42

((Снимката е от “Приключения Алисы в Оксфорде”, на Christina Björk, худ. Inga-Karin Eriksson, Изд. – ВИТА НОВА, 2002г.))
Въпросът за смисъла на живота е вълнувал вида Homo sapiens още от както е станал sapiens. С първите проблясъци на разум са дошли и първите въпроси – “защо сме тук?”, “защо ни има?”, “как сме се появили?”, “какъв е смисълът от всичко?” и още безброй вариации на същата тема.

Въпросът е експлоатиран доволно от всички религиозни системи, всъщност стои в основата им. Смисълът на живота е основна тема на много философски течения. Безброй мислители, мъдреци и обикновени… ъъ хора са си блъскали главата над тази загадка без особен успех. Въпросът за Смисъла е докарал не един до психиатрията, а в някои случаи и до самоубийство. Мда, да решиш въпроса за смисъла на живота като го прекратиш е парадоксално, но разумът често действа ирационално – парадокс, който пряко е свързан с темата на днешната ни беседа.

Дали с подобни въпроси се терзаят и други видове е неясно. Съдейки по масовите самоубийства на китоподобни, можем да предположим, че бидейки разумни и те проявяват отклонения, но тази особеност в поведението на морските бозайници все още не е изяснена.

Ние обаче гледаме със снизхождение на главоблъсканията и терзанията на непосветените, защото ние Знаем! Смисълът на живота е 42!
Не повече, не по-малко. Точно 42. За толкова време даже и много от тези, които не са фенове на Пътеводителя знаят – смисълът и то не само на живота, а на Живота, Вселената и Всичко останало е 42!

Това, което обаче много хора не знаят е, че и друг един гений е отдавал специално значение на числото 42!

Мистър Чарлс Доджсън е бил запален фотограф. Само че по времето, в което е живял фотоапаратите не са имали нищо общо със съвременните електронни устройства, които могат да засекат събития за части от секундата.

Устройството, което мистър Доджсън е трябвало да мъкне със себе си за да може да се посвети на хобито си е било доста голям сандък, снабден с дървена тринога. За да снима е пъхал главата си в черен чувал, свързан със сандъка, за да може да вижда обекта и с ръка е махал капачката на обектива. След точно 42 секунди експозиция е поставял обратно капачката и жертвата, тоест пациентът, аа обектът на фотографията де в бил свободен да продължи живота си нататък, без да трябва повече да полага неистови усилия да стои като препариран. Обектът е бил заинтересуван да стои мирно, защото в случай че мръднел по време на експозицията снимката се размазвала и се налагало процедурата да се повтори.

По онова време фотографията на бързи процеси е била немислима. Ако обектът е бил сграда, скала или друго природно образувание, времето за експозиция не е от значение. Скалите и сградите умеят да чакат. Ако фотографът е любител на горски пейзажи, снимките също могат да станат добри при описаната технология, стига маестрото да не е случил на ветровито време. Обаче, ако трябва да снимаш хора, работата става сложна и за снимащия и за снимания, който стоически трябва да изтърпи да не потрепва цели 42 секунди.

Още по-сложно става, когато сниманите са деца. Децата знаем трудно могат да стоят неподвижно. А мистър Доджсън често е снимал различни деца. Обаче Чарлс Доджсън, известен повече като Луис Карол, бидейки магьосник-разказвач на приказки е успявал лесно да убеди малките щъкащи и шаващи непрекъснато същества да запазят спокойствие в рамките на безкрайните за тях 42 секунди. От творчеството на Луис Карол повечето хора знаят за двете Алиси, евентуално някои са чували и за “На лов за Снарк”, но той е бил човек с богато въображение и постоянно е измислял приказки, забавни задачи и игри.

Луис Карол постоянно показвал пристрастието си към числото 42. Чарлс Доджсън е бил страстен математик и освен, че е писал математически трудове, непрекъснато е измислял прости задачи и по-сложни главоблъсканици, ребуси и игри, като често в тях е присъствало сакралното число 42 като резултат или начало. Често се е появявало и в главоблъсканиците, с които мистър Доджсън под формата на игра е обучавал на аритметика сестрите Лидъл, дъщери на шефа му: Хенри Лидъл – декан и преподавател по старогръцки в Оксфорд.

42 са и рисунките в “Алиса в страната на чудесата”. Бялата и Черната царици в “Огледалния свят” са на възраст всяка от по 37 044 дни, общо 74 088, или 42 на куб. Има още много факти от биографията на Луис Карол, свързани с числото 42.

