След първия чудесен рок фестивал в Мидалидаре последва дълго прекъсване. Първо самите домакини отложиха събитието с една година заради ремонтни дейности. После се случиха събития, които ни напомниха, че нищо не е сигурно и всичко може да се преобърне тотално в един момент.
Билетите, платени още през 2019-а година щастливо дочакаха времето да бъдат използвани.
Тази година обаче традицията продължи. За радост второто издание на феста в Мидалидаре се състоя.
Още първият път Мидалидаре Rock in the Wine Valley показа как се организира перфектен фестивал.
Този път организацията беше на още по-високо ниво! Осигурена беше достатъчна площ за паркиране, както и разпоредители, които насочваха колите в паркинга. Правеше впечатление, колко много хора бяха ангажирани с организацията и реда. Хора от екипа имаше навсякъде.
Фестът се проведе на същото място, като първия път, но сега разположението на сцената и останалите временни съоръжения беше различно, предвидено да побере много повече хора. И наистина, посетителите бяха в пъти повече от първия път. Нещо много радостно, което дава надежда фестът в Долината на виното да се превърне в традиция.
Нещо много важно – цените! За първи път на фестивал не режеха главата от кръста. Цените бяха нормални. Завишени леко, което е естествено, но не 4, 5 до 10 пъти както сме виждали по други подобни събития.
Също така за първи път на фестивал бирата не беше разредена!
Отново работеше схемата с депозит за чашите, заради което след концертите не оставаха купища смачкана пластмаса по земята.
Имаше достатъчно сергии и не се налагаше да се чака повече от 7-8 минути. В двадесет минутните паузи човек спокойно можеше да хапне, да пийне бира и да отиде пред сцената за следващия сет. За тоалетните не повече от 3 минути.
Отново за първи път освен с фестивална карта можеше да се плаща с банкова карта. Едно изключително удобство, което намали и опашките пред касите.
Разрешаваха човек да си внесе малка бутилка вода.
Ще обобщя – възхитен съм, по-точно цялата група бяхме възхитени от организацията.
Когато преди две години Deep Purple минаха през България, поредна спирка от прощалното им турне, мислех че ги виждам за последен път на живо. Е, съдбата даде още един шанс.
Групата реши да “повтори” някои от страните, през които вече мина “Дългото сбогуване”, където по техните думи са били най-добре приети.
България бе включена в това число и имах щастието да изживея още веднъж емоциите, които само Пърпъл са способни да създадат.
Deep Purple са една от най-любимите ми групи, не съм пропускал техен концерт у нас, без този в Пловдив, който беше след сета им в Каварна (на който обаче бях), обаче почти не съм писал за техните концерти.
Всъщност е много трудно да се опише концерт на Пърпъл. “Това и това изпяха, в толкова започнаха, в толкова свършиха, в този концерт наблегнаха предимно на класики” – това са данни, които лесно могат да се вземат от статистиката.
Магията обаче, приказката, която магьосниците от групата ни дават да изживеем и която продължава дълго след последните аплодисменти и продължителното излизане от залата и претъпканите тротоари около нея няма как да бъдат предадени с букви. Не знам, може би някой вълшебник на словото, който умее да прави същите магии с думите, както петимата музиканти с нотите би могъл, но не и аз. (Мда, нивото ми на боравене с думите е не по-високо от това на Ринсуинд с магиите за съжаление.)
И наистина, как може с думи да се предаде невероятната хармония между петимата, как едни и същи песни звучат по съвсем различен начин на всеки концерт, как различни инструменти свирят заедно, сякаш са един и как невероятни импровизации се леят спонтанно. Белият лист или екранът не могат да възпроизведат акустичните водопади, изригнали от китарата на Стив Морз или стихията, която предизвиква Дон Еъри всеки път, когато има възможност да се развихри. Как “Рондо а ла турка” съвсем естествено преминава в “Мари бабо гърбава”… Нали, те са съвсем близки, преходът между тях е само няколко движения на пръстите, но на музикант от ранга на Дон Еъри. Или другите двама магьосници, Пейс и Глоувър, за които ако кажем че просто поддържат ритъма ще е направо обидно.
Цялата магия няма да е магията на Deep Purple без гласа на Гилън. Гилън, който макар да е отдавна далеч от върховата си форма не ползва плейбеци, симбеци и подобни тарикатщини, до които прибягват огромна част от съвременните изпълнители, а се раздава до край.
Не, концерт на Deep Purple не може да се опише, трябва да се преживее. За съжаление остават малко възможности за тези, които са пропуснали. Догодина прощалното шоу продължава, който успее да ги засече някъде по света няма да съжалява.
Да не пропусна още един реверанс към българската публика – “Тихо се сипе първият сняг”, естествено пак от клавишите на Дон Еъри. Реакцията в залата ви оставям да си представите сами.
