Край на мъките

Каварна рок
Снимка weROCK.bg

Вижате горе кадро на едни лошави хора, дето гледат злобно и само търсят кого да пребият.
Цели 11 (словом единадесет) години едно малко градче страдаеше от поплъзновенията на таквизи страшни екземпляри, що един върло лошав человек биде призовал посредством езически ритуали включающи мерзки сцени и зловеща музика!
Цели три (цифром 3) дни годишно кротките граждани бидоха терзани от гнета на грозните тълпи!
Цели три нощи годишно клетите труженици не можеха да спят от ужас и притеснение. А гледката на озверелите пришълци им докарваше кошмари чак до другата година.
Не стига това, а и в други дни идваха лошавите и напомняха за себе си! Де на събитие, де на туризъм, все се мъкнеха гадовете!
А и пари харчеха наглеците и покваряваха клетите туземци с покварата на Мамона!

Свърши! Конец! Край на тормоза!

Героичната героиня, другарката Нина сложи край на целокупното това безобразие и кат съща орлица защити градчето, както и околностите от всякакъв вид нагли тълпи. Щото то на десетки километри от градчето варварите си разполагаха биваците!

Тъъъйй, това е днешната приказка. Тя всъщност може да изглежда по съвсем друг начин. Но той би бил много тъжен. А трябва да се гледа бодро и позитивно на нещата. Така че избрах позитивния вариант. Всичко е на 6 и всички са доволни и щастливи. Нали?

Евровизия

Оная вечер се прежалих и изгледах цялата евровизия. Е, малко мазохистично, ама понеже знаех, какво ме чака на следващия ден, реших малко да смъкна критерия, преди голямото събитие. (Е, нямаше нужда, както се оказа, ама за това ще пиша по-късно 😉 )
До сега само бях поглеждал евровизия оттук-оттам, сега го изгледах цялото.
Та, като цяло -боклук. Харесаха ми хърватинът и румънците, донякъде холандките, полякинята и може би имаше някой друг проблясък още. Относно победителя – страхотен вокал и отвратителна песен, Да ти е драго да се обесиш на нея, или поне да оповръщаш всичко наоколо.
За “наш’то” момче. Също страхотен вокал, макар че май на класирането пя по-добре, отколкото на финала. Може да е прекалил със сладоледа. Относно песньовката…
Може би просто не е музика за мен. То аз и

“Подай ми захарта,
подай с една ръка”

на това бе, на Полито не харесах, а уж била хит не само в България.
Е, видях и конкурса на Евровизия, обещавам повече да не правя така.

Електронните книги в България – защо, как и що така аджеба?

Който се вълнува от темата за електронните книги няма начин да не забележи, че заглавието е почти “щипнато” от тази статия на Христо Блажев. Това е съвсем преднамерено, защото този текст е базиран точно на нея.
Статията подробно обяснява проблемите с електронните книги, защо са скъпи почти колкото книжните, много добре е аргументирана… и е базирана на много голяма грешка. Може би толкова очевидна, че не се забелязва. Да видим:

“Първо имаме почти всички разходи, които си съществуват при издаването на обикновени книги – превод, редакция, корекция, офисни разходи, заплати, осигуровки, данъци и прочие. Надявам се, че веднага ви става ясно, че от уравнението отпада само печат, съхранение и транспорт. Следователно електронната книга е по-евтина от хартиената, но не с много – защото и разходите са по-малко, но не с много: отиваме на -30-40% цена в полза на файла. “

Точно това имах предвид. Ако затънем във философските дебри ще кажем, че текстът сам по себе си е идеален продукт, обаче облечен във вид удобен за употреба става материален и точно върху него се начислява цената… Стоп. Да говорим по човешки.

Грешката, за която говорих е, че себестойността на труда по книгата е разпределена върху предвидените бройки, които могат да се продадат и е начислена цена. Цена, разпределена върху материални обекти.При електронните книги обаче, всъщност книгата е една, която се продава многократно. Електронната книга се доближава до идеалната същност на литературното произведение.

При изчисляване на цената на копие на дадена е-книга явно се подхожда както при хартиените, които няма начин да бъдат по-евтини, защото има някакво очакване, колко книги ще се продадат. Добре, ако хартиеното издание струва 20 лева, защо електронното трябва да е 18? А ако е 2 лева?

Да, ценообразуването не е просто нещо!
Ако става въпрос примерно за издание на съчиненията на Тукидид и две стотинки да е електронното издание, много малко хора ще го купят. Тукидид биха купили колекционери, естети и ценители. Те ще предпочетат луксозно хартиено издание с твърди корици. Електронното издание би било необходимо на специалисти, за да могат лесно да правят справки, да си водят бележки и т.н. Те обаче са малко, така че подобни издания няма начин да бъдат евтини.

От друга страна бестселърите и тези, които наричам еднократки – т.е. книги, които се четат на един дъх и “не те оставят”, докато не ги прочетеш, но след това не предизвикват желание за повторно четене биха се продавали лесно в големи количества на прилични цени. Особено, ако става въпрос за дълга поредица, където вече, освен ценовия проблем идва и въпросът за съхранението и хроничната липса на място. Там електронните книги ще “вървят”.