Защо точно 42? Изследователите смятат, че Карол е обичал това число, защото се оказва, че то много често се появява при всякакви задачи с числа по-малки от 10. Например, 42 има най-много делители между числата по-малки от 10 – 2,3,6 и 7, като делителите са и четни, и нечетни, докато всички други числа, по-малки от 64 (броят на квадратите на шахматната дъска, а той е правил и много шахматни задачи) са 2 или 3 на брой.

Други интересни свойства на числото 42 – това е ъгълът, под който се отразява светлината от водна повърхност и се вижда дъга.
Нещо, което мистър Доджсън не е имало начин да знае: светлината преминава разстояние равно на диаметъра на един протон за време една секунда по десет на степен минус 42.

И в крайна сметка, дали Дъглас Адамс не е заложил много повече информация в отговора 42, освен някакъв там тривиален смисъл на живота, вселената и всичко останало?

Виртуалният астронавт

Виртуалният астронавтАко се интересувате от космонавтика, от Космоса, или поне космическите изследвания не са ви напълно безразлични, със сигурност сте чували за Светослав Александров. Неговият сайт http://www.cosmos.1.bg/portal/ е известен на всеки космически ентусиаст, както на всеки, който търси информация за космическите полети, за историята на космонавтиката и нейното бъдеще.
Порталът на Светослав Александров в годините се превърна в най-надеждния източник на информация за космоса. Ако се интересувате от определена космическа мисия, със сигурност ще я откриете там. Той има славата на експерт по космическите въпроси, когото канят различни радио и телевизионни водещи за изясняване на въпросите по космическа тематика.
Защо този портал оцеля през годините, въпреки многото опити за създаване на подобни, които не издържаха дълго? Причината е, че д-р Александров е учен, макар и специалист в друга област – молекулярната биология и се отнася към хобито си както към научната работа: с търпение, упоритост и постоянство събира редовно информация без почивка. Отсява неверните, погрешни сензационни „новини“, като подбира само надеждните източници. Филтрира псевдонаучните и конспиративни небивалици. И разбира се в текстовете му винаги има стриктни препратки към използваните източници.
Светослав Александров е автор на две книги – научно-популярната „Космическа колонизация – неосъществената мечта“ и фентъзи романа „Сред пясъците на Саркания“.
Новата книга на д-р Александров отново е научно-популярна, но е необикновена. В нея ученият не просто разказва. От нея можете да научите, как активно да участвате в изследването на Космоса и без да се налага да се борите за ограничените места в космическите програми.
В наше време могат да се намерят много изображения изпратени от космическите мисии, както от различни телескопи. Ние можем не само да ги разглеждаме. Можем да участваме в обработката им! Можем да участваме в търсенето на различни обекти. Включително астероиди и комети, които биха могли да са заплаха за Земата. Авторът обяснява как става това и дава пример, за открития направени от ентусиасти.
Разбира се, книгата дава интересна информация и за същността на изследователската дейност и за проблемите при космическите изследвания. Например, защо не можем просто да изпратим камера от GSM, за да получим качествени снимки – реален въпрос, на който често съм се натъквал.
Освен изследването и обработка на изображения можем да изживеем почти реален космически полет посредством симулатор. В книгата има описание на симулатори на реални полети, спазващи физическите закони.
Това разбира се не е всичко. В наше време всеки може да направи свой спътник и да го изстреля в космоса! Сам, или в колектив всеки може да се кандидатства за финансиране, ако не разполага с достатъчни средства, но има ценна идея за изследване. В книгата има информация от къде могат да бъдат закупени частите за спътника и на какви стандарти трябва да отговаря.
Книгата засяга много въпроси. И за липсата на интерес от страна на държавата към науката, и за борбата за членство на страната ни в ЕКА. Сериозно внимание се обръща на псевдонауката и конспиративните и на необходимостта от внимателно отношение към вярващите в тях.
Авторът не пропуска и научната фантастика и ролята ѝ за привличане на повече космически ентусиасти, като същевременно дава и някои съвети, за евентуалните бъдещи писатели на фантастични произведения.
Не е пропусната и темата за мотивацията.
В книгата има още много съвети за космическите ентусиасти, които желаят да превърнат интереса си в сериозно занимание, като и да мотивират и други ентусиасти.
Ще завърша с думите на автора:
„Какви качества ще са ви нужни, за да можете да участвате в космическата сфера? Днес отговорът е „всякакви“! ….. Работете здраво върху това, в което сте силни и бъдете креативни за да впрегнете таланта си. Нещата ще се получат!“

Книгата може да бъде закупена в електронен формат от книжарницата на “Фондация Буквите” за цена от 5 лева.