Въпреки че музикантите изглеждаха в перфектна физическа форма, както казва Глоувър в едно интервю: “идват времена е които телата отказват да правят това, което волята иска”. Нормално е желанието на ветераните да прекратят активната концертна дейност. Остават още неизвестен брой концерти от “Дългото сбогуване” и изявите на сцена на великата група ще останат в историята. Да им пожелаем здраве и дълъг живот и да се надяваме, че ще успеят да ни зарадват с още нови албуми. Догодина чакаме поредния, записите за който петорката завърши наскоро.
Рок фестът във Варна обещава да се превърне в нова, добра традиция. Вярно, с нови организатори, с някои проблеми, но доброто начало е поставено и обещава да потръгне.
Първоначално, за място на провеждане на феста беше обявено отново пристанището на Варна. Така пишеше и на билетите, които този път се продаваха от epaygo. Затова и, както миналата година избрахме същата резиденция. Е, в последния момент бяхме изненадани, фестът бе преместен на плажа в Аспарухово.
По този повод се надигна вълна от негодувание срещу организаторите.
Аз обаче искам да изкажа благодарност на хората, които все пак успяха да запазят феста, успяха да осигурят провеждането му и да не провалят очакванията на хилядите фенове, повечето от които от миналата година си бяха планирали графика и очакваха събитието с нетърпение.
Не знам, каква е била точно причината за смяната на мястото. Чух няколко хипотези, някои от които звучат достоверно, но каквато и да е била, сигурен съм, че организаторите не са го направили “за кеф”, поставени са били пред неочаквани проблеми в последния момент и за краткото време, което имаха за реакция успяха да вземат адекватно решение и спасиха хиляди хора от горчиво разочарование.
Плажът, както и да го погледнеш, не е най-доброто място за нещо друго, освен за … плаж. Вечер пясъкът изстива, неприятен е за ходене, но за компенсация човек може да си просне хавлийката и да полегне между сетовете… Доста хора го бяха направили. Друга компенсация на неудобствата и затрудненията с транспорта беше чудесната гледка към Варна и към пристанището.
Като (голям) плюс на феста беше доста по-добрият звук от миналата година. Този път освен ниските и част от високите честоти добре се чуваха и останалите. Все пак и сега прекалено бе наблегнато на ниските честоти, които особено когато барабанистите и басистите се развихреха, доста заглушаваха останалите.
Програмата и този път бе наситена, като сега и в първия ден участниците бяха сериозни, а не начинаещи, както беше миналата година. Трудно ми е да кажа, хедлайнерът от коя вечер беше най-силен. Симпатиите ми клонят към Rage, но не мога да принизя стойността на останалите хедлайнери. И ко-хедлайнерите. И останалите… Но да караме подред.
Първата вечер, за голямо съжаление изпуснахме сета на CATORGA. Виж, варненците Drive Your Life ги засякохме, за което въобще не съжаляваме.
След варненската група излезе една от групите, за които може да се каже, че са писали историята на Траш-метъла… и се оказа, че е останала там, в историята. Новите парчета поне на мен ми се видяха твърде еднообразни и безинтересни. Хмм, всъщност и за AC/DCказват, че са група, която свири само една песен, но там ситуацията е друга… Или просто Destruction не са моята група. Виж, относно изпълнението нямам грам забележка. Професионалисти от най-висока класа.
Жалко, че малко хора у нас познават Rage. Предполагам затова първата вечер публиката беше най-малко. Може би и защото доста хора са пътували този ден и не са успели да стигнат навреме, но тълпата пред сцената бе срамно малка за това, което сътвориха Rage и Lingua Mortis Orchestra.
Гледал съм доста клипове на Rage със симфоничен оркестър, още повече съм слушал, но съвсем друго е да усетиш на живо синхрона между метъл-бандата и оркестъра. Rage показаха, че метълът и симфоничната музика взаимно се допълват, щом артистите ги усещат еднакво близки.
Чухме, как валдхорната чудесно допълва китарите, как метъл-комплектът барабани на Lucky Maniatopoulos хармонира с щрайх секцията. Невероятно изживяване.
За късмет, през първия ден звукът беше (почти) перфектен, така че успяхме пълноценно да изживеем спектакъла, който поднесоха Rage и Lingua Mortis Orchestra.
Както казах, селекцията беше много силна
Вторият ден започна ударно с Velian. Само защо трябваше те да са първа група? Може би за да дойдат повече хора рано заради тях?
Velian правят жестока музика. Страхотни инструменталисти, а вокалът владее по невероятен начин гласа си.
След Velian заби другата голяма българска група Sevi. Този път поне не ги сложиха първи, като в Мидалидаре. Но мястото им отдавна е при “големите”.