Да, ама за е-книгите трябват сървъри. Те не са евтини. Ако пък се ползва собствен сървър, харчи ток.
Да, но я да видим цените:
Тук давам линк към един немски сайт, където може да се наеме сървър (виртуален, dedicated, облачна услуга и т.н.), който някои мои приятели и колеги ползват. Вижда се, че цените не са никак непостижими. Особено като се види обемът на предлаганото дисково пространство и се има предвид, че една е-книга е от порядъка на стотина килобайта. Давам този сайт, защото като надеждност и цена е много добро решение, но има и български и други подобни места, където може да се наеме сървър на сносна цена.

Продължаваме напред.

DRM Да, тук вече настъпваме яка мотика. Блажев е обяснил добре проблема с DRM. ОК. За преводните издания няма накъде да се рита. Обаче защо и българските също се товарят с това нещо? Нали много издателства се бият в гърдите, че подкрепят българските автори, а оскъпяват книгите им излишно? Да видим, какво казва статията:

Българските книги? Да, тях можем да издаваме без DRM, така е. Но тогава всеки файл може да бъде копиран безброй пъти.

Мдаа. Така е. Въпросът е, че всеки който може и има склонност да качва книги в “Замундата” може и да свали DRM. Не представлява трудност.
(Едно на ръка, че за хора като мен, които ползват линукс и нямат устройство за четене на е-книги, единственият начин да четат книги с drm е да го свалят. Затова и не купувам книги с drm. Не искам да плащам за нещо, което ми пречи, а и не искам да нарушавам каквото и да било, макар че ако си купя книга, би следвало да мога да я чета, или бъркам нещо?)
Така че, DRM “защитава” единствено интересите на Adobe. Не и на авторите, нито на издателите. Така че аргументът “защита” за българските издания не струва.

Amazon.com Вече може и български книги да се продават през Амазон. Наистина не разбирам, защо повечето българските издатели гледат на Амазон като на враг, а не като възможност? А и защитата на Амазон е наистина защита и се сваля много по-трудно, от цитирания DRM. Писах по-горе, че нямам “четачка”, но ако има достатъчно книги на български на прилични цени, ще си взема Киндъл. То и сега съм го планирал да си взема де.

Булгар! Булгар!
Мда. Това е може би един от най-големите проблеми. Да припомня стария виц: “И пет лева да стане бензино, я пак че карам, и пет стотинки да стане, я пак че краднем!”
Уви, преди време “Читанка” проведе анкета сред ползвателите си, колко време да е гратисният период, след излизане на книга, преди да се появи “на рафтовете” на електронната библиотека. Още отдавна имаше такъв период от две години, но бе проведено допитване. За съжаление много хора гласуваха да няма такъв изобщо! По този случай “читанкаджиите” увеличиха гратиса на 5 години, решение което приветствам. Макар че според мене 2 години са достатъчен период, за да се разпродаде една успешна книга и след него свободният достъп само би увеличил продажбите, но и пет години е добре. Но резултатите от гласуването показват, че много хора не ги е грижа за труда на авторите и издателите. Уви.

“И ко праим тогаз?” Ми, “ко” – нищо.
“Читанка” се грижи за издателите – виж по-горе. В “Замунда” малко хора качват а и малко търсят книги там. Тук-таме че изтекла някоя книга сред няколко потребители, не е проблем. А ако някой издател прекалено се страхува от мечки – Киндъл е сигурно решение. Освен това, когато има евтини книги, много повече хора ще кажат на “замундаджиите”: “Толкова ли не можеш да дадеш 2-3 лева, а ровиш там”. Превъзпитанието на потребителите ще се самоорганизира.

Книгите не са скъпи, а напълно по джоба на читателите, твърдят хора като Александър Кръстев. На такива хора бих препоръчал да си извадят главите от там, където са ги заврели и да си проучат клиентите (да, драги ми издатели, читателите сме ваши клиенти, не забравяйте това!). Като изключим хората, които четат основно издания на Курбай (КУелю + сРодници + БукАЙ), повечето четящи не са заможни хора. (И не, г-н Кръстев, не пуша!) Примерно, някой правил ли е проучване на имотното състояние на читателите да речем на тази книга? И не, номерът “познавам един, дето има много пари и си я купи” не върви. Учили сме статистика, а някои и сме я ползвали.

Търсенето на електронни книги намалява. Моля, дайте по-сериозно. Като се поразрови човек, ще види, че не е така.
Едно линкче.
Второ линкче.
Стига за сега. Дал Гугъл инфо!
Като порови човек вижда, че търсенето на четящи устройства наистина намалява, което е нормално, има насищане все пак. Но продажбите на електронни книги все още расте, макар и със забавени темпове. А и идва смяна на поколенията и тези хора с предразсъдъци спрямо електронните книги ще намаляват все повече. Хартиената книга няма да изчезне скоро, но бъдещето е на електронната.