За човеците и книгите

“Когато обаче преглътнах и последното парче и вдигнах поглед, се смръзнах. Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но под него на стената се очертаваше сянката ми – значи зад гърба ми светеше нещо друго!… Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах. Исках да изпищя от ужас, но си бях глътнал езика. Насреща ми стоеше момиченце колкото мен и ме гледаше любопитно – като да очакваше нещо. В бели дрехи, като булка на сватба. И хем изглеждаше като истинска, хем сякаш светеше и вратата на килията се провиждаше през нея.Бях като вкаменен от страх – можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше само, че сигурно ми е пратена за наказание. Дето си мечтаех да хвана самодива. Или пък заради суджука – де да знам, може би бях се объркал и да го откраднеш беше по-големият грях.”

“Какво си пожелаваш, малка Ниа?
Какво мечтаеш аз да ти открия?
Готова ли си да ме видиш в блясък,
по-мръсен от бургаски плажен пясък?
Защото моят блясък тъмнина е
и не очаквай тук да се разкая
за плановете си и за делата.
Аз мозъкът съм чер на махалата.
Ще ви покваря и ще ви разкрия,
наложи ли се, даже ще убия
този глупав ваш ентусиазъм.
Мечтател ли си, аз ще те наказвам,
докато станеш проста сива клетка
от моята вековна тъмна плетка.”

Каква ли е връзката между самодивите и съвременния бетонен квартал?

Връзката беше осъществена точно на осми декември в Детския отдел на Столична градска библиотека, където моите приятели от Човешката библиотека направиха представянето на своите две нови книги:
“Момичето от квартала” на фентъзи клуб „Светлини сред сенките“, за които вече съм писал веднъж и на романа “Ортодокс” на Григор Гачев.

Специално “Ортодокс” го чаках отдавна да излезе “официално”, следях с интерес различните му редакции и развитие на сайта на автора. Затова с голямо желание отидох за да се сдобия с романа вече на хартия и с автограф от автора.
Освен това ми беше интересно да чуя за новото постижение на „Светлини сред сенките“, което се оказа разкошен тийнейджърски роман в стихове.

Препоръчвам горещо и двете книги. Може би друг път ще пиша за тях. Този пост е похвално слово за издателите от “Човешката”. За това, че дават възможност за изява на млади обещаващи автори. Че издават книги на достъпни цени. Че предпочитат електронните издания, а хартиените са на рециклирана хартия. За това, че са противници на всякакви извращения като ACTA, PIPA, SOPA, DRM и всякакви подобни дивотии, ограничаващи читателите и целящи пълненето на джобовете на хора, паразитиращи върху труда на творците и издателите. Да, електронните книги на “Човешката библиотека” са без “защита” и можете да си ги поискате безплатно по електронната поща, а да платите ако ви харесат. Че уважават Creative Commons лиценза. За това, че стимулират младите автори да продължават да пишат и да подобряват уменията си. И за още много неща. И в случая за начина, по който представиха двете произведения.

Разбира се имаше стандартните встъпление, разказ за книгите и авторите, изказвания от други писатели и т.н. Имаше и електронна презентация.
След това голямата изненада – драматизация на откъси от произведенията.
Поздрави на Миро, Мел, Цвета, Лъчо за чудесното представяне.

Стиховете на “Светлини сред сенките” звучаха завладяващо прочетени и изиграни от актьорите.

Съвсем истински бяха страхът на Петър(от “Ортодокс”) от самодивите и караконджулите, снизхождението, досадата и отегчението на Христина от средновековните порядки в света на Петър. Почувствахме на живо урока по рисуване на Рада.

Изненада беше самият Калин Ненов. Освен издател, писател, организатор и още какво ли не, той се оказа и много добър актьор, въплъщавайки се в еманацията на злото – квартала от “Момичето от квартала”, както и в учения – бащата на Христина.

На подобни събития човек се среща с интересни хора, научава интересни неща. Например научих, че семейство Баневи не е единственият пример за завърнали се от чужбина българи. Има и такива, успели наши сънародници, които са се върнали да работят тук.
Научих и, че “Светлини сред сенките” са направили и филм по една от техните книги: Аурелион: вечният баланс

Надявам се, че в тези времена на мутри и корумпирани политици, в които масово бива “тачен простака” – да перифразирам известна песен на “Кикимора” и на какви ли не гадости, този пост ще напомни, че има и качествени хора, които се занимават със смислени дела. Че освен телевизионния свят на “брадъри”, мутри и престъпници има и друг, който съществува въпреки него.