Firewind бяха фантастични. Новият им (немски) певец Henning Basse демонстрира богат глас и вокални умения. Китарата на Gus G и органът на Bob Katsionis се допълваха по фантастичен начин. Самият Katsionis демонстрира умение да свири едновременно на китара и клавир.
Досега все се разминавам с W.A.S.P.В Мидалидаре почти ги бах “докоснал”, но те в последния момент отмениха европейското си турне и Dee Snider се наложи да спасява положението. Този път обаче работата бе сигурна. Когато от колоните се изля аудио-смути (да се изразя съвременно 😉 ) от песни на W.A.S.P. и сирени стана ясно, че май този път срещата ми с американците ще се състои. И наистина, когато след около минута Блеки цъфна с характерната си осанка и странните си ботуши, стана ясно, че сега вече няма грешка.
Знаем, че Блеки претърпя сърдечна операция преди време. Затова и времето на сета бе разделено на три части, през които фронтменът си вземаше по няколко минути почивка, за да може да изкара до края. Но когато беше на сцената се раздаваше напълно. Гласът му може да не е същият, както преди години, но бе много запазен.
Въпреки сериозният саунчек, този път озвучаването реши да се издъни точно на сета на W.A.S.P. Микрофоните ту ги имаше, ту се губеха нейде из паралелните вселени. Въпреки техните капризи обаче Блеки пя сърцато до края.
Сигурно заради щадящия режим на Блеки сетът на W.A.S.P. бе малко повече от час, за сметка на което Firewind свириха по-дълго. Но независимо от проблемите, The mighty W.A.S.P., както се изрази Henning Basse изкъртиха де що имаше мивки, вани и джакузита наоколо и отвинтиха главите на феновете. Аспаруховият мост пренесе на гърба си тази нощ много щастливи фенове в посока Варна.
Следващият ден, заради по-дългото шоу на Avantasia групите трябваше да започнат в 17:30, обаче нещата се проточиха и SECONDAY успяха да изкарат само три или четири песни. Те се оказаха много добра група, която не случайно е спечелила голямата награда на първия национален фестивал за ученически рок групи в Добрич и “Битката на Групите” в Мидалидаре. Желаем им още по-големи успехи и вдъхновение.
За KROSSFIRE и миналата година писах, че са невероятни. Тази година пловдивчаните не само потвърдиха но и подсилиха добрите впечатления.
Rage показаха колко добър метъл-инструмент (в смисъл, не че е направен от метал) е валдхорната. KROSSFIRE демонстрираха, че и саксофонът не е само за джаз, а сетът им завърши със съпровода на гост-музикантката Даниела Валдханс на един от обичаните от метъл-групите инструмент – виолончело.
Velian, Sevi и KROSSFIRE са групи с много висока класа. Дали някои организатори на подобни прояви ще се престрашат скоро да ги слагат по-напред, поне в един от дните на фестивала?
За съжаление сетът на KROSSFIRE също бе съкратен.
SONATA ARCTICA също е група, която преди време слушах много често, но се разминавах, когато идваха в България(Каварна 2011 защо ли съм я пропуснал?). Успях да ги видя и тях!
За много голяма част от гостите на фестивала, финландската група бе кулминацията на последния ден и бяха дошли специално заради нея. Съответно музикантите не разочароваха никого. Плажът пред сцената бе озарен от щастливи лица, носени от подскачащи, танцуващи, припяващи или просто крещящи хора.
За съжаление точно сега пак стана гаф с микрофона, но все пак чувахме вокала доста добре. SONATA ARCTICA представиха много нови песни, както и някои техни класики.
“I Have A Right” предизвика буря сред публиката, а кулминацията беше разбира се FullMoon.
За щастие проблемите с микрофоните бяха отстранени за следващата група. И наистина, за AVANTASIA характерен е букетът от различни вокали и провал с микрофоните би бил фатален за цялостното представяне. За щастие и озвучителите бяха наясно с този факт и AVANTASIA блесна с цялата си феерия от гласове. Гранирани със свежото чувство за хумор на Тобиас.
Този път Тобиас бе успял да доведе по-малко певци, отколкото в Каварна, на последния (засега, надявам се) рок-фест там. Киске липсваше, а разбрахме, че Рони Аткинс е отпаднал в последния момент по здравословни причини. Това не попречи AVANTASIA да направят грандиозно завръшването на Врна Рок 2019.
Много хора бяха оценили комбинацията от чудесни групи и морската обстановка и фестивалът бе добре посетен. Видяхме доста познати, а аз най-после засякох Майк Рам на живо. Всъщност за втори, но първият път се разминахме.