А сега накъде?
Трудно е да се каже. Може би съществуващите решения на проблема не са най-правилните. Може пък някой български издател да намери по-ефикасен начин за разпространение на електронни книги, така че и читателите, и издателите да са доволни. А знаем, който е първи, той печели най-много.

А начини има.
Вярно е, че музикалната индустрия много се различава от книжната. Обаче в музикалната вече са открили правилното решение: Spotify. От както има Spotify, не съм “свалял” музика.

Не, не,  комисар Колев! И преди не съм свалял… Това са инсинуации!…

ПП
Слагам коментара на Владимир Кабрански тук, тъй като е човек, който е издавал книги и има по-добра представа от нещата:

“Определено не е вярно, че разходите са само с 30-40% по-ниски при електронните книги. Обикновено те се правят, като втори избор за готова и излязла от печат книга. Няма редакция, корекция и разходи за корица. Това са още 30-40%.”

Но даже и без тази корекция, подходът към ценообразуването явно е погрешен.

ППП
Коментар на Парашкева Михова от фейсбук:
Като каза Spotify – Kindle Unlimited е същото. Такса на месец и неограничен достъп до включените заглавия.
Интересно! Значи имало варианти!

Ново развитие по темата:
Както писах тук, “Сиела” вече ползват друга защита, която не пречи на клиентите.
Също така и “КНИГИТЕ.БГ” – електронната книжарница на издателство “Буквите” също вече ползва друга защита, а не противният и безполезен DRM.

Зловещо!

Внимание! Има повишена вероятност за гравитационно увличане на обекти с размер в милиметровия диапазон от средните слоеве на тропосферата, представляващи кондензати на дихидроген монооксид в твърдо агрегатно състояние!

10.03.2017 – Accept && Sabaton

Макар и със закъснение, да отразя и този концерт.
Това беше много чакан концерт. Събрахме се почти цялата Каварненска агитка. От Бургас, от Търговище плюс пребиваващите в София индивиди. Приятна среща в едно от заведенията в периметъра на Интер Експо център, където беше преместен концертът, заради многото желаещи за билети. С приповдигнато от разговорите настроение се придвижихме до входа. Проверката не беше този път особено сериозна, май можех и брадва да вкарам в залата, ако имах желание.
Влязохме.
Първото разочароване ни халоса на първата крачка, под формата на кънтеж от празна ламаринена кутия….
Залата се оказа някакво хале за изложба на промишлена техника. Съответно да бъде озвучено сносно, явно са трябвали средства, които парите от билетите не могат да покрият. Затова звукът беше, хм, ужасен е меко определение. Само Accept звучаха малко по-добре. Явно ветераните имаха скрити козове в ръкавите си и ги използваха, за да могат да се представят на ниво.
Не искам да казвам, какво мисля за човека, избрал тази зала… Няма да го кажа. Но повече в Интер Експо център няма да стъпя за концерт, независимо кой ще дойде.

Второто разочарование беше сцената. След като всичко свърши, отидохме да я видим. Нямаше и метър височина! Оградата пред нея, зад която стояха охранителите бе повече от 2 пъти по-висока! Съответно, ако не си на първи или втори ред, не можеш да видиш почти нищо. Само понякога някоя глава на някой от музикантите се виждаше над тълпата! А, да. Барабанистите на 3-те групи бяха поставени нависоко и можахме да ги видим.
Виж, за човека, избрал тази сцена вече какво мисля…. Не, няма да го кажа. Няма…. Но на първия все пак бих простил някак си. Но може тия двамата да са един и същ човек. Не бих се учудил. Талантът не спохожда всички все пак…

Все пак да споделя и за самия концерт.

Twilight Force откриха. Не ми бяха известни, но след като ги чух, разбрах защо.
Правеха приличен power metal. Бяха с интересни облекла,символизиращи героите от песните им, но заради “прекрасната” сцена, почти нищо не видяхме, а и много-много не чухме, поради другия проблем със залата.
Вокалът им звучеше зле. Мислех, че е пресипнал, но после от записи установих, че всъщност толкова си може. Е, те са сравнително нова банда – на 6 години, може занапред да станат по-добри.

След откриващата група и последващата я почивка дойде ред на Тевтонците от Accept.
Те не заложиха само на класики. Откриха със Stampede, чухме и Final Journey, както и станалите вече класики от новия период на групата Stalingrad и Teutonic Terror.
Този път за съжаление импровизациите върху руски мотиви бяха съкратени до минимум – уви, групата не бе хедлайнер в случая и нямаше време. Малко повече импровизации върху Für Elise имаше при изпълнението на Metal Heart. Иначе тевтонците свириха много стегнато, без никакви паузи между песните и успяха да вкарат 10 песни за единия час, с който разполагаха. Естествено, най-значимите песни, без които не можем да си представим концерт на Accept не бяха пропуснати и след едно вихрено изпълнение на Fast as a Shark, последва Metal Heart и след споменатата Teutonic Terror сетът завърши с неизменната Balls to the Wall.
Уви, дойде време ACCEPT да станат подгряваща група. Е, води се “почетни гости” или “специално участие”, но напрактика си е подгряваща група.
Кен Хенсли беше писал, как са “участвали специално” на концерт на група, която 3 години по-рано ги е подгрявала. Какво да се прави. Лафът за “gloria-та” и “mundi-то” си важи в пълна сила. (Кротко! Тая глория не е оная Глория, не рипай върху масата. За други работи си говорим!)