“Ортодокс”

Григор Гачев е добре известен в българския Интернет свят още от самата поява на това явление в България. Негов е един от първите BBS-и, които беше май единственият свързан с фантастика.

Помните ли онези времена на телефонните модеми, дуплексите и BBS-ите? Мина толкова време от тогава, че сигурно има читатели, които изобщо не са преживяли тази “епоха”.

След епохата на BBS-ите Григор остана сред най-популярните имена в Интернет-пространството с може би най-добрия блог.

Освен това Григор е известен като много добър писател, който за съжаление има твърде малко време да пише.
Някои от разказите му могат да бъдат прочетени на сайта му.

Освен разказите Григор има и роман – невероятният “Ортодокс”. Различни реалности се преплитат една в друга, магия, религия и наука са в конкуренция (и в крайна сметка в единство), невероятен полет на въображението.
Мислите, че “това сме го виждали вече”? Не, “Ортодокс” е много по-различен от многото романи с подобна тематика. Романът е оригинален, не повтаря вече казани неща, различен.

Дълго време романът беше в процес на дооформяне. Добрата новина е, че вече е завършен и предстои да бъде издаден от Човешката библиотека.

До края на октомври там могат да се направят заявки за хартиени бройки.
Подробности – при човеците.

Първият човек

The first manОще отдавна, когато бях писал за филма “Аполо 13” бях задал въпроса, защо филмът за една катастрофа е много по-добър от многото филми едно от грандиозните постижения на човечеството през 2-и век – стъпването на човешки крак на Луната. (По-точно – човешки крака – общо 24 на брой).

Не съм спирал да задавам този въпрос, докато вчера гледах “Първият човек”.

Хм, не. Филмът не постави точка на въпроса.
Всъщност това не е филм за кацането на Луната. Това е филм за Нийл Армстронг. За живота му, проблемите с които се сблъсква и служебно, и в личен план, за кариерата му.

Самото кацане бе отбелязано мимоходом. Като едно от събитията от живота му. Вярно, беше показано много добре. И с много силния момент с гривната на дъщеричката му. Не знам, дали е истина, или режисьорска идея, но беше наистина силно и хващащо за гърлото.
Филмът всъщност започва с тази трагедия в живота на Армстронг – загубата на детето му и създателите умело успяха да покажат как тя оставя отпечатък върху целия му нататъшен живот.

Сравнително добре бе отразена и катастрофата с Аполо 1. Приятелството на Армстронг и колегите му със загиналия екипаж и как научават, че тях вече ги няма. Отишли си поради нелепа грешка. Добре, но някак набързо.

Всъщност това бе основният проблем на филма. Създателите му се бяха опитали в кратко време да съберат страшно много неща. Вярно, все важни, но някак като цяло остана впечатление за препускане през събитията. Хора незапознати подробно с историята мисля, че след филма не биха били много по-наясно, а по-скоро по-объркани. Може би и затова няколко момичета си тръгнаха по средата на филма. Не знам, какво бяха очаквали да видят, но явно не откриха това, за което бяха дошли.

От друга страна, за нас, космическите ентусиасти филмът е още един начин да си припомним историята, да усетим ентусиазма, страховете и надеждите на участниците в космическата епопея от преди вече половин век. Буквално да изживеем моменти от полетите. Те бяха много реалистични и добрият звук и мощният бас от уредбата в киносалона буквално създаваха илюзията, че чувстваме вибрациите и сътресенията, на които са подложени астронавтите. Това е филм, който задължително трябва да се гледа на кино.

Да, “Първият човек” е наистина добър филм. Но все пак “Аполо 13” за мен си остава най-добрият филм на тема космонавтика. Следван може би от “Салют 7” ( „Времето на първите“ още не съм гледал) и “Чалънджър” – този от 1900-а. Филма от 2013-а съм го пропуснал.

Хавра

ХавраОще едно заглавие в категорията “няма добри български книги”. Няма за тези, които не търсят. Или които подхождат винаги с предубеждение и търсят от къде да изсмучат “аргументи”, колко е зле дадено произведение, само защото е от български автор.

Хавра” ме грабна още с първите редове. Не ме “изпусна” на нито една страница или изречение и я затворих на края с чувство на огромно удовлетворение.

Захари Карабашлиев ни предлага интересен подход – исторически и съвременен роман в едно. Разкази за различни епохи и събития, на които майсторски е намерена пресечната точка и двете истории не могат една без друга. Всяка би изгубила, ако другата липсва.

