Обичам мюзикъли. Признавам си. Затова и с желание гледах новото произведение в този жанр, което успя да потроши доста рекорди като брой номинации за “Оскар”. Вярно, между номинация и спечелен “Оскар” има разлика, ама все пак номинацията значи много.
Е, гледах го.
Принципно стандартът за мюзикъл е слаб сюжет и много музика, танци, феерия, настроение.
Никой не е очаквал “La la land” да достигне до нивото на мюзикълите на Милош Форман, които сами по себе си са нещо изключително и се нареждат в своя собствена категория “мюзикъли на Милош Форман”.
“Девет” да речем беше много приличен мюзикъл.
Бурлеска също, който много точно се вписва в по-горното определение – плосък сценарий и страхотни песни и балет.
Наскоро гледах класиката “Хелоу Доли”, иначе съм я гледал като много малък и съм я позабравил. Вярно мюзикълът започваше леко скучновато (усещане, което с напредване на действието бива тотално издухано), но даже и в “скучната” част Барбра Стрейзънд кърти, изнася и пали цървки (разбира се не прави нищо от изброеното, сещате се за що иде реч). Вярно, Барбара има извънземен глас, включващ комай всички познати октави и във филма певицата свободно се разхождаше по целия си невъобразим диапазон. Освен това видяхме, че на млади години е имала и невероятни умения в балета и може би причината да не се занимава основно с балет е, че дарбата ѝ в балета е страхотна, а в пеенето – божествена.
Но, никой не е и очаквал (поне аз не) някой от изпълнителите в Ла-ла ленд да се доближи до нивото на г-жа Стрейзънд. Не, очаквах просто приятен мюзикъл, със сносни изпълнения и може би някоя запомняща се мелодия. Нищо повече.
Мда.
Актьорите в Ла-ла ленд пеят. Могат да пеят. Трогателно е, да ги гледаш, как на по-трудните пасажи декламират, за да не “излязат от петолинието” и за да спазят артикулацията. За пеене в компания на маса, биха се представили сносно.
Също така танцуват. Приятно. Балет тук-таме също се срещаше, като балетът неистово се стремеше да не успее да засенчи главните действащи лица – нещо, което всеки професионален танцьор би направил без да се усети.
Сценарият няма нужда да казвам – беше единственото, което отговаряше на очакванията за типичен мюзикъл.
Музиката може би беше подбрана според вокалните възможности на актьорите и с една дума може да се опише като безлична. Клавирните джазови импровизации и няколкото парчета поп-джаз не могат да заличат общото впечатление.
Всъщност филмът се състоеше от редуващи се епизоди скучен сюжет и скучно пеене.
И накрая, когато зрителят се чуди за какво си е дал парите и дали да си ходи, или да действа на принципа “пениш се, не пениш” идва и върхът на айсберга, черешката на тортата, брадвата върху шията…
ВНИМАНИЕ, СЛЕДВА СПОЙЛЕР!
Ако искате да го прочетете, маркирайте следващия пасаж.
Финалът 5 години по-късно двамата герои се оказват в положението “аз със други, ти без друга” ( а може би и с друга, но за това историята, сценаристите и режисьорът мълчат) ако мога перифразирам популярната градска песен от времето на дядо ми.
Двамата се срещат случайно погледите им се кръстосват и двамата съпреживяват за кратко мисълта “ами ако…”, след което с бодряшко Кубрат-Пулевско “продължаваме напред”… продължават напред.
А зрителят, от когото се очаква да пророни сълза и да въздъхне на тази сцена започва да се чеше тук-таме и да се чуди, това пък откъде дойде, след като в предишното действие героите отстраниха всички противоречия помежду си и бяха стигнали до етапа “и заживели щастливо”.
В заключение ще кажа и нещо положително – актьорската игра бе добра. Райън Гослинг добре се въплъти в образа, същото се отнася и за Ема Стоун, която също така чудесно превключваше към образа на нескопосана кандидат-актриса, когато се явяваше на кастинги.
Толкова от мен, гледайте филма на своя отговорност. 😀