Sabaton обаче отдавна минаха периода да са подгряващи, а до “специалните участия” има още много време.
Шведите бяха подготвили доста различен сетлист, спрямо последния път, а и ефектите бяха много по-богати. Пушеци, гърмежи, огньове. На сцената, освен задължителния “танк”, носещ телесата и инструментите на барабаниста имаше и още оръдия и други джаджи. Музикантите сменяха облеклата според песните – на Sparta бяха със спартански плащове, шлемове и размахваха копия, на Carolus Rex Joakim навлече съответното сетре с якичка от онова време. Уви, от всичко това виждахме само мънички детайли заради тъпата сцена. Да бяха я вкопали в земята ефектът щеше да е подобен. Виждахме само как Hannes налага тъпаните и клиповете на екрана зад него. Да, имаше мултимедия, което е плюс, но почти нямаше излъчване на кадри от концерта, а основно клипове.
Този път липсваше Thobbe, с неговите майтапи на доста добър български. Уви, човекът напусна преди около година. Наследникът му Tommy Johansson обаче освен китарист е и калвирист и на The Final Solution изкара клавирната партия, докато Joakim обикаляше по сцената. На тази песен бе включена камера в гръб на музикантите. Идеята беше да се видят на екрана хилядите “фенерчета” от телефоните на публиката (добре, че запалките имат заместител вече 😉 ), но за нас това беше възможност най-после да видим самата сцена, огньовете в двата ѝ края, както и самите музиканти.
Иначе сетът на групата беше разкошен, Sabaton винаги се раздават докрай и знаят как се прави шоу.
Всичко щеше да е чудесно, ако не беше помрачено от лошата видимост и ужасния звук.
След като Accept звучаха прилично за тази зала, очаквах същото да е при Sabaton, но уви, не. Не знам старите кучета дали имаха както Europe някакви специални усилватели, или си водеха свои озвучители, но се справиха доста добре с кънтенето в промишленото хале, набедено за концертна зала. Но при Sabaton не се получи и звукът може би бе по-лош и от този на Twilight Force.

Да не съм само негативен спрямо организаторите, ще вметна, че бяха осигурили достатъчно химически тоалетни в двора на Итер Ескпо и опашките пред тях вървяха бързо.

След този концерт, притесненията ми са, че същите тези хора организират и “Midalidare Rock Fest“, който май тази година ще замени феста в Каварна – от там още няма никаква информация за фест, така че заключаваме, че е отменен.
От друга страна, мисля че организаторите са същите, които правеха Каварна-рок през последните години и както бях писал, ставаха все по-добри. Надявам се и те да са били изненадани от условията в залата и не са имали време да реагират адекватно, но за Midalidare ще се подготвят много по-добре.

“Когато гръм удари, как…”

Приказки на Братя ГримЗаглавието на Яворовата пиеса точно пасва на трагикомедията, разиграваща се вече близо седмица в литературните среди в нашенско.
Гърмът бе успехът на Приказките на Братя Грим на младото издателство
DejaBook (знам, че вече не са самостоятелно издателство, не ми обяснявайте).
Изданието включва оригиналните, неадаптирани приказки, така както са ги събрали братята Грим директно от германския фолклор.
Изданието претърпя няколко тиража за много кратко време и може би счупи доста рекорди в историята на книгоиздаването в поскомунистическо време.
Съответно ехото не закъсня. Чуждият успех трудно се преглъща в българската реалност.
Заваляха обвинения. Първо за превода.
Не съм специалист, за това няма да давам мнения за неща, за които не би трябвало да давам мнение. Достатъчно специалисти по всичко има. Може би издателството е можело да потърси и друг преводач. Но пък тогава цената сигурно нямаше да е 28 лева за 800 страници на качествена хартия с твърди корици. От друга страна хората от издателството, за разлика от мен са професионалисти и вярвам, че не са избрали преводач, който да запълни тези 800 страници с помия, вместо с достатъчно качествен превод. Да, убеден съм че тези хора си разбират от работата.
Имаше обвинения, че изданието не отговаря на стандартите за академичен труд. А то нито е такова, нито изявява претенции да бъде…
Преводачът не бил превеждал от старонемски, а от танзанийски ( в Танзанания официалният език е…а бе има Гугъл, мамка му!)

Като се разтърси човек, може доста да се позабавлява.
Но от няколко дни ударите вече не са срещу преводача и издателите, а директно срещу приказките, та даже и самите Братя Грим си го отнесоха и бяха наречени с интересни епитети от хора, не разбрали точно защо е възмущението от книгата, но решили и те да се включат във врявата.

