Тия дни чух, че актрисата Мария Бакалова е взела поредната награда и е номинирана за друга престижна награда заради участието си в “оня филм”. И то не от всичкоакадемията в Голямо Манарово, а все от сериозни места. Та въпреки предубежденията си и многото “литература”, която бях изчел относно явлението “Борат”, реших да си го причиня. Щото нали, “да видим наш’то моме как се е изложило”…

За да съм в час естествено почнах с първия “Борат” от уви, вече далечната 2006-а година.

Имаше навремето една музикална класация “Това “да”, това “не”“. Ако оценяваме филма според нейния регламент, той определено “печели” “не”. Макар че имаше доста моменти, заради които много ми се иска да кажа “да, да да!“, все пак крайната оценка си остава “не”.

След културния шок, който изживях се чудех дали все пак да си причинявам и втората част, но в крайна сметка нали, “като си казал 1, кажи и 2” и прочие… Така че мечка страх (тъй де, мечката от първия “Борат”), аз пък ще гледам.

Определено не съжалявам за това си решение!

15 години са били наистина достатъчни на “Борат” да узрее. Да добие по-приятен облик и да се изпълни със съдържание. Сериозно съдържание засягащо много злободневни теми. Теми, характерни не само за американското общество, което Саша Коен разкоства с прецизността и отдадеността на патоанатом-садист, но много от тях валидни за всяко общество.

Наистина, ако кажа, че и този път на места манджата не беше пресолена, ще излъжа. Имаше някой и друг такъв елемент. Но целият този тоалетен привкус, заради който ценните моменти, за които споменах по-горе се губеха удавени в тоталната смрад и заради който повечето зрители едва ли са ги забелязали го няма.

Сега, относно “наш’то моме”, заради което и се реших да гледам този филм. След като го гледах разбрах защо Мария е успяла да изпъкне на кастинг, на който са се явили 600 момичета. Страхотна игра, невероятни превъплъщения в различните сцени, изключително чувство за импровизация!
А филмът е построен върху импровизацията. С изключение на няколко предварително подготвени сцени, останалото се снима със случайни, неподготвени хора, включително и ключовият момент с Руди Джулиани. При такъв тип филм импровизацията е с ключово значение.

Това всъщност, освен няколкото злободневни моменти в първия филм е причината все още ме дърпа да сменя оценката за него от “не” на “да”.
Обаче за втория “Борат” оценката е твърдо “Да”. Да с главна буква.

Дали препоръчвам филма? Категорично.
Каквито и очаквания да имате, те ще бъдат многократно надхвърлени. Не задължително в положителна посока. Или поне не всички в положителна посока. Но “Борат 2” е филм, който си заслужава.

Цитат:
“Американците са победители
в тяхната битка срещу науката.”
Не само американците за съжаление. По същия начин както във филма невежеството печели борбата си със знанието по целия свят.
И това е само много малка част от проблемите на съвременния свят, засегнати във филма.

Още отдавна, когато бях писал за филма “Аполо 13” бях задал въпроса, защо филмът за една катастрофа е много по-добър от многото филми едно от грандиозните постижения на човечеството през 2-и век – стъпването на човешки крак на Луната. (По-точно – човешки крака – общо 24 на брой).

Не съм спирал да задавам този въпрос, докато вчера гледах “Първият човек”.

Хм, не. Филмът не постави точка на въпроса.
Всъщност това не е филм за кацането на Луната. Това е филм за Нийл Армстронг. За живота му, проблемите с които се сблъсква и служебно, и в личен план, за кариерата му.

Самото кацане бе отбелязано мимоходом. Като едно от събитията от живота му. Вярно, беше показано много добре. И с много силния момент с гривната на дъщеричката му. Не знам, дали е истина, или режисьорска идея, но беше наистина силно и хващащо за гърлото.
Филмът всъщност започва с тази трагедия в живота на Армстронг – загубата на детето му и създателите умело успяха да покажат как тя оставя отпечатък върху целия му нататъшен живот.

Сравнително добре бе отразена и катастрофата с Аполо 1. Приятелството на Армстронг и колегите му със загиналия екипаж и как научават, че тях вече ги няма. Отишли си поради нелепа грешка. Добре, но някак набързо.

Всъщност това бе основният проблем на филма. Създателите му се бяха опитали в кратко време да съберат страшно много неща. Вярно, все важни, но някак като цяло остана впечатление за препускане през събитията. Хора незапознати подробно с историята мисля, че след филма не биха били много по-наясно, а по-скоро по-объркани. Може би и затова няколко момичета си тръгнаха по средата на филма. Не знам, какво бяха очаквали да видят, но явно не откриха това, за което бяха дошли.

От друга страна, за нас, космическите ентусиасти филмът е още един начин да си припомним историята, да усетим ентусиазма, страховете и надеждите на участниците в космическата епопея от преди вече половин век. Буквално да изживеем моменти от полетите. Те бяха много реалистични и добрият звук и мощният бас от уредбата в киносалона буквално създаваха илюзията, че чувстваме вибрациите и сътресенията, на които са подложени астронавтите. Това е филм, който задължително трябва да се гледа на кино.

Да, “Първият човек” е наистина добър филм. Но все пак “Аполо 13” за мен си остава най-добрият филм на тема космонавтика. Следван може би от “Салют 7” ( „Времето на първите“ още не съм гледал) и “Чалънджър” – този от 1900-а. Филма от 2013-а съм го пропуснал.

След “Лили Рибката” на Ясен Григоров, твърдо бях решил да изгледам и останалите негови филми и вчера успях да видя още един. В “Клуба на фоторепортера” имаше прожекция на “Малък-голям” плюс събеседване с режисьора. На базата на видяното в “Лили” не се съмнявах, че филмът ще ми хареса, макар да знаех, че е съвсем друг тип.
Хареса ми. Много. Възхитен съм.

Който е чул за филма и темата му и е от по-старото поколение като мен, сигурно ще се сети за култовия унгарски филм “Плешивото куче”. Не, “Малък-голям” не е кавър на “кучето”. Филмите са много различни.
Общото е, че и в двата става въпрос за рок музиканти от ъндърграунда. И в двата са представени личности, които много хора без да се замислят биха нарекли “отрепки”. Паралелът свършва до тук. В “Плешивото куче” се разглеждат проблеми от времето на соц-а. “Малък-голям” е за нашето съвремие. За годините след “промяната”, когато метълът от форма на бунт и широко харесвана музика се превърна в маргинално течение и много от метъл музикантите или се преориентираха, или директно пропаднаха.

Знам, знам, БТР, Ахат и много други през мрачните години след прехода успяха да се задържат на повърхността. Знам добре, че интересът към тази музика се завръща но това е друга тема.

Въпросът е, че докато първите години на прехода по радио и телевизия имаше възможност да се видят и чуят много български рок музиканти, те изведнъж бяха изхвърлени от там и загубиха възможност за популяризиране.

“Малък-голям” показва историята на реална група от този период. Музиканти, които остава верни на стила си, но се подхлъзват по изкушенията на начина на живот, смятан за характерен за рок групите.
Това е и една от големите разлики между “Малък-голям” и “Плешивото куче”. В унгарския филм героите (също реална група, между другото), въпреки че са сред “утайките” на обществото рият с нокти и зъби за да пробият, за да постигнат успех. Нашите герои също рият, но все по-дълбоко в тинята…

Щом намесих “Плешивото куче”, не мога да не отбележа още един момент от него – концертът на “Омега”, лъскавата обстановка на сцената, приказната история и после грубата действителност отвън.
В “Малък-голям” също има блясък, но става въпрос за история, паралелна на основната. Грубата действителност на метъл-бандата и лъскавата реалност на чалга звездата. Двете истории взаимно се допълват и тече постоянна закача между тях. Постепенно става ясно, че приказка няма. Има само външен блясък, иначе историите са много близки. Паралелът не е случаен.

За “Лили рибката” писах, че е многопластов филм. Същото се отнася и за “Малък-голям”. Освен двете паралелни нишки, има и други, има внезапни събития, които подчертават или пък контрастират на действието. Има клипове и песни, създадени специално за филма.
Усетът на художник на Ясен Григоров го насочва къде е необходимо да се добави щрих, къде лек нюанс, тежка сянка или петно. В резултат се получава разкошна еклектична смес от на пръв поглед противоположни или несъвместими елементи, които обаче са си точно на мястото и без тях цялата картина ще обеднее.

Филмът не поучава, не критикува, показва нещата както са. Тънък хумор и ирония са основно използван похват и филмът оставя един смешно-тъжен привкус.

Понеже споменах, че унгарският филм беше култов, има ли шанс филмът на Ясен Григоров да го достигне по популярност?
Като качества “Малък-голям” не отстъпва на унгарския. Ако не е и по-добър. Всъщност, както казах, филмите са различни и да се сравняват различни неща не е коректно, но като замисъл, идея, режисьорско и операторско майсторство и прочие българският филм не отстъпва по никой параграф. Не защото е “наш”, а защото е наистина добър!

Каквото и да говорим онзи филм стана толкова популярен, защото хората, обичащи рок и блус го почувстваха като свой. В онези времена за любителите на рока имаше малко възможности да се докоснат до любимата музика. Освен тях, филмът беше гледан и от много други, неизкушени от рок музиката, понеже имаше две-три голи момичета… По соц. време това също беше сензация. По същата причина огромна популярност имаше и ГДР-йският “Следващата година на Балатон”, независимо от многото му достойнства.

Филмът на Ясен Григоров се появява в съвсем друго време. Няма голи тела (почти), но и в днешно време няма глад за такива гледки, така че остава да бъде оценен по достойнствата си, които не са малко, както казах.

Метълите биха го приели като свой. Единствено, като чета този текст и други подобни текстове и коментари в Нета, опасявам се дали няма да стане жертва на модата в наше време да се делим и противопоставяме по всякакви несериозни признаци.
“Бе защо е взел да свирят тези, а не онези?”; “Що такъв стил, а не инакъв?”; “Що има чалга!”; “Тия мангали за к’во ги е сложил?”

Филмът ще се хареса и на всички, които обичат стойностно кино, а не само “дъвки за очите”. Стига да може да се популяризира, за да достигне до публиката си. Това е филм, финансиран със собствени средства от създателите си и средствата за реклама явно са ограничени. Надявам се все пак с разпространяване на информацията така, “от уста на уста” той да успее да достигне до колкото може повече от хората, които ще го оценят.

Поздрави за организаторите на вчерашното събитие, за възможността да видим филма в приятна обстановка, както и да чуем историята му лично от неговия създател.

Внимание, филмът е най-малко за 16+ години. Метълите са груби момчета, а филмът не “парфюмира” действителността, а я показва такава, каквато е едно към едно. Доколкото знам по тази причина някои критици не са могли да го преглътнат.
“Сори пичове и пички, т’ва е реалността, шибаняци” – както биха се изразили героите на филма. Всъщност те биха го казали още по-колоритно.

Филмът е достъпен за гледане във vimeo срещо минимално заплащане.

Напоследък съм на вълна “Българско кино”.
Апетитът идва с яденето.
След чудесните „Дъвка за балончета“ и “Лили Рибката” отидох с доста завишени очаквания на
“Привличане”.
Хмм.
Вместо приказката “Всяко чудо за три дни” може би по-актуална ще е другата – за стомната за вода.

Всъщност филмът не бе лош. Просто първоначалните ми очаквания подхранени от цитираните по-горе филми бяха много завишени.

Иначе “Привличане” е приятен, разтоварващ филм. Макар и доста наивен, на моменти е много забавен. Ако човек не отиде с “голяма кошница”, а просто за да се забавлява, “Привличане” е добър избор. Забавен филм с приятен хумор.

И много танци. Много красиви танци и много високо ниво на изпълнителите. Всъщност, макар филмът да не се води мюзикъл, ако човек го приеме като такъв, нещата си идват на мястото. Филмът може да се приеме като добър мюзикъл, без пеене, но с добра хореография.

Струва ли си?
Да.
Ако имате нужда от разтоварване, “Привличане” е много добър избор.

В в поста за “Дъвка за балончета” споменах, че българското кино постепенно намери пътя си започна да прави наистина хубави филми.
Снощи гледах поредния силен български филм.

Първо малко уточнение. “Лили Рибката” е филм за деца и за родители. Естествено, няма проблем да бъде гледан от хора, непопадащи в изброените категории. Просто вероятността да го почувстват е по-малка.

Иван Богданов беше писал, че филмът го е оставил безмълвен. Същото се случи и с мен – дълго след последните надписи ме държеше за гърлото.

Естествено на децата тези емоции са спестени. За тях е забавната приказка. Моментът с гърлото е от частта за родители.

Както и други са казали това е многопластов филм. В най-буквалния смисъл.
Идеите заложени в него не могат да се изчерпат с две думи. Същевременно не е от типа български филми, които в рамките на два часа се опитват да кажат всичко и в крайна сметка, по тази причина не казват нищо. Не, в “Лили Рибката” всичко е балансирано, въпреки че някои от коментиралите филма се възмущаваха, че разказвачът ни поднася “поука” в края на филма в прав текст. Мен този момент не ме подразни, а и филмът далеч не се обобщава само във въпросните няколко думи.

Като стана въпрос за разказвача, да спомена и че филмът не беше без недостатъци и един от тях е прекалената експлоатация на този подход. Филмът е решен като приказка, поднесена точно както родител разказва на детето си. Обаче като чета коментарите, на доста хора, включително и деца това не се е видяло много добре. “Чичкото с гласа разваляше всичко” – да цитирам иначе доволно от филма дете.

Мен специално след десетата минута този подход спря да ми пречи, даже ми хареса, но мисля, че актьорите трябваше да бъдат оставени да говорят повече. ‘Айде възрастните – както и да е, но мисля, че съвременните деца, свикнали на динамични филми този подход по-скоро би ги отегчил.

Какво ни казва “Рибката”? Много неща. Аз открих много, сигурно ако го гледам втори път ще открия още. Примерно за насилието над необикновените и различните. Знаем, Илън Мъск много е страдал в училище от подобно отношение и при едно от нападенията на “нормалните” е пострадал много тежко и за малко да няма днес SpaceX, Tesla и другите чудеса на Мъск. Понеже в наше време под “различен” май масово се разбира гей, не Мъск не е такъв. Просто е нърд. Нещо, което “нормалните” ученици трудно приемат. “Нормалните” ученици трудно приемат и по-слабите, по-стеснителните, децата с един или друг проблем и без обяснения и защита от страна на училищния персонал тези деца стават жертви на насилие.

Във филма много добре бе показано безразличието на образователната система към подобни деца и обезсмислянето на опитите на наистина загрижените учители да помогнат, поради глобалното безразличие и пренебрегване на проблема.

Не е пропуснат въпросът за добронамерените родители, които искат с всички сили да помогнат на децата си, но не знаят как и всъщност объркват още повече нещата…

Въпросът за насилието далече не е единственият. Моментът, който най-здраво ме хвана за гърлото беше въпросът за избора. Не, няма значение, че това е само филм-приказка. Много родители са били изправяни и уви, ще продължават да бъдат изправяни пред такъв ужасен избор. При войни, бедствия и други екстремни ситуации. Или пък болести… Не мога да пиша повече, без да разкрия доста от историята, затова спирам. Но пожелавам на никого да не се случва да прави такъв избор, пред какъвто бяха изправени родителите на Дани и Алекс.

Естествено, драмата с избора е спестена на децата. Те не могат да я “хванат”. За тях филмът е една забавна приказка с деца, магии и смешни възрастни. Даже жертвата, която се дава накрая, за да се оправят нещата (все пак това е приказка, трябва да свърши добре) е поднесена така, че да не разстрои децата и да не я приемат трагично.

Като споменах, че децата не могат да усетят драмата с избора, май трябва да добавя че уви – и много възрастни не я усещат, съдейки по изписаните тонове глупости в Нет-а и по разни парцаливи медии. Но толкова за тях.

Обстановката, кадрите, сцените и пейзажите бяха безупречни.

В заключение – “Лили Рибката” е един наистина добър филм с дълбоко съдържание, красива приказка и много приятни картини и е майсторки сниман. Да, и с добър звук.

На 13 януари – денят на Българското кино, решихме да уважим родните творци на “седмото изкуство”.

След известен период на лутане и грандомански изцепки след началото на “прехода”, българското кино, определено мога да кажа намери своя път. Доста заглавия на филми мога да цитирам, към които нямам, или имам съвсем малко забележки. Да спомена “Love.net”, “Каръци”, “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, “Кецове”, “Чужденецът”, “Мисия Лондон” както и доста други, не се сещам в момента за всички и сигурно доста хубави филми ще пропусна. Е, има и такива, които съзнателно ще пропусна.

В деня на Българско кино избрахме “Дъвка за балончета“, филм който от известно време стоеше в списъка ми за гледане. Очаквах приятен филм… Това което видях, колкото и банално и клиширано да звучи, надмина многократно очакванията ми!

Сигурно, ако човек иска да намери повод да се заяде, ще намери недостатъци на филма. Но няма да търся такива. Филмът “грабва” зрителя още от началните кадри и не го “пуска” до финалните надписи. Буквално. Всичко беше перфектно изпипано. Много пъти съм писал, колко важни са дребните на вид детайли. Е, създателите на филма се бяха погрижили и за най-дребните детайли.

Историята, около която е изграден филмът не е уникална. Напротив, достатъчно експлоатирана е от всякакви автори в различни сфери на изкуството, но начинът на развитието ѝ е разкошен.

През целия филм зрителите са заливаха от смях. Но не. “Дъвка за балончета” не е комедия. Филмът е сериозен.

И не. Това не носталгичен, ретроспективен филм. Въпреки, че някои зрители биха намерили и носталгични моменти. Всъщност, историите от миналото на героите са не по-малко интересни и за младите зрители. Казвам го с увереност, подкрепена от впечатленията от реакциите на публиката онази вечер, състояща се в по-голямата си част от млади хора.

Като споменах детайлите. Помните ли какво беше широкоекранен и тесноекранен филм? По-младите кинолюбители, разглезени от съвременните HD, 3D, 4DX технологии едва ли имат представа.

Интересен похват беше, миналото да бъде представено в тесноекранен формат. Само да отбележа в скоби, че екипът бе избрал тесния формат, който бе актуален в края на 80-те години, когато и се развива част от действието. Иначе сме гледали кино и на доста по-тесен екран по-рано.

Да не пропусна – звукът беше много добър. Нещо, което беше проблем при много български филми.

Понеже избрахме правилната дата, имахме възможността да видим и част от сценаристите и актьорите на живо (снимката горе). Всъщност само малките актьори, големите явно са имали други ангажименти. Под бурните аплодисменти на публиката след филма част от създателите му излезе пред екрана да приемем заслужените овации. След това във фоайето имаше възможност желаещите да се срещнат с тях.

Всъщност, аплодисментите започнаха още с финалните надписи и не стихнаха, докато екипът не слезе от сцената.

Радостно е, че българското кино създава такива продукции на високо ниво и че броят на феновете му видимо расте.