Че имаше много хора говори и фактът, че не видях този път Lemi Black, макар да разбрах, че е присъствал на феста. А да пропуснеш колоритната фигура на Lemi, която се разпознава отдалеч показва, че действително тълпата е била много гъста.
И накрая, да спомена картите, с които се плащаше на фестивала. Този път те няха издадени от Easypay. Можеше да бъдат взети и заредени на място, но за да си получат хората парите, трябваше да ходят следващия ден в гише на Easypay след 12 часа. Това, че я има тази възможност от една страна е добре, за да не стават опашки за теглене. Но трябваше да може да се вземат и на място, заради чужденците, които бяха дошли на феста. Човек, който трябва да пътува другия ден, или даже още същия, след края на феста няма възможност да ходи да търси гише.
Вярно, хората ще прежалят някой и друг лев, който им е останал (което предполагам е и целта на занятието), но дали ще дойдат догодина?
И така, вторият Рок фестивал във Варна вече е история, надявам се да се превърне в традиция и да видим много други добри изпълнители край варненския плаж.
И една снимка нещо като фестивал на хвърчилата, проведен в съседство:
Съчетанието от море и рок е невероятно. Който не го е пробвал, трудно ще разбере. Преди близо 15 години Кметъла откри точната формула и започна приказката, която се надявахме, че ще е без край. Е, край наистина няма, само приказката малко се измени.
Тази година рок фестът се върна на морето.
Да, магията на малкото градче липсваше, но все пак бяхме близо – на една сричка разстояние. А и мястото, което бяхме избрали за бивак позволяваше пеша през Морската градина да отиваме до феста, сравнително изолирани от напрежението, хаоса и досадата на големия град.
Фестът бе разкошен. Удоволствие, релакс, настроение.
Този фест за мен беше и малко по-специален. За първи път от много време бяхме отново на един и същи концерт с дъщеря ми.
Понеже сега не бяхме на километри от мястото на събитието, стигнахме още за началото на втория ден (първия – 18.08, петък нямаше как да го посетим). Или поне тези от нас, които искаха да отидат от начало.
Krossfire се оказаха много приятна изненада. Всъщност, спомням си, че ги бях слушал при Буги и си ги бях набелязал за проучване, но съм ги забравил. Е, след този фест ставам твърд фен и започвам да следя развитието на групата.
Аз съм голям почитател на Николо Коцеви всичките му проекти, включително на “Кикимора”. Българският проект на маестрото не разочарова и този път. С новия вокалист направиха страхотно представяне, а Никола Здравков показа страхотни вокални умения.
Kamelot…
Както и преди съм казвал, много обичам музиката на Камелот… на запис. На живо този път бяха малко по-добре от преди, но… Трябваше да пускам вечерта техни записи, за да убедя останалата част от компанията, че музиката им си струва, просто на живо нещо не им се получава.
Вярно, die hard феновете бяха много щастливи, че ги виждат, но едва ли са спечелили още почитатели сред тези, които не ги познават.
Сори пичове, само с “хе-хе-хе, хо-хо-хо” гарнирано с еднообразен ритъм през целия сет не става.
Не случайно наричат Глен Хюз Гласът на рока.
Слушали сме много страхотни вокали и преди, и на този фест, и на Hillsof Rock преди месец, но чуеш ли Глен, разбираш че чуваш Гласът! Просто трябва да се чуе, не може да се обясни.
Комбинацията от Глен + Б.Т.Р. я бяхме слушали и преди. Този път обаче липсата на Кирил Божков се чувстваше осезателно. Песните бяха аранжирани в малко по-бавен вариант и се усещаше някакво напрежение сред музикантите. Но това не попречи на Глен да се раздаде докрай и да ни “зареди” с прекрасно настроение.
Глен беше и единственият изпълнител, който почете загиналите преди дни на вълнолома деца с минута мълчание. Предполагам, другите изпълнители не са знаели за случая, а той бе от седмица в България и определено се интересува от местата, които посещава. Когато говори за децата, извика преводачка, за да станат ясни думите му за всички.
На втория ден, поради наличието на името “Конкурент” в списъка, повечето решиха да отидат направо за Апокалиптика. Някои от нас обаче, направихме грешката да тръгнем за да чуем Bendida.
Е, не ги чухме. Сега, предупреждавам – ако търсите хейт, мястото не е тук.
Имаше проблем. Направих си труда да проуча случая, до колкото мога. В крайна сметка се оказа, че екипът или оборудването на Nightwish e закъсняло. Дали и от страна на организаторите е имало грешки, каквито спекулации имаше, или само от страна на екипа на групата, няма значение. Единственото, за което организаторите не се сетиха беше, да публикуват на сайта и във фейсбук, какво се случва и защо не отварят вратите. Иначе на телефонни обаждания отговаряха, а Цонко Цонев лично е обикалял и двата входа, да дава информация. (Е, можеше и някой лист на вратата да залепят – хората пред вратата се сменят. Но разбирам, че хората са били притеснени и в такава ситуация човек не може да се сети за всичко.)