Възмущението на кратко носи мотото, защо книгата съдържа думата “детски” в заглавието. Защо няма ограничение за възрастта, червена точка до 12 (че и до 18) години…
Ако незапознатият с драмата читател потърси в Гугъл информация за “Инатливото момченце”, ще бъде залят с кофи от потрес и възмущение… Това приказка за деца ли е!
Ами, скъпи читатели, това е била точно приказка за деца през 17-и век. И по-точно, поучителна приказка! Всъщност и в много по-нови времена в приказките непослушните деца ги чака ужасен край.
Това са разбиранията на хората от преди 3 века. И ценностите им.
Напоследък относно ценностите се дава гласност на една идея, че няма общочовешки ценности – съгласен, ценностите зависят от нивото на културно и интелектуално развитие – а има християнски ценности, които видите ли, са абсолютни. Ами, цитираната приказка отразява християнските ценности от 17-и – 18-и век. Но това е по-скоро за друг пост.

След “Инатливото момченце”, възмущението се прехвърли върху друга приказка. За едно семейство, което в рамките на няколко часа успяло ефективно (и ефектно) да се самоунищожи. На кратко двете братчета си играли на касапин и прасе и прасето било заклано. Като чула квиченето, майката зарязала третото братче в корито, видяла какво е сътворил единият наследник и в ужаса си го… заклала. Но междувременно къпещото се бебе съумяло да се удави. И т.н. В крайна сметка цялото семейство анихилирало, след като и бащата се самообесил от мъка.
Та това, разбирате ли, е ли детска приказка, протестират възмутени читатели.

А аз питам, драги читатели, нещо честитка от Алцхаймер да сте получили напоследък?
Я си напънете малко паметта, ако обичате.
Спомнете си, като малки, как сте си разказвали страшни истории.

Като малки, вечер (естествено на тъмно) децата от махалата се събирахме и си разказвахме за Червената ръка, за Черния човек и още безброй “срахотии”. Никого не го беше страх разбира се, а и историите се повтаряха многократно, но важното беше, да са “много страшни”! От наблюдения съдя, че не сме били уникални в това отношение. Напротив, това е характерно за децата на определена възраст.
Историите, които си разказвахме по нищо не отстъпваха на тая приказка, даже и често я превъзхождаха по броя на жертвите.
Вече почти не помня тези истории. Паметта ми услужливо ги е преместила в килера и държи на преден план други неща, адекватни на сегашната ми възраст. Явно обаче, при други хора, споменът за тези времена е много по-силно потиснат и това обяснява възмущението им.

Та на въпроса – да, това е детска приказка. В смисъл приказка не за деца, а от деца 😀 Сериозно!

Така както гледам, сериалът “Братя Грим” далече не е приключил, а май се готви поредният сезон.
За това току-що се запасих от Lidl с достатъчно количество пуканки, бирата съм я осигурил от преди и сядам на първи ред с очакване на нови шедьоври в жанра хейт§храк.

Тралала, или как филмът (често) се познава по заглавието

Обичам мюзикъли. Признавам си. Затова и с желание гледах новото произведение в този жанр, което успя да потроши доста рекорди като брой номинации за “Оскар”. Вярно, между номинация и спечелен “Оскар” има разлика, ама все пак номинацията значи много.

Е, гледах го.

Принципно стандартът за мюзикъл е слаб сюжет и много музика, танци, феерия, настроение.

Никой не е очаквал “La la land” да достигне до нивото на мюзикълите на Милош Форман, които сами по себе си са нещо изключително и се нареждат в своя собствена категория “мюзикъли на Милош Форман”.
“Девет” да речем беше много приличен мюзикъл.
Бурлеска също, който много точно се вписва в по-горното определение – плосък сценарий и страхотни песни и балет.
Наскоро гледах класиката “Хелоу Доли”, иначе съм я гледал като много малък и съм я позабравил. Вярно мюзикълът започваше леко скучновато (усещане, което с напредване на действието бива тотално издухано), но даже и в “скучната” част Барбра Стрейзънд кърти, изнася и пали цървки (разбира се не прави нищо от изброеното, сещате се за що иде реч). Вярно, Барбара има извънземен глас, включващ комай всички познати октави и във филма певицата свободно се разхождаше по целия си невъобразим диапазон. Освен това видяхме, че на млади години е имала и невероятни умения в балета и може би причината да не се занимава основно с балет е, че дарбата ѝ в балета е страхотна, а в пеенето – божествена.

Но, никой не е и очаквал (поне аз не) някой от изпълнителите в Ла-ла ленд да се доближи до нивото на г-жа Стрейзънд. Не, очаквах просто приятен мюзикъл, със сносни изпълнения и може би някоя запомняща се мелодия. Нищо повече.