Много хора, които не четат исторически романи така биха прочели този, поднесен заедно със съвременния като неотлъчна част от него.

Историческата част разказва за личност, силно свързана със съдбата на България. За кого става дума, читателят се сеща още от първите редове, въпреки че имената са сменени. Всъщност фамилията на героя е близка до истинската, а в един момент даже е споменато и истинското му име, ей така, мимоходом. Защо е използвано друго, ето какво казва самият автор:

“Желанието ми бе читателите да възприемат моя герой непредубедено – страница след страница, сцена след сцена, година след година, както се опознава жив човек – чрез неговите действия, думи, черти на характера, лични качества…”

Което не значи, че историята е недостоверна. Карабашлиев е направил много задълбочени проучвания и за всяко историческо събитие, описано в романа има съответната литературна справка.

За въпросния човек, прототип на героя знаем колко много е допринесла дейността му за България, но всъщност за самия него не знаем почти нищо.
Карабашлиев увлекателно разкрива как е започнала кариерата му, през какви перипетии е минал и защо в крайна сметка стига до българските земи. Още по-интересно за мен бе да науча за жената, която е била до него, за живота и съдбата ѝ. Както и за други исторически личности, с които пътят на двамата се е преплитал. Неща, които не влизат в учебниците по история.

Съвременната част освен увлекателна е и много актуална. Точен поглед върху нашата действителност. Невероятното описание на град Варна ни дава възможност да го видим и почувстваме детайлно през очите и сетивата на местните жители:

“За туристите този град съществува единствено през лятото. Но този град не е просто плаж, този град си е тук цяла година. Това е градът на най-студените улици, на подлия вятър в пресечките, на заледени бордюри, на сняг по северните тераси; този град е разпилени панелни квартали, найлонови торбички по дърветата, размазаното коте на булеварда, някогашната „Козирка“ и пропуснатите срещи под нея, измръзнали от чакане крака в обувките, старците с увисналите слипове на „топлата вода на Офицерския“, градът на най-добрите намерения (неосъществени), на най-гениалните идеи (незапочнати),
…………
Варна е град като всички останали. Непостоянен, рядко усмихнат, най-често
сърдит, сух и тъжен, нелогичен, избухлив, красив, шизофреничен като всеки друг,
когато е студено. Като морето, което наричали и Pontus Axenus
(негостоприемно), и Pontus Euxinus (гостоприемно) – навярно според каквото тамвсеки е искал да каже, а накрая го кръстили „Черно “ , каквото всъщност не е.
Но този град, мислеше Никола сега, все още помни своето старо и по-истинско име – Одесос (градът на Одисей?) – градът на тези, които се завръщат. “

Варна е и една от пресечните точки на двата сюжета – историческият и съвременният.
Действието на съвременната част не се ограничава само във Варна. Стига и до родината на героя от историческата част – още една пресечна точка между двата сюжета.

Героите са истински, убедителни, пълнокръвни.

Всичко написано на разкошен, богат език с високо майсторство.

“Хавра” – на кратко: истинско удоволствие от четенето.

Varna Mega Rock 2018

Varna Mega Rock 2018Съчетанието от море и рок е невероятно. Който не го е пробвал, трудно ще разбере. Преди близо 15 години Кметъла откри точната формула и започна приказката, която се надявахме, че ще е без край. Е, край наистина няма, само приказката малко се измени.

Тази година рок фестът се върна на морето.

Да, магията на малкото градче липсваше, но все пак бяхме близо – на една сричка разстояние. А и мястото, което бяхме избрали за бивак позволяваше пеша през Морската градина да отиваме до феста, сравнително изолирани от напрежението, хаоса и досадата на големия град.

Фестът бе разкошен. Удоволствие, релакс, настроение.
Този фест за мен беше и малко по-специален. За първи път от много време бяхме отново на един и същи концерт с дъщеря ми.

Понеже сега не бяхме на километри от мястото на събитието, стигнахме още за началото на втория ден (първия – 18.08, петък нямаше как да го посетим). Или поне тези от нас, които искаха да отидат от начало.

Krossfire се оказаха много приятна изненада. Всъщност, спомням си, че ги бях слушал при Буги и си ги бях набелязал за проучване, но съм ги забравил. Е, след този фест ставам твърд фен и започвам да следя развитието на групата.

Аз съм голям почитател на Николо Коцев
и всичките му проекти, включително на “Кикимора”. Българският проект на маестрото не разочарова и този път. С новия вокалист направиха страхотно представяне, а Никола Здравков показа страхотни вокални умения.