Оказва се, че не са пуснали хората вътре, поне да могат да си купят вода (или бира де), заради мениджмъта на Nightwish, които са заявили, че ако хората влязат, ще отменят концерта. Не им прави чест, определено. За неразбралите, обяснявам: нямам предвид групата, а шефовете на екипа ѝ. Същите тези хорица не са давали и достъп до сцената и микрофоните, за да могат организаторите да обявят по уредбата, какво се случва.
Много помия се изля из Нет-а по адрес на организаторите, но много обстоятелства не зависят от тях. Имаше закъснение и на предишния концерт на Nightwish, заради което SEVI не можаха да свирят. По-рано в София Def Leppard бяха започнали чак след полунощ, пак по технически причини. И по света често се случват подобни проблеми. Няма нужда от хейт. Организаторите се постараха и направиха страхотен фест и заслужават уважение и благодарност.
След закъснелия вход Apocalypticaтутакси отвяха всякакви остатъци от разочарование и напрежение и вляха свеж адреналин в публиката, който изригна под формата на скокове, викове и разбира се песни – близо 80% пяха песните на Металика. Освен четиримата челисти, не трябва да пропускаме барабаниста, който и като сценично поведение, и като умения също впечатли.
И накрая Nightwish. Богата музика, невероятно шоу. Nightwish, може да прозвучи за някого пресилено, но са група от ранга на Пинк Флойд. Много качествена и съдържателна музика, както и много силно шоу и ефекти. Рядко съчетание на еднакво добри умения както на музикално, така и на визуално ниво. (Спорът Флоор-Таря ще го прескоча. Аз съм за Таря де… Е добре, казах го. Но спирам до тук.)
Nightwish, които знаем че предимно се държат доста резервирано, явно бяха в добро настроение и доста често се “заиграваха” с публиката.
Хора от компанията, които бяха следили сет-листите от предишни концерти на групата, забелязаха, че при нас те изпълниха повече песни, отколкото на повечето други концерти. И наистина – сетът бе обявен за час и 30 минути, а те свириха час и 45. Накрая направиха нещо, което принципно не правят – бис.
Така че финалът и на вечерта, и на феста бе върховен.
Само да спомена звука. А бе, на тези тон-режисьори, оператори и т.н. няма ли кой да обясни, че освен контра и субконтра октавите има и още няколко?
Не, пак няма да хейтя. Като физик (макар и бивш) съм наясно, че на открито със звука положението е сложно. На стадион, особено голям има пространство, където има относителен завет. На мястото, където бяхме вятърът си духаше свободно, създават се завихряния, заради водните пари има участъци с различна плътност. Ниските честоти, понеже са с голяма дължина на вълната “не се впечатляват” от това и си вървят, докато с по-високите се получават разни явления, известни от часовете по физика и които ще прескоча. Озвучителите не могат да влияят на тях разбира се, но биха могли да намалят малко ниските, за да се чуват по-добре и другите честоти. Не че искам да уча някого, как да си гледа работата. Давам идея само.
Сега нещо, на което не знам колко хора са обърнали внимание, но беше много добре направено – сцената. Да, сцената беше висока. Достатъчно висока, на нивото на главата на средно висок човек и се виждаше чудесно от всякъде. Не, както на други места се е налагало да се опитваме да се трансформираме в жирафи, та да видим поне някое ъгълче. Мултимедията също беше страхотна, имаше и екрани по-назад, за хората, които не са успели да се приближат достатъчно. Снимаше се от много гледни точки. Отлично свършена работа.
Varna Mega Rock 2018 беше едно чудесно преживяване, което ни зареди с много настроение и остави много приятни спомени.
След “Лили Рибката” на Ясен Григоров, твърдо бях решил да изгледам и останалите негови филми и вчера успях да видя още един. В “Клуба на фоторепортера” имаше прожекция на “Малък-голям” плюс събеседване с режисьора. На базата на видяното в “Лили” не се съмнявах, че филмът ще ми хареса, макар да знаех, че е съвсем друг тип.
Хареса ми. Много. Възхитен съм.
Който е чул за филма и темата му и е от по-старото поколение като мен, сигурно ще се сети за култовия унгарски филм “Плешивото куче”. Не, “Малък-голям” не е кавър на “кучето”. Филмите са много различни.
Общото е, че и в двата става въпрос за рок музиканти от ъндърграунда. И в двата са представени личности, които много хора без да се замислят биха нарекли “отрепки”. Паралелът свършва до тук. В “Плешивото куче” се разглеждат проблеми от времето на соц-а. “Малък-голям” е за нашето съвремие. За годините след “промяната”, когато метълът от форма на бунт и широко харесвана музика се превърна в маргинално течение и много от метъл музикантите или се преориентираха, или директно пропаднаха.
Знам, знам, БТР, Ахат и много други през мрачните години след прехода успяха да се задържат на повърхността. Знам добре, че интересът към тази музика се завръща но това е друга тема.
Въпросът е, че докато първите години на прехода по радио и телевизия имаше възможност да се видят и чуят много български рок музиканти, те изведнъж бяха изхвърлени от там и загубиха възможност за популяризиране.
“Малък-голям” показва историята на реална група от този период. Музиканти, които остава верни на стила си, но се подхлъзват по изкушенията на начина на живот, смятан за характерен за рок групите.
Това е и една от големите разлики между “Малък-голям” и “Плешивото куче”. В унгарския филм героите (също реална група, между другото), въпреки че са сред “утайките” на обществото рият с нокти и зъби за да пробият, за да постигнат успех. Нашите герои също рият, но все по-дълбоко в тинята…
Щом намесих “Плешивото куче”, не мога да не отбележа още един момент от него – концертът на “Омега”, лъскавата обстановка на сцената, приказната история и после грубата действителност отвън.
В “Малък-голям” също има блясък, но става въпрос за история, паралелна на основната. Грубата действителност на метъл-бандата и лъскавата реалност на чалга звездата. Двете истории взаимно се допълват и тече постоянна закача между тях. Постепенно става ясно, че приказка няма. Има само външен блясък, иначе историите са много близки. Паралелът не е случаен.
За “Лили рибката” писах, че е многопластов филм. Същото се отнася и за “Малък-голям”. Освен двете паралелни нишки, има и други, има внезапни събития, които подчертават или пък контрастират на действието. Има клипове и песни, създадени специално за филма.
Усетът на художник на Ясен Григоров го насочва къде е необходимо да се добави щрих, къде лек нюанс, тежка сянка или петно. В резултат се получава разкошна еклектична смес от на пръв поглед противоположни или несъвместими елементи, които обаче са си точно на мястото и без тях цялата картина ще обеднее.
Филмът не поучава, не критикува, показва нещата както са. Тънък хумор и ирония са основно използван похват и филмът оставя един смешно-тъжен привкус.
Понеже споменах, че унгарският филм беше култов, има ли шанс филмът на Ясен Григоров да го достигне по популярност?
Като качества “Малък-голям” не отстъпва на унгарския. Ако не е и по-добър. Всъщност, както казах, филмите са различни и да се сравняват различни неща не е коректно, но като замисъл, идея, режисьорско и операторско майсторство и прочие българският филм не отстъпва по никой параграф. Не защото е “наш”, а защото е наистина добър!
Каквото и да говорим онзи филм стана толкова популярен, защото хората, обичащи рок и блус го почувстваха като свой. В онези времена за любителите на рока имаше малко възможности да се докоснат до любимата музика. Освен тях, филмът беше гледан и от много други, неизкушени от рок музиката, понеже имаше две-три голи момичета… По соц. време това също беше сензация. По същата причина огромна популярност имаше и ГДР-йският “Следващата година на Балатон”, независимо от многото му достойнства.
Филмът на Ясен Григоров се появява в съвсем друго време. Няма голи тела (почти), но и в днешно време няма глад за такива гледки, така че остава да бъде оценен по достойнствата си, които не са малко, както казах.
Метълите биха го приели като свой. Единствено, като чета този текст и други подобни текстове и коментари в Нета, опасявам се дали няма да стане жертва на модата в наше време да се делим и противопоставяме по всякакви несериозни признаци.
“Бе защо е взел да свирят тези, а не онези?”; “Що такъв стил, а не инакъв?”; “Що има чалга!”; “Тия мангали за к’во ги е сложил?”
Филмът ще се хареса и на всички, които обичат стойностно кино, а не само “дъвки за очите”. Стига да може да се популяризира, за да достигне до публиката си. Това е филм, финансиран със собствени средства от създателите си и средствата за реклама явно са ограничени. Надявам се все пак с разпространяване на информацията така, “от уста на уста” той да успее да достигне до колкото може повече от хората, които ще го оценят.
Поздрави за организаторите на вчерашното събитие, за възможността да видим филма в приятна обстановка, както и да чуем историята му лично от неговия създател.
Внимание, филмът е най-малко за 16+ години. Метълите са груби момчета, а филмът не “парфюмира” действителността, а я показва такава, каквато е едно към едно. Доколкото знам по тази причина някои критици не са могли да го преглътнат.
“Сори пичове и пички, т’ва е реалността, шибаняци” – както биха се изразили героите на филма. Всъщност те биха го казали още по-колоритно.
14-и декември 2017. Зала “Арена Армеец”. Последните закъснели зрители търсят местата си по трибуните. Музиката, която забавлява зрителите преди да почне концертът постепенно се усилва. Светлините угасват и…
Отидох на този концерт със смесени чувства. От една страна да видиш Киске и Хансен отново в Helloween е събитие, което спокойно може да се нарече историческо. От друга, лошият звук при концерта през 2007-а и не много доброто представяне в Каварна през 2014-а година (плюс повече от отвратителния звук) ме караха силно да се колебая, дали да ходя на този концерт. Докато приятел от Каварненската компания “ме изнуди” да отида… За което съм му изключително благодарен.
Още с първите акорди на песента Halloween стана ясно, че притесненията ми са били напразни. Звукът беше чист (като се има предвид, че става въпрос за Арена Армеец – място славещо се с отвратителна акустика) и балансиран. За първи път на концерт на Хелоуин чувах ясно вокала до такава степен, че можех да различавам отделните думи.
Като цяло, шоуто бе невероятно! И “невероятно” е слаба дума. Нищо не бе пропуснато. Лек хумор, заигравки между членовете на групата и с публиката. Страхотна мултимедия. ( И топки 🙂 )
И разбира се музиката. За близо 3 часа чухме може би всички емблематични песни на Хелоуин от различните им периоди, като всички на сцената се раздадоха максимално.
Анди Дерис за разлика от последният път, когато го гледах беше в много добра форма.
Но Киске е голям! Не, Киске е велик! Казах ли вече? Михаел Киске е бог!
Невероятен обхват (от бас-баритон до висините, които малко тенори могат до достигнат), невероятен тембър. И абсолютно запазен през годините глас.
Разбира се Кай Хансен също беше там, изпя три или четири песни и през другото време чино свиреше като трети китарист, като никоя от китарите не беше “в повече”. Трите китари на моменти постигаха страхотен щрайх-ефект.
На концерта “участва” още един от създателите на Helloween – починалият Инго Швихтенберг. На мултимедийната стена гледахме негово соло, след което Дани Льобле свири заедно с него, като постигна пълен синхрон.
Може би върхът на концерта бе изпълнението на “Keeper of the Seven Keys”, когато Киске демонстрира пълните възможности на гласа си, след като малко преди това със Саша Герстнер неочаквано направиха “Blue Suede Shoes” на Елвис Пресли.
Но и най-хубавите неща, даже и да са по-дълги от стандарта свършват. След шеметно изпълнение на“I wont out”, сред много овации и след много поклони и селфита с публиката музикантите се изтеглиха и дойде нашият ред да търсим своя път навън, заредени задълго с енергия от един невероятен концерт.
Накрая малка забележка към организаторите. Организацията беше почти перфектна, като изключим декларациите за непълнолетни – в нашата група имаше потърпевши на недомислицата, която бе сътворена. След като чакаш 15-20 минути на опашка, за да достигнеш до проверката за оръжие научаваш, че трябва да вземеш декларация от касата – една единствена такава имаше на близо 100 метра, където даваха декларации и продаваха билети едновременно. След което, като я попълниш, трябва с детето да се наредиш пак на студа да изчакаш реда си отново. На всички други концерти досега декларациите бяха при проверката на билети.
Глупости! Нищо не е умряло. Да, “Каварна рок” нямаше тази година, за другата не се знае, но вярвам, че скоро черните облаци ще се разкарат от Каварна под формата на порой, който ще отмие всичката тор и помия, които заляха градчето в последната година и добилият популярност в цял свят фестивал ще възкръсне.
Всъщност, благодарение на безумната политика на Каварнеската община се случи нещо хубаво – роди се нов рок-фест – “Midalidare – Rock in the Wine Valley”, чието първо издание мина перфектно.
Вярвам, че когато Каварненският фестивал се върне, новият фест край Могилово ще продължи и какво по-добро от това, двата феста да се конкурират за вниманието на феновете.
С две думи, Midalidare Rock бе страхотно преживяване, но да караме подред.
Тази година, понеже закъсняхме с организацията, успяхме да се настаним чак в Мъглиж. Комплексът, в който бяхме се оказа много приятен – препоръчвам! Къщата е много удобна за неголяма компания, която иска да бъде независима, природата наоколо е изключително красива, въздухът – кристално чист. Не мога да забравя хълмовете наоколо и ниските облаци, пълзящи надолу от билата им.
Иначе организаторите дни преди феста съобщаваха, че има места в някои хотели в Стара Загора, бяха осигурили и безплатни автобуси до Могилово, но както се казваше по времето когато ходехме на бригади: “Бригадирското движение има символи и ритуали, които трябва да се спазват”. По същия начин, фестивалното движение има табиети и салтанати, които са неотменими и те изискваха да наемем къща, от порядъка на цитираната по-горе.
Midalidare Rock бе организиран от същите хора, които правеха Каварна рок в последните години, без 2016-а. Организацията бе подобна, първият ден по традиция започна с The Battle of the Bands – конкурсът за нови, неизвестни групи, която бе пропусната миналата година от самонабедилите се за организатори на Каварна-рок. Ама там всичко бе напън да покажем, че и ние можем, пък младите групи вълци ги яли. Чудесна и похвална традиция, която за щастие бе възстановена тази година. Е, поради логистични причини ние я пропуснахме, но живот из здраве догодина…
За Каварненския фест напомняха и многото познати лица, които всяка година виждахме на стадиона. Не липсваше и ексцентричният Леми от Румъния:
Снимка: Цонко Цонев
Който е ходил на Каварненския фест, не може да не помни Леми, както и синекосата дама, която го придружава. Както Кметъла пише: “Един румънец го боли повече за Каварна от много местни жители.” И явно Леми няма да изостави феста, където и да се премести!
Още щом приближихме местопрестъп…, опа, сори, явно негативната енергия, която излъчват определени определености ми се отрази…
Още щом приближихме мястото на провеждане на феста ни впечатли перфектната организация. Бяхме посрещнати от момчета с светлоотразителни фанелки, които се осведомиха, дали сме за феста и ни насочиха към място за паркиране. Там други хора ни упътиха, къде точно да паркираме, за да може паркингът да поеме максимален брой коли, които да не си пречат. Забелязахме, че служителите си комуникират по радиостанции, колко коли идват за паркинг и колко транзитно. Имаше много места за паркиране, на коли, на каравани, както и катун…, къмпинг де. Организаторите имаха хора не само около феста – например чухме, как си говореха, че от Стара Загора са потеглили група мотористи и трябва да им се съдейства. Впечатляващо.
Охраната на входа си вършеше много съвестно работата (не, както на последния концерт на който ходих и където спокойно можеше да се вкарат оръжия от калибъра на брадва, че и базука) Всъщност охранителите бяха много впечатляващи. Момчета, с които едва ли някой би желал да влиза в спор.
Природата около Могилово е невероятна, самото имение Мидалидаре е много красиво
Можете да се убедите сами.
При подхода към сцената видяхме:
Даа, детска площадка със стена за катерене, батут и други екстри, както и джаги.
Имаше и устройство за зареждане на мобилни устройства!
Голям плюс беше, че за чашите се плащаше депозит от 2.50 лева. Така по тревата не се търкаляха смачкани чаши и нямаше опасност да стъпи човек в локва от недопита бира. Бирата в бироубежището вътре на мястото на концертите не беше разредена! Или поне в сравнение с тая, която се продаваше отвън, както и в последните години на Каварненския фестивал. Естествено, щом събитието е във винарна, имаше и вино. Скарата също бе на ниво, а странната система за плащане с карти, които се издават на място и важат само за феста, против която роптаехме много хора, включително и аз всъщност се оказа много удобна. По този начин няма бавене докато хората си търсят парите, докато продавачите търсят дребни и т.н. Знаете, за какво говоря.
Scarlet Aura –
победители в предишните години на Battle of the Bands. Те благодариха на фестивала, че благодарение на него са добили популярност. Не ги бях слушал досега. Свиреха много добре, но певицата май я болеше гърлото – на моменти се мъчеше. Иначе при кавъра на Close My Eyes Forever излезе и Звезди да помага и се получи добре.
Доро
И преди бях писал възторжено за Доро, сега впечатленията бяха същите. Клишета като “запали”, “възпламени”, “отвя”, “подлуди” може да са крайно изтъркани, но напълно подходящи за това, което стори Доро с публиката. Метъл кралицата знае как да прави шоу и да държи аудиторията в ръцете си! По едно време единият от китаристите имаше проблеми с оборудването си, но може би само хората, които бяха най-отпред го забелязаха. Вокалистката и останалите от групата успяха да занимават публиката, докато екипът оправи нещата и го направиха, като съвсем естествена част от изпълнението. На края на сета си, Доро слезе спонтанно сред зрителите и дълго раздава автографи и позира за снимки с феновете!
Gotthard
Хм, и преди не бях особен фен на швейцарците, и след концерта им не станах по-голям фен. Но не мога да отрека, че ги слушах с удоволствие.
След хедлайнера организаторите бяха решили да изкарат на сцената победителите от предишния ден. Победители в битката на бандите стана Seconday обещаваща ученическа група. Искаше ни се да ги чуем, но ни чакаше дълъг път и