Мда.
Актьорите в Ла-ла ленд пеят. Могат да пеят. Трогателно е, да ги гледаш, как на по-трудните пасажи декламират, за да не “излязат от петолинието” и за да спазят артикулацията. За пеене в компания на маса, биха се представили сносно.
Също така танцуват. Приятно. Балет тук-таме също се срещаше, като балетът неистово се стремеше да не успее да засенчи главните действащи лица – нещо, което всеки професионален танцьор би направил без да се усети.
Сценарият няма нужда да казвам – беше единственото, което отговаряше на очакванията за типичен мюзикъл.

Музиката може би беше подбрана според вокалните възможности на актьорите и с една дума може да се опише като безлична. Клавирните джазови импровизации и няколкото парчета поп-джаз не могат да заличат общото впечатление.
Всъщност филмът се състоеше от редуващи се епизоди скучен сюжет и скучно пеене.

И накрая, когато зрителят се чуди за какво си е дал парите и дали да си ходи, или да действа на принципа “пениш се, не пениш” идва и върхът на айсберга, черешката на тортата, брадвата върху шията…

ВНИМАНИЕ, СЛЕДВА СПОЙЛЕР!


Ако искате да го прочетете, маркирайте следващия пасаж.


Финалът 5 години по-късно двамата герои се оказват в положението “аз със други, ти без друга” ( а може би и с друга, но за това историята, сценаристите и режисьорът мълчат) ако мога перифразирам популярната градска песен от времето на дядо ми.
Двамата се срещат случайно погледите им се кръстосват и двамата съпреживяват за кратко мисълта “ами ако…”, след което с бодряшко Кубрат-Пулевско “продължаваме напред”… продължават напред.
А зрителят, от когото се очаква да пророни сълза и да въздъхне на тази сцена започва да се чеше тук-таме и да се чуди, това пък откъде дойде, след като в предишното действие героите отстраниха всички противоречия помежду си и бяха стигнали до етапа “и заживели щастливо”.

В заключение ще кажа и нещо положително – актьорската игра бе добра. Райън Гослинг добре се въплъти в образа, същото се отнася и за Ема Стоун, която също така чудесно превключваше към образа на нескопосана кандидат-актриса, когато се явяваше на кастинги.

Толкова от мен, гледайте филма на своя отговорност. 😀

Космически комедии

Космически комедииТия дни бях зарадван от добрата новина, че издатество “Колибри”
пуска ново издание на една от най-любимите ми книги Космически комедии на Итало Калвино.
Това не е книга, за която може да се пише лесно. Всъщност не е книга, която се чете лесно, без читателят да е подготвен, с какво ще се сблъска.
Не е лесно и да се определи, какво точно представлява тази книга. Може би по-лесно е да се каже, какво не е. Не, това не е фантастика, нека заглавието да не ви заблуждава. Не е и комедия. Не, книгата въобще не е “смешна”. Не е хумористична, въпреки че е изпълнена с фина ирония и самоирония. Не е “четиво” за “убиване на времето”. Не е и сатира, въпреки че съм виждал да я поставят в тази категория. Със сигурност не всеки би открил в нея “своята книга”.
Защо ми е любима книга? Изкуството е вид отражение на действителността. В “Космически комедии” в почти всеки ред виждам живота и света около мен, такъв, какъвто го познавам и го възприемам, разказан по невероятен фантастичен начин. Бих казал, виждам себе си, отразен в едно невероятно огледало, създадено от фантазията на Калвино.
Понеже както казах, много е трудно да се пише за тази книга, да я оставя тя да поговори малко за себе си:
“Разправяха се ужасяващи неща. Пребледнелите слушатели от време на време надаваха вик на уплаха, зяпнали в устата оня, който разказваше с треперещ глас. Скоро ми стана ясно, че тия истории са всеизвестни, но всеки път извикваха нови тръпки на уплаха. Динозаврите бяха представяни като чудовища, единственото занимание на които било да гонят и трепят Новите, сякаш Новите са били още отначало най-важните обитатели на Земята и всички останали от сутрин до вечер са се занимавали само с тях.”
…..
“Нека спомена, че обичайните разговори се бяха променили малко, като всяко нещо, за което омръзва да се говори, а и модата налага други теми. Сега, за да критикуват някои порядки в селището, бяха възприели навика да казват: „Такива неща между динозаври не биха се случили!“ или даваха динозаврите за пример в много неща, сочеха държанието им при този или онзи случай (например в частния живот) като безупречно, и така нататък. С други думи, сякаш се бе създало посмъртно уважение към динозаврите, за които никой не знаеше нещо по-точно.”
“Но в края на краищата може би беше редно да е така — тези Нови не бяха чак толкова различни от динозаврите на хубавото старо време. Защитени от своите язове и укрепено селище, те също бяха почнали да си дават важност… Понякога изпитвах към тях същата неприязън, каквато изпитвах към моята някогашна среда, и колкото повече се възхищаваха, толкова повече намразвах и тях, и динозаврите.”
….
“Сега разказите им за динозаврите се превърнаха във вицове, но вече не се чувствах засегнат от техния жалък хумор. В себе си чувствах, че давам право на онова достойнство, което ни бе накарало да изберем участта да изчезнем от лика на Земята, вместо да живеем в свят, който вече не е за нас. И ако случайно бях оцелял, то сякаш това бе станало нарочно, за да мога да се чувствам все още динозавър сред тая жалка паплач, която прикриваше с банални подигравки атавистичния си страх.”