Kamelot
Както и преди съм казвал,
много обичам музиката на Камелот… на запис. На живо този път бяха малко по-добре от преди, но… Трябваше да пускам вечерта техни записи, за да убедя останалата част от компанията, че музиката им си струва, просто на живо нещо не им се получава.
Вярно, die hard феновете бяха много щастливи, че ги виждат, но едва ли са спечелили още почитатели сред тези, които не ги познават.
Сори пичове, само с “хе-хе-хе, хо-хо-хо” гарнирано с еднообразен ритъм през целия сет не става.

Не случайно наричат Глен Хюз Гласът на рока.

Слушали сме много страхотни вокали и преди, и на този фест, и на Hillsof Rock преди месец, но чуеш ли Глен, разбираш че чуваш Гласът! Просто трябва да се чуе, не може да се обясни.
Комбинацията от Глен + Б.Т.Р. я бяхме слушали и преди. Този път обаче липсата на Кирил Божков се чувстваше осезателно. Песните бяха аранжирани в малко по-бавен вариант и се усещаше някакво напрежение сред музикантите. Но това не попречи на Глен да се раздаде докрай и да ни “зареди” с прекрасно настроение.
Глен беше и единственият изпълнител, който почете загиналите преди дни на вълнолома деца с минута мълчание. Предполагам, другите изпълнители не са знаели за случая, а той бе от седмица в България и определено се интересува от местата, които посещава. Когато говори за децата, извика преводачка, за да станат ясни думите му за всички.

На втория ден, поради наличието на името “Конкурент” в списъка, повечето решиха да отидат направо за Апокалиптика. Някои от нас обаче, направихме грешката да тръгнем за да чуем Bendida.

Е, не ги чухме.
Сега, предупреждавам – ако търсите хейт, мястото не е тук.

Имаше проблем. Направих си труда да проуча случая, до колкото мога. В крайна сметка се оказа, че екипът или оборудването на Nightwish e закъсняло. Дали и от страна на организаторите е имало грешки, каквито спекулации имаше, или само от страна на екипа на групата, няма значение. Единственото, за което организаторите не се сетиха беше, да публикуват на сайта и във фейсбук, какво се случва и защо не отварят вратите. Иначе на телефонни обаждания отговаряха, а Цонко Цонев лично е обикалял и двата входа, да дава информация. (Е, можеше и някой лист на вратата да залепят – хората пред вратата се сменят. Но разбирам, че хората са били притеснени и в такава ситуация човек не може да се сети за всичко.)
Оказва се, че не са пуснали хората вътре, поне да могат да си купят вода (или бира де), заради мениджмъта на Nightwish, които са заявили, че ако хората влязат, ще отменят концерта. Не им прави чест, определено. За неразбралите, обяснявам: нямам предвид групата, а шефовете на екипа ѝ. Същите тези хорица не са давали и достъп до сцената и микрофоните, за да могат организаторите да обявят по уредбата, какво се случва.

Много помия се изля из Нет-а по адрес на организаторите, но много обстоятелства не зависят от тях. Имаше закъснение и на предишния концерт на Nightwish, заради което SEVI не можаха да свирят. По-рано в София Def Leppard бяха започнали чак след полунощ, пак по технически причини. И по света често се случват подобни проблеми. Няма нужда от хейт. Организаторите се постараха и направиха страхотен фест и заслужават уважение и благодарност.

След закъснелия вход Apocalyptica тутакси отвяха всякакви остатъци от разочарование и напрежение и вляха свеж адреналин в публиката, който изригна под формата на скокове, викове и разбира се песни – близо 80% пяха песните на Металика. Освен четиримата челисти, не трябва да пропускаме барабаниста, който и като сценично поведение, и като умения също впечатли.

И накрая Nightwish. Богата музика, невероятно шоу. Nightwish, може да прозвучи за някого пресилено, но са група от ранга на Пинк Флойд. Много качествена и съдържателна музика, както и много силно шоу и ефекти. Рядко съчетание на еднакво добри умения както на музикално, така и на визуално ниво. (Спорът Флоор-Таря ще го прескоча. Аз съм за Таря де… Е добре, казах го. Но спирам до тук.)
Nightwish, които знаем че предимно се държат доста резервирано, явно бяха в добро настроение и доста често се “заиграваха” с публиката.
Хора от компанията, които бяха следили сет-листите от предишни концерти на групата, забелязаха, че при нас те изпълниха повече песни, отколкото на повечето други концерти. И наистина – сетът бе обявен за час и 30 минути, а те свириха час и 45. Накрая направиха нещо, което принципно не правят – бис.
Така че финалът и на вечерта, и на феста бе върховен.

Само да спомена звука. А бе, на тези тон-режисьори, оператори и т.н. няма ли кой да обясни, че освен контра и субконтра октавите има и още няколко?
Не, пак няма да хейтя. Като физик (макар и бивш) съм наясно, че на открито със звука положението е сложно. На стадион, особено голям има пространство, където има относителен завет. На мястото, където бяхме вятърът си духаше свободно, създават се завихряния, заради водните пари има участъци с различна плътност. Ниските честоти, понеже са с голяма дължина на вълната “не се впечатляват” от това и си вървят, докато с по-високите се получават разни явления, известни от часовете по физика и които ще прескоча. Озвучителите не могат да влияят на тях разбира се, но биха могли да намалят малко ниските, за да се чуват по-добре и другите честоти. Не че искам да уча някого, как да си гледа работата. Давам идея само.

Сега нещо, на което не знам колко хора са обърнали внимание, но беше много добре направено – сцената. Да, сцената беше висока. Достатъчно висока, на нивото на главата на средно висок човек и се виждаше чудесно от всякъде. Не, както на други места се е налагало да се опитваме да се трансформираме в жирафи, та да видим поне някое ъгълче. Мултимедията също беше страхотна, имаше и екрани по-назад, за хората, които не са успели да се приближат достатъчно. Снимаше се от много гледни точки. Отлично свършена работа.

Varna Mega Rock 2018 беше едно чудесно преживяване, което ни зареди с много настроение и остави много приятни спомени.

Малък-голям

След “Лили Рибката” на Ясен Григоров, твърдо бях решил да изгледам и останалите негови филми и вчера успях да видя още един. В “Клуба на фоторепортера” имаше прожекция на “Малък-голям” плюс събеседване с режисьора. На базата на видяното в “Лили” не се съмнявах, че филмът ще ми хареса, макар да знаех, че е съвсем друг тип.
Хареса ми. Много. Възхитен съм.

Който е чул за филма и темата му и е от по-старото поколение като мен, сигурно ще се сети за култовия унгарски филм “Плешивото куче”. Не, “Малък-голям” не е кавър на “кучето”. Филмите са много различни.
Общото е, че и в двата става въпрос за рок музиканти от ъндърграунда. И в двата са представени личности, които много хора без да се замислят биха нарекли “отрепки”. Паралелът свършва до тук. В “Плешивото куче” се разглеждат проблеми от времето на соц-а. “Малък-голям” е за нашето съвремие. За годините след “промяната”, когато метълът от форма на бунт и широко харесвана музика се превърна в маргинално течение и много от метъл музикантите или се преориентираха, или директно пропаднаха.

Знам, знам, БТР, Ахат и много други през мрачните години след прехода успяха да се задържат на повърхността. Знам добре, че интересът към тази музика се завръща но това е друга тема.

Въпросът е, че докато първите години на прехода по радио и телевизия имаше възможност да се видят и чуят много български рок музиканти, те изведнъж бяха изхвърлени от там и загубиха възможност за популяризиране.

“Малък-голям” показва историята на реална група от този период. Музиканти, които остава верни на стила си, но се подхлъзват по изкушенията на начина на живот, смятан за характерен за рок групите.
Това е и една от големите разлики между “Малък-голям” и “Плешивото куче”. В унгарския филм героите (също реална група, между другото), въпреки че са сред “утайките” на обществото рият с нокти и зъби за да пробият, за да постигнат успех. Нашите герои също рият, но все по-дълбоко в тинята…

Щом намесих “Плешивото куче”, не мога да не отбележа още един момент от него – концертът на “Омега”, лъскавата обстановка на сцената, приказната история и после грубата действителност отвън.
В “Малък-голям” също има блясък, но става въпрос за история, паралелна на основната. Грубата действителност на метъл-бандата и лъскавата реалност на чалга звездата. Двете истории взаимно се допълват и тече постоянна закача между тях. Постепенно става ясно, че приказка няма. Има само външен блясък, иначе историите са много близки. Паралелът не е случаен.

За “Лили рибката” писах, че е многопластов филм. Същото се отнася и за “Малък-голям”. Освен двете паралелни нишки, има и други, има внезапни събития, които подчертават или пък контрастират на действието. Има клипове и песни, създадени специално за филма.
Усетът на художник на Ясен Григоров го насочва къде е необходимо да се добави щрих, къде лек нюанс, тежка сянка или петно. В резултат се получава разкошна еклектична смес от на пръв поглед противоположни или несъвместими елементи, които обаче са си точно на мястото и без тях цялата картина ще обеднее.

Филмът не поучава, не критикува, показва нещата както са. Тънък хумор и ирония са основно използван похват и филмът оставя един смешно-тъжен привкус.

Понеже споменах, че унгарският филм беше култов, има ли шанс филмът на Ясен Григоров да го достигне по популярност?
Като качества “Малък-голям” не отстъпва на унгарския. Ако не е и по-добър. Всъщност, както казах, филмите са различни и да се сравняват различни неща не е коректно, но като замисъл, идея, режисьорско и операторско майсторство и прочие българският филм не отстъпва по никой параграф. Не защото е “наш”, а защото е наистина добър!

Каквото и да говорим онзи филм стана толкова популярен, защото хората, обичащи рок и блус го почувстваха като свой. В онези времена за любителите на рока имаше малко възможности да се докоснат до любимата музика. Освен тях, филмът беше гледан и от много други, неизкушени от рок музиката, понеже имаше две-три голи момичета… По соц. време това също беше сензация. По същата причина огромна популярност имаше и ГДР-йският “Следващата година на Балатон”, независимо от многото му достойнства.

Филмът на Ясен Григоров се появява в съвсем друго време. Няма голи тела (почти), но и в днешно време няма глад за такива гледки, така че остава да бъде оценен по достойнствата си, които не са малко, както казах.

Метълите биха го приели като свой. Единствено, като чета този текст и други подобни текстове и коментари в Нета, опасявам се дали няма да стане жертва на модата в наше време да се делим и противопоставяме по всякакви несериозни признаци.
“Бе защо е взел да свирят тези, а не онези?”; “Що такъв стил, а не инакъв?”; “Що има чалга!”; “Тия мангали за к’во ги е сложил?”

Филмът ще се хареса и на всички, които обичат стойностно кино, а не само “дъвки за очите”. Стига да може да се популяризира, за да достигне до публиката си. Това е филм, финансиран със собствени средства от създателите си и средствата за реклама явно са ограничени. Надявам се все пак с разпространяване на информацията така, “от уста на уста” той да успее да достигне до колкото може повече от хората, които ще го оценят.

Поздрави за организаторите на вчерашното събитие, за възможността да видим филма в приятна обстановка, както и да чуем историята му лично от неговия създател.

Внимание, филмът е най-малко за 16+ години. Метълите са груби момчета, а филмът не “парфюмира” действителността, а я показва такава, каквато е едно към едно. Доколкото знам по тази причина някои критици не са могли да го преглътнат.
“Сори пичове и пички, т’ва е реалността, шибаняци” – както биха се изразили героите на филма. Всъщност те биха го казали още по-колоритно.

Филмът е достъпен за гледане във vimeo срещо минимално заплащане.

Браво на “Сиела”

Доста време само се облизвах около пазара на електронни книги в България заради нещото, наречено drm.
Защо съм отявлен противник на drm-то съм писал доста, може би най-подробно в този пост.

Тия дни се завъртях около електронния щанд на “Сиела” и ми направи впечатление, че липсва предупреждението за drm.
Реших да рискувам, купих си книга и … чудо! Защитата е сменена. Сега спокойно мога да чета e-книги и от лаптопа с линукс – машината, която основно ползвам за почти всякакви дейности.

Да, защита има.
“This eBook contains several visible and invisible marks,
such as name, email address and a transaction code, by
which illegal distribution can be traced. “

Но:
“This ebook does not have any technical DRM restrictions
and may be read on several pc’s, ereaders, tablets and
smartphones
by Божан Божков”

забележете думите в курсив.

И моля, не се мъчете да сваляте видимите и скрити маркери, за да пускате книгите в пиратските сайтове.

Първо е тъпанарско.
Второ – няма да можете да махнете всички, гаранция.
Трето – цените са повече от прилични и не си струва да се пиратства. Е, аз бих поспорил, че цените биха могли да бъдат още по-атрактивни, вижте аргументите ми в поста, цитиран по-горе, но и сегашните стават.
Четвърто – да уважаваме труда на всички по веригата, участващи в създаването на една книга.

Аргументите са номерирани условно, всеки е с еднаква тежест.

Още веднъж, поздрави на работещите в “Сиела” за разумното решение и че се стараят да направят електронните книги по-достъпни.