това продъжава да ни бъде насаждано, че едва ли имаме право на някава национална гордост, национални ценности и самоуважение, в името на либерализма, интернационализма, ….изма и прочие.

Ако бях задължен да гласувам, сигурно от последните 12 книги щях да избера “Железният светилник”, но нямам нищо против “Под игото”. Нито спрямо която и да е от станалите 11 книги. Съжалявам, че много други не са достигнали финала, но както казах, съм против класациите, така че не ми пука особено.

Всъщност “Под игото” беше първата сериозна книга, която прочетох – когато бях на 6 години, видях че съседското момче, 5 години по-голямо от мен я чете и побързах да я прочета и аз, да не оставам назад :). След това съм я чел още няколко пъти. Нито първия път (е ‘айде – тогава съм бил малък и глупав), нито следващите пъти съм я намирал “слаба”, “некачествена”, “стилистично безпорядъчна”, “измъчена драма” и прочие етикети, които й лепят плювателите.

Може би начинът на преподаване на литература в бългаското училище има вина за тези нелепи коментари.

Аз винаги съм мразил часовете по литература. Комай дереджето на съвременното преподаване на въпросния предмет не се е подобрило.

Това ми отношение към учебния предмет никога не се е прехвърляло върху книгите обаче.

Относно класацията – сигурен съм, че е имало хора, които биха предпочели друга книга, но са гласували за “Под игото” на принципа “изберете българското”. И в това всъщност няма нищо лошо. Приемам го като естествена реакция, когато отвсякъде ти внушават, че е срамно да си българин, да изразиш макар и по такъв несериозен начин протеста си.

Което пък говори, че националният нихилизъм не е пуснал повсеместно корени.

Насам, насам!

Не бе, – на там: HoneyWiki

Предполагам всички, които подържат сайт, блог или нещо подобно често се изправят на нокти, виждайки огромното количество боклук, наринато от спамботовете. И всеки търси средства за ограничаване на посещенията на нежеланите “гости”.

Ето обаче, че има и сайт, който с широко отворени “обятия” очаква въпросните мрежови хулигани. С цел разбира се да им спретне по-ефикасен капан.

Григор е направил въпросния сайт, а повече подробности може да се видят при него.

А останалите да му помогнем, най-малко като пуснем по един или няколко линка тук-таме, за да ориентираме по-бързо гадинките, на къде да се насочат.

Заглавието е част от един древен виц – когато някакъв нашенец го разпитват в мазето на ДС той се прави на улав и дава тарикатски отговори. На въпроса “баща ти конспиратор ли е?” той отговаря “кон спирал, магаре спирал, на мен не ми е казвал”.

Тая тема от много време ми се мотае из черновите недовършена.
Повод да я извадя от там е коментарът към предишния ми пост, в който се споменава “световната конспирация”.

Не вярвам в конспиративните теории. Не вярвам в световния заговор на юдео-масоните, извънземните или … тайнствените властелини, които са открили безсмъртието и от тайните си обиталища ни управляват 😉

Вярвам обаче в икономическия интерес. А той кара всеки, който държи някакъв капитал, да се стреми да го увеличава.

Който е успял да натрупа достатъчно капитал има и потенциала да го задържи. Нараствайки капиталът минава границите на отделните държави, обединява се с други и съответно влиянието му се разпростира на големи територии.

Като се разглежда историята се вижда, че много събития се развиват по подобен начин. Често и главните действащи фигури се повтарят. За това е лесно като се съпоставят фактите и някои неща се понагласят, да се съчини теория за предварително направен план, в който всяка следваща стъпка е планирана поне 100 години по-рано. Всъщност палновете, до колкото ги има се съставят за далеч по-кратки периоди. Но крайният резултат е еднакъв – все по голяма кнцентрация на капитали.

Както Стив Джобс казва в тая реч, “Не може да свържете точките, гледайки напред. Можете да ги свържете само гледайки назад”.

Наистина, гледайки назад, нещата изглеждат понякога като направени по сценарий, който се разиграва многократно. Това обаче е в резултат на развитието по еднакви икономически и други закони, които карат нещата да се развиват по подобен начин.

Не вярвам, че както се твърди във филма, има план от много години, за установяване на световно господство. От друга страна както гравитацията привлича все повече маса около гравитационните центрове, което води до образуване на звезди и планети, така и там където е концентриран повече капитал се събира още повече.

Концентрирането на огромна маса в една точка води до гравитационен колапс. По същия начин концентрирането на много средства на едно място води до израждане. Трупането на капитали стимулира развитието до едно време. Мине ли се критичната точка обаче монополистът започва да бави развитието, например да изкупува технологии и да ги замразява, защото промяната на технологията ще намали непрекъснатия поток от печалби, осигурени от съществуващата технология.

