“Когато обаче преглътнах и последното парче и вдигнах поглед, се смръзнах. Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но под него на стената се очертаваше сянката ми – значи зад гърба ми светеше нещо друго!… Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах. Исках да изпищя от ужас, но си бях глътнал езика. Насреща ми стоеше момиченце колкото мен и ме гледаше любопитно – като да очакваше нещо. В бели дрехи, като булка на сватба. И хем изглеждаше като истинска, хем сякаш светеше и вратата на килията се провиждаше през нея.Бях като вкаменен от страх – можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше само, че сигурно ми е пратена за наказание. Дето си мечтаех да хвана самодива. Или пък заради суджука – де да знам, може би бях се объркал и да го откраднеш беше по-големият грях.”
“Какво си пожелаваш, малка Ниа?
Какво мечтаеш аз да ти открия?
Готова ли си да ме видиш в блясък,
по-мръсен от бургаски плажен пясък?
Защото моят блясък тъмнина е
и не очаквай тук да се разкая
за плановете си и за делата.
Аз мозъкът съм чер на махалата.
Ще ви покваря и ще ви разкрия,
наложи ли се, даже ще убия
този глупав ваш ентусиазъм.
Мечтател ли си, аз ще те наказвам,
докато станеш проста сива клетка
от моята вековна тъмна плетка.”
Каква ли е връзката между самодивите и съвременния бетонен квартал?
Връзката беше осъществена точно на осми декември в Детския отдел на Столична градска библиотека, където моите приятели от Човешката библиотека направиха представянето на своите две нови книги:
“Момичето от квартала” на фентъзи клуб „Светлини сред сенките“, за които вече съм писал веднъж и на романа “Ортодокс” на Григор Гачев.
Специално “Ортодокс” го чаках отдавна да излезе “официално”, следях с интерес различните му редакции и развитие на сайта на автора. Затова с голямо желание отидох за да се сдобия с романа вече на хартия и с автограф от автора.
Освен това ми беше интересно да чуя за новото постижение на „Светлини сред сенките“, което се оказа разкошен тийнейджърски роман в стихове.
Препоръчвам горещо и двете книги. Може би друг път ще пиша за тях. Този пост е похвално слово за издателите от “Човешката”. За това, че дават възможност за изява на млади обещаващи автори. Че издават книги на достъпни цени. Че предпочитат електронните издания, а хартиените са на рециклирана хартия. За това, че са противници на всякакви извращения като ACTA, PIPA, SOPA, DRM и всякакви подобни дивотии, ограничаващи читателите и целящи пълненето на джобовете на хора, паразитиращи върху труда на творците и издателите. Да, електронните книги на “Човешката библиотека” са без “защита” и можете да си ги поискате безплатно по електронната поща, а да платите ако ви харесат. Че уважават Creative Commons лиценза. За това, че стимулират младите автори да продължават да пишат и да подобряват уменията си. И за още много неща. И в случая за начина, по който представиха двете произведения.
Разбира се имаше стандартните встъпление, разказ за книгите и авторите, изказвания от други писатели и т.н. Имаше и електронна презентация.
След това голямата изненада – драматизация на откъси от произведенията.
Поздрави на Миро, Мел, Цвета, Лъчо за чудесното представяне.
Стиховете на “Светлини сред сенките” звучаха завладяващо прочетени и изиграни от актьорите.
Съвсем истински бяха страхът на Петър(от “Ортодокс”) от самодивите и караконджулите, снизхождението, досадата и отегчението на Христина от средновековните порядки в света на Петър. Почувствахме на живо урока по рисуване на Рада.
Изненада беше самият Калин Ненов. Освен издател, писател, организатор и още какво ли не, той се оказа и много добър актьор, въплъщавайки се в еманацията на злото – квартала от “Момичето от квартала”, както и в учения – бащата на Христина.
На подобни събития човек се среща с интересни хора, научава интересни неща. Например научих, че семейство Баневи не е единственият пример за завърнали се от чужбина българи. Има и такива, успели наши сънародници, които са се върнали да работят тук.
Научих и, че “Светлини сред сенките” са направили и филм по една от техните книги: Аурелион: вечният баланс
Надявам се, че в тези времена на мутри и корумпирани политици, в които масово бива “тачен простака” – да перифразирам известна песен на “Кикимора” и на какви ли не гадости, този пост ще напомни, че има и качествени хора, които се занимават със смислени дела. Че освен телевизионния свят на “брадъри”, мутри и престъпници има и друг, който съществува въпреки него.
