След “Отдел “И”” новата книга на Петър Тушков е в ръцете ми.
“Блуграс” – сборник с от 11 разказа и една новела. Дванадесет портала към други реалности, реалности нарисувани умело до последния щрих в детайлите.

Да отворим портала, табелката над който гласи: “Вазев”. (Гореспоменатата новела.)
След като прекрачим зад вратата веднага попадаме във вече не толкова близкото минало на нашата държава. В една алтернативна история, в която поредица от събития са се развили по малко по-различен начин, за да се получи картина хем близка, хем доста по-различна от това, което сме чели в учебниците по история и в литературата от онова време. И леко различните име и фамилия на главния герой от тези на прототипа му е най-малкото отклонение от познанията ни за епохата.
(Кой е прототипът няма нужда да уточняваме. Жокер – не е Димитър Подвързачов 🙂 )

Историята е алтернативна, но обстановката е автентична. Картините, които авторът рисува ни пренасят в действителността от края на 19-и век такава, каквато я знаем от разказите на живелите в онези времена.

И преди писах за богатия език, с който Тушков борави. С лекота рисува живи природни картини, градски пейзажи и мрачни учреждения, толкова истински, че можеш да почувстваш как водата от локвите на улицата прониква през обувките или как застоялият въздух наситен с прах и тютюнев дим дразни дробовете. Също така със замах може да те хвърли в невероятни фантастични реалности, а героите му са живи, пълнокръвни, всеки със свои индивидуални черти, добри и лоши.

Тушков е истински езиков хамелеон. Еднакво леко рисува в различните си произведения фантастични картини, магически реалности, кадри от съвременната действителност. Във “Вазев” езикът звучи характерно за описваната епоха, като излязъл изпод перото на Вазов. Но не, няма да имате нужда от “превод”, както бе “преведено” едно от изданията на “Под игото” на съвременен език.
Езикът на Тушков в повестта е напълно съвременен, но с лек архаичен привкус, което помага за пълното потапяне в атмосферата ан описваната епоха. Даже и пасажите, които представляват “цитати”, написани от самия Вазев, където изказът звучи преднамерено по-автентично за времето, няма нещо, за което радетелите за съвременен български език да се заядат. И не, повестта няма нищо общо с някои произведения, в които насиленият архаичен език дразни. Чете се леко и използваният изказ допринася за пълноценното вживяване в света на произведението.

За хората от типа “не обичам фантастика/фентъзи”, това не е фантастика. Единствено краят може да напомня малко на идея, родена в главата на Светослав Минков, но не, спокойно повестта може да се чете от хора, имащи невъзприемчивост към фантастиката.
Любителите на фантастиката също с удоволствие ще прочетат за перипетиите на журналиста и поета Йоан Вазев. Защото всяка история, която не е документална е фантастична. А ние обичаме фантастиката.