“Оттогава научих много неща и най-вече начина, по който динозаврите побеждават. Преди вярвах, че изчезването на събратята ми е великодушно преклонение пред поражението; сега знаех, че динозаврите колкото повече изчезват, толкова повече разпростират властта си в обърканите умове на тия, които остават след тях, над много по-обширни гори от тия, които покриват континентите. От сянката на страха и съмненията, легнала над невежи поколения, динозаврите продължаваха да подават дълги вратове и остри нокти, а името им да господства и да увековечава присъствието им в отношенията между живите същества. Сега, когато бе заличено и името, очакваше ги единствено да се отъждествяват с немите и анонимни щампи на мисълта, посредством които понятията получават форма и съдържание — както от Новите, така и от ония, които щяха да дойдат след тях.”

“Продължавах да съм на тръни, очаквайки оня далечен момент, когато от галактиката щяха да пристигнат коментарите за новите епизоди. Вече подготвях отговорите според случаите. Междувременно галактиките, пред които се бях компрометирал, се бяха отдалечили на десет милиарда светлинни години и докато моите послания ги настигнеха, те щяха да изчезнат зад последния хоризонт на пространството, отвъд чиито граници не може да се види ни един предмет. Така те щяха да отнесат със себе си безвъзвратно мнението си за мен.
И мислейки за това тяхно мнение, което нямаше как вече да променя, почувствах изведнъж облекчение, като се надявах успокоението ми да дойде само от момента, от който към цялото това произволно регистриране на недоразумения нямаше да има какво повече да се добави или извади, а галактиките, които постепенно изчезваха от погледа ми като светли точици – да отнесат единствената възможна истина за мен. Стоях и чаках, изгарян от нетърпение, да видя как една по една ще потънат в бездънната тъма.”

Цитатите са взети от старото издание на “Комедиите” –
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1976
Превод: Божан Христов
Художник: Христо Брайков

Новото издание е с корица, нарисувана от Дамян Дамянов, определено много по-добра от старата. Преводачът, гледам е същият. Но изпитвам любопитство, дали в новото издание няма нещо, което в старото е било “спестено”. Определено имам желание да се снабдя и с него, въпреки че старото седи на бюрото ми в момента.

За десерт, още един цитат от комедиите:
“Оглеждам се. Кого търся“ Все нея търся, влюбен от петстотин милиона години. Виждам на плажа една холандка-летовничка, на която спасителят със златната верижка на мургавите си гърди показва рояка пчели, за да уплаши. Веднага я познавам, тя е. Познавам я по типично нейния начин да повдига рамото си почти до бузата – да, сигурен съм, дори бих казал абсолютно сигурен, ако не беше оная известна прилика, която откривам с дъщерята на пазача на астрономическата обсерватория, или със снимката на актрисата, гримирана като Клеопатра, или със самата Клеопатра, каквато е била в действителност, или с царицата-пчела, повела рояка над шосето, или с жената, изрязана от хартия, залепена на предното стъкло на триколката със сладолед, чийто бански костюм прилича на тоя на холандската летовничка на плажа, заслушана в гласа на някаква певица от транзистора си – същият този глас, който слуша шофьорът на камиона с енциклопедията и все пак същия оня глас, който съм сигурен, че съм чувал в течение на петстотин милиона години.
….
И колкото повече изгарям от любов по всяка една от тях, толкова по-малко се решавам да им кажа: “Аз съм!”, страхувайки се да не сбъркам, а още повече да не сбърка тя и да ме вземе за някой друг, който, от как тя ме знае, би могъл също да бъде взет за мен: например спасителят със златната верижка, или директора на астрономическата обсерватория, или читателя на Херодот, или сладоледаджията-моторист, който сега е слязъл на плажа и холандските туристки са го наобиколили, или Спиноза, или шофьорът на накамиона, който кара живота и творчеството на Спиноза, размножени и повторени две хиляди пъти…”

ПП
Оказа се, че новото издание е много по-подробно от старото. Старото е било много орязано.

Имунитет, автоимунни заболявания

Skeptics in the PubОтново време за RATIO.
Както бях писал преди, RATIO вече има ежеседмични прояви, под формата Skeptics in the Pub.
Тази седмица темата на “Скептика” са автоимунните заболявания.
Мрежата и медиите са препълнени с всякаква плява относно имунната система и автоимунните заболявания. За повечето хора е трудно да отсеят рационалната информация от псевдонаучната и откровените шарлатании, с които ежедневно ни заливат самозвани “специалисти”.
На 17-и януари от 19:30 в клуб “Строежа” ще може да чуете истински специалист по темата:
Д-р Никола Кереков е специалист по имунология. Работи в Института по Микробиология към Българска Академия на Науките. Съавтор е на серия научни статии, публикувани в специализирани издания. За да популяризира науката пред по-голяма аудитория, води няколко събития от серията Skeptics in the Pub, активно работи с лекторите при подготовка на техните теми, бил е и автор в Наука OFFNews.
Темите, които ще бъдат засегнати са:

  • Какво представляват автоимунните заболявания и как се появяват те?
  • Каква е разликата между автоимунитет и автоимунно заболяване?
  • С какво се характеризират различните автоимунни заболявания и колко чести са те сред популацията?
  • Какви мерки за лечение и поддържащи терапии предлага съвременната медицина за тези заболявания?
  • Какъв е еволюционният смисъл на съществуването на автоимунитета и за какво могат да се приложат на практика натрупаните от нас познания по темата?

Заповядайте във вторник, 17-и януари в клуб “Строежа” от 19:30.
След лекцията както винаги следва свободен разговор с лектора.

Невежеството убива

Видях какво се случва с човек, изпаднал в хипогликемична криза.
Разбрах от първа ръка, какво са имали предвид нашите предшественици под “обладан от зъл дух”. Човек може да изпадне в подобно състояние по много причини, без да има психично разстройство. И от висока температура, и от натравяне и т.н. И повечето пъти решението е просто. В случая трябваше само една инжекция с глюкоза. Както и човек, който да постави диагнозата. Тоест човек вещ, информиран и с опит и подходящото образование.
Древните, а и не чак толкова древните ни предшественици не са имали необходимите познания. Неадекватното поведение на болния ги е плашело, понеже не са можели да си го обяснят. Злите духове и демони, които са обсебили болния са изглеждали като единствено логично обяснение за нашите невежи предшественици. За това и отношението към такива болни е било жестоко. Използвани са били често бой и други начини на насилие. Което за техните разбирания е било нормално – все пак насилието, според тях е било срещу демона, а не срещу човека.
Днес имаме знанието да различаваме причините за подобни състояния и да ги лекуваме.
От друга страна, през удобните канали за разпространение на информация, дезинформацията се лее на огромни талази и точно това знание се отрича от все повече хора. Да споменем антиваксерското движение, отричането на антибиотиците, кемтрейлс, истериите около ГМО и т.н. Истерията около антибиотиците наистина има някаква реална основа – злоупотребата с тях и предписването им за щяло и нещяло. Антибиотиците трябва да се прилагат с разум и само когато наистина са необходими, което обаче не значи, че трябва да отричат. Благодарение на тях, болести и инфекции, които в миналото 90% са завършвали с летален изход, днес ни изглеждат почти безобидни.
Псевдо-знанията и “алтернативните” подходи се разпространяват в пъти повече от реалните. Липсата на критерий и адекватно образование, както и нагласата сред населението “те ни лъжат” води до лесно приемане на фалшивото “познание”.
Виж, защо повечето хора приемат безкритично “алтернативните” дивотии и не се замислят, дали пък и те не лъжат, за мен остава загадка.
Има много предавания, бъкани с псевдонаука, но едно има голяма аудитория и е особено агресивно в насаждането на безумия:


В него можем да видим да речем, как модерни примати трошат микровълнова фурна с чукове, понеже е “вредна”, без въобще да имат елементарна представа от начина на работа на уреда!
Видяхме, как опитват да пукат пуканки с мобилни телефони и въпреки неуспеха на опита, противно на всякакъв научен подход да го обявят за успешен и да “обясняват”, как както се пукали пуканките – нещо което не стана, така се пукали и кръвоносните съдове в мозъка. А разликата от стотици ватове и миливати – това за “просветителите” няма значение. А понятия като резонанс и стояща вълна за тях са съвсем от друга реалност.
Пиенето на урина е друг хит от въпросното предаване, а в последно време препоръчват и пиене на непастьоризирано мляко – нещо, което често води до много страшни заболявания!
За безбройните “сигурни” средства за “лечение” на рак да не говорим. Само да спомена, че “знаещите” от въпросното предаване възхваляват антиоксидантите, като средство против рака. Да антиоксидантите могат да са полезни за предотвратяване на мутации, които могат да доведат до рак. Но унищожавайки свободните радикали, които се използват от организма за убиване на вредните организми и раковите клетки, те лишават организма от естествената му защита. Все едно пистолет без патрони.
Един млад микробиолог е започнал акция за разобличаване на зловредното предаване. На страницата от линка са дадени текст на протестното писмо, има го и в pdf формат, както и адресите на които да се прати сигналът.
Време е критично мислещите хора да положим усилия да се вдигне поне малко шум срещу безкритичното разпространяване на псевдонаучни глупотевини.
Доброволният отказ от знанието ни връща в тъмните векове. А от “цивилизования” дивак, разбиващ с чук такова постижение на съвременната цивилизация като микровълновата фурна, защото е чул посредством друго цивилизационно постижение – телевизора, че е вредна, без да си има представа от същността на нещата, до бича и нажеженото желязо на екзорсиста крачката е много малка и става незабелязано!