Сблъсквал съм се с “живи” примери, как много ефективни технологии за слънчеви батерии са били “погребвани” и всякакви публикации са били забранявани от поръчителя на изследването.

Обществото до някъде успява да предотврати “монополния колапс” с различни механизми, като например антимонополните закони. Някой да си спомня “Пан Америкън”? Имаше подобни антимонополни дела и срещу петролни компании.

Но не винаги антимонополните закони сработват. Пресен пример е делото срещу Microsoft. За да бъде предотвратено разцепването на компанията беше разигран кофти сценарий около президентските избори, които спечели Буш младши при доста неясни обстоятелства. В последствие беше сменен главният съдия, водещ антимонополното дело и MS остана цяла.

Все пак MS има все още мощни конкуренти и не е станала още непоклатим мастодонт. Пример е скорошната битка между HD и bluray стандартите, която Sony и SUN спечелиха убедително.

По-рано в един от коментарите Longanlon ми прати много ценен линк към книгата “Приключенията на Джонатан Гълибъл”.

В книгата е описана една действителност, която крещящо напомня нашата с всички законодателни безумия и икономически недоразумения. Явно историята се повтаря многократно и други държави са мниали през подобен етап (или са си останали завинаги на “острова” на Джонатан Гълибъл.

Логичен е въпросът, щом това не е някаква нова ситуация, щом добре познатите ни явления са изучавани и описани многократно от ралични икономисти, защо грешките упорито се повтарят?

Когато MS Windows се превръщаше в мрежова операционна система и връх сред продуктите на Microsoft беше Windows NT, той повтори общо взето почти всички грешки, които бяха известни по-рано и отстранени отдавна в UNIX.

Това показва две неща – първо, че човешкото мислене се развива по подобни схеми и второ, че високомерието на отговорните кадри в Microsoft им е попречило да направят проучване и да избегнат грешките, с които са се сблъсквали други разработчици.

В случая с българската действителност, където наблюдаваме непрекъснато повтяряне на добре познати грешки, едва ли става въпрос (само) за високомерие или недоглеждане.

По скоро след сътресенията около падането на Берлинската стена и рухването на Съветската империя при борбата за влияние бяха подпомогнати правителства, за които основното изискване беше да са послушни и да изпълняват недомислени прогами и експерименти на тоя или оня икономист или групировка. В резултат и не се получи никакво смислено развитие.

И не, че има “конспиративна игра” за затриване на всичко българско и родно както за някои хора е много удобно да шикалкавят, ами просто от едната страна не знаят какво да правят и дали изобщо искат нещо да направят, на другата страна не им е ясно, какво да ни правят и така си затъваме в блатото на автоконспиративните недомислици.

Често слушам “Той ни предаде”, “Той продаде нашия свят” и други подобни. Казват го предимно  хора, които всъщност нямат особени основания да нарекат онзи свят “техен”. Тия, които биха могли, могат спокойно да кажат, че и сегашният свят е “техен”. Оплакват се хора, които преди може би са живели малко по-добре. Роптаят обаче и такива, които сега живеят по-добре, имат повече възможности за реализация и най-важното – възползвали са се в една или друга степен от тях.

Но целта на този пост не е да обсъждаме особеностите на човешката психика, а въпроса за “предателството”.

Да започнем от там, че наблюденията върху съвременната  история сочат, че един президент, или пък генерален секретар не може да направи много, без благословията на военно-промишления комплекс, който стои зад гърба му. Помним, какво стана с Кенеди, когато опита да действа против желаията на въпросния комплекс.

В СССР имаше подобно развитие. Да речем, че Черненко бе видимо болен човек, а и не се беше чуло, да е настъпил сериозно някого по опашката.  За това смъртта му скоро след издигането му на високия пост може би е по естествени причини. Но Андропов  бе здрав, прав и много надъхан срещу черната и сивата икономика. Но пък те бяха добре действащи – много по-добре от официалната икономика на СССР, а и зад тях стояха хора с много здрави позиции. Та докато беше здрав Андропов, току спря да бъде жив…

Един бил той президент или ген. сек. не би могъл да “продаде” страната си, ако има зад гърба си здрав военно-промишлен комплекс – няма да му позволят. Освен това, постът на генерален секретар на КПСС означава напрактика, че заемащият го е реално император на най-богатата империя. Имам предвид богата на суровини и залежи. А  СССР използваше освен богатствата на Русия, които са много, също и богатствата на много други страни с много ресурси.

И не виждам при това положение, какво може да се предложи на такъв човек, управляващ толкова могъща империя, за да я “продаде”. Да оставим настрана богатствата – този пост означава също власт над поне половианта свят.

Защо тогава се стигна до известния ни изход? Пак стигаме до военно-промишления комплекс. Ако едната му половина – военната беше здрава, другата обаче беше пред разпад.

Всъщност това е резултат на   лошия модел на съветската икономика. Огромните ресурси на страната забавиха рухването й, но в крайна сметка нещата си дойдоха по местата.

Да дам малко примери, за да не съм голословен. Примери, за които съм чел навремето в съветската преса.

В завод за искуствени торове правят ленински неделник ( в СССР имаше не само съботници но и неделници – воскресенники). Шофоьор, който трябвало да извозва продукцията, описва, как бил объркан, когато видял, че приемащият пункт не работи – там нямало неделник. Тогава колегите му му казали, да изсипва тора във Волга – всички правели така…. После някои еколози опитали да надигнат глас, обаче от много високо им изръмжали и те си замлъкнали.

Друг пример

Семейство си налепило плочки в банята, като за лепило използвало нещо, дадено им от роднина, работещ във военен завод. В наши дни решили да сменят плочките и се оказало изключително трудно да махнат старите. Питали роднината, с какво са ги залепили и може ли да им даде пак. Оказало се, че това било лепило, с което се лепят детайли във витлата на хеликоптерите и струвало стотици хиляди долари килограма…”

Ясно е. че такава икономика дълго не може да издържи.

Истоирята на съветската икономика е всъщност поредица от грешки.

Шолохов бе написал една книга “Разораната целина” . Всъщност въпросните “целини” са били пасища и Русия е изнасяла фураж. След разораването им започва да внася фураж. А индустриализацията си е индустриализация, ама индустриалците и пролетариатът трябва да ядат… А животните, които осигуряват част от хранителните а и други продукти искат фураж.

И в Щатите и в СССР най-много научни открития се правеха във военнта област – едва ли изненадвам някого. Там се наливаха най-много пари. Обаче в Щатите след известен период, откритията и изобретенията минаваха в гражданския сектор и носеха приходи. В СССР се засекретяваха.

Чел съм също , как се внася високотехнолгична машина от “запада” и се засекретява. Въпросът е от кого? Щом “врагът” я е произвел, значи за него тя не е неизвестна. Обаче става недостъпна за местните специалисти.

Подобен е въпросът със съветските самолети. Верни на принципа “у нас нефти много” съветските конструктори не полагаха много усилия да направят самолетните двигатели икономични. А и сигурно “важните хора” са мислели, че соц. пазарът им е винаги гарантиран. В резултат двигатели с еднакви параметри, съветският гори точно два пъти повече от западния образец. Това, както и недодялаността на съоръженията в пилотската кабина са отблъснали много потенциални клиенти. А интерес е имало – знаем, че руснаците са ненадминати в аеродинамиката. Сега вече имат самолети, отговарящи на стандартите, но дали ще успеят да си върнат изпуснатото – трудна работа.

И много още примери могат да се дадат за непригодността на икономоика от съветски тип.

Та, когато Горбачов беше на власт, колапсът на съветската икономика му дишаше във врата. Както е добре известно, когато един режим е на път да рухне, започва война. Така и започна войната в Афганистан. Тук съм споменал и за една друга война, която се готвеше, и която за щастие се размина. Но Афганистанската война не успя да подобри много положението на икономиката, а напротив – създаде още проблеми.

Тогава Горбачов реши да прави реформи. Обяви гласност (малко след информационното затъмнение при Чернобилската катастрофа), пусна някакви масали, за намаляване на команндно-административната роля на партията. Но всъщност не направи истински реформи, както стана в Китай.

Черната и сивата икономика в СССР реално бяха печеливши и вече изградени. Ако бяха озаконени, поне по-голямата част от тях, щеше да е по-лесно и преборването с останала част и КПСС можеше да е още на власт. Както Китайската комунистическа партия – където направиха един вид контролиран капитализъм.

Но Горби или се уплаши, или това си беше част от сценарий, при който както видяхме системата се запази – има псевдо-капитализъм при който същите хора държат властта и парите, само че неспирани от ограниченията, които им налагаше социалистическта държава. В крайна сметка, каквато и да беше причината реални реформи не бяха проведени и знаем какво се случи – още му сърбаме попарата.

Ако Горби предаде някого, предаде всъщност самите реформи и хората, които разчитаха на тях, които очакваха, че ще има истинска промяна.

А за тия, които не са съгласни с написаното ще припомня, когато беше “пучът” срещу Горбачов, кой го спаси – Таманската дивизия. В превод за незапознатите – дивизията на КГБ.