Както писах в предишния пост, след като армията беше обявена за ненужна и имотите й бяха разграбени, идва ред на БАН.
Както министърът каза, от БАН нямало нужда, науката се правела на други места.
Наскачаха разни хора да показват статистики – колко публикации имало, колко патента, ама народът не се вързва! Средностатистическият булгаристанец, здраво стъпил на земята казва: “Ее, той министъро умен чиляк – знае! А тия прости уч̀ени да хващат мотиката, да видят как се изкарва лебо!”
Та по тоя случай, да се включа и аз в хора на потъващите към оркестъра на Титаник и да ви разкажа една приказка:
Имало едно време
(тъй де, щом е приказка, от едно време трябва да започват нещата)
имало едно време едни чичковци. Ама такива – особени. Вместо да си гледат ракийката и салатката, правели едни големи сметки, ровичкали по разни вещества и измислили нещо. Какво ли? Измислили, как най-малките частици, дето от тях са направени нещтата да ги цепят на още по-малки! И го кръстили Ядрен разпад. И за какво им трябвало това?
Ами като цепели малките работи получавали големи енергии.
Ама то не само чичковци имало. Имало и лелички. Една леля Мария например.
Не бе, не тая с “Бонукса”! Една друга. Дето вместо да пере с “бонукс” обичала да смята.
И вместо да забърква манджи бъркала странни смеси. Глей я ти нея! И една леля Ирен имало. Абе и други лелички.
Да, ама едни други чичковци и лелички пък решили да им направят наопаки на тези. И измислили, как да свързват малките работи. Тогава получили още по-големи енергии! И кръстили цялата работа Термоядрен синтез. Сложно ли ви звучи? Няма страшно – то наистина е МНОГО сложно. Така че – няма да се плашите!
Хората останали много доволни. Щото при Ядрения разпад ставало много голямо Бум! А при Термоядрения синтез още по-голямо Бум!
А хората много обичат да правят бум. Малките хора правят бум с капси и пиратки. Големите пък с бомби, гранати и коктейли “Молотов”. Това последното не се пие! Не се и яде, а с него се палят пожари. Щото хората много обичат и да играят с огън! А само най-най-най-големите хора правят от време на време Бум с ядрени и термоядрени бомби. И като направят голямо Бум става едно много голямо мазало. И най-най-най-големите хора много много се радват. А останалите, по-точно тези, които от тях са останали, те… Абе кой изобщо се интересува от тях!
Хубаво, ама имало пък едни други хора, дето не обичали да правят Бум. Искали да използват големите енергии за да се топлят, да си светят и да движат машини. Ядрения разпад го накарали да помага. И той помагал, ама и бели правел. А и боклук оставал.
При Управляемия термоядрен синтез нямало да има такива опасности. А и гориво колкото искаш.
Да, ама Управляемият термоядреният синтез не се давал. Казал им на тези хора: “Ако искате да ме получите, трябва много да се учите!” И те учили, експериментирали и пак учили. Така повече от 60 години! Някои се отказали – не може да бъде направено казали. Но други продължили да опитват. И най-накрая, преди няколко години получили положителен резултат!
За да накарат частиците да се свързват, едни чичковци французи, измислили голяма галимация с лазери. Лазерът е една особена лампичка, дето свети бамбашка. Някои лазери светят толкова бамбашка, че чак метал пробиват. Ама тука ги ползват не да пробиват, ами да нагряват и свиват натясно разни капки. От деутерий. Кво е тва ли? Гугъл знае!
Да ама лазерните лъчи, като всички други трябва да се насочват с огледала. Само че не какви да е, а специални. Дифракционни решетки им викат. Не бе, не такива решетки, като на пандиза. Чешит. Т.е. дифракционните решетки се използват да вкарват в правия път не пандизчии, а лъчи.
Обаче на французите решетките им много бързо горели. А били големи и скъпи.
Та един друг чичко – българин, дето работи в същото мазе като мене ( да именно мазе. Върху което наскоро се изляха литри вода от ръждасалата канализация. Върху лазери, монохроматори и други скъпи уреди, ама това е извън приказката) измислил как да направи такива решетки, дето да не горят. Хем и на порядъци по-малки ги направил. Което освен всичко друго ще рече и по-евтини.
Да ама едни чичковци- японци, дето и те участвали в галимацията, нещо не му повярвали, че е толкоз печен. Взели решетките да ги тестват. Тествали дни и нощи. И накрая се отказали. Скъпи тестовете им излезли . Яки лазери и големи енергии трябвало. А решетките не мръднали. Били със същите показатели както в началото на тестовете. И японците казали “ашколсун”! Само че на японски.
Та чичковците-французи викнали нашия човек за консултант. И сега тия решетки ще се правят в една много голяма френска работилница.
А какво остава в крайна сметка за България? Сетихте ли се? Който познае първи – награда – 3 минути положително мислене сам, пред огледалото!
Вярно, познахте! Остава махалото. (Не не на Фуко, едно друго – сещате се, нали? Защо така му викам ли? Ами нали приказката е за н̀ауката – трябва да се изразявам н̀аучно.)
Та това е.
Мога и други приказки да разкажа. За един чичко, дето измислил разни чалъми за дисплеи на телефони и всякаква гмеж джунджурии.
За един друг, дето направил специален лазер, дето сега го продават американски и австарлийски фирми.
За едни слънчеви батерии, дето дават много по-голям добив от това, дето може да се види по каталозите.
И за..
Абе за много работи.
Важното е във всички случаи, че за България остава само едно голямо и здраво … махало!
Защото нищо, че това са български успехи. Важното е, че държавата – т.е. бандата чиновници, която я представлява, нямат интерес. Личен.
Но както пееше Буги Барабата:
“За кво ли ви пея?
На кой ли му пука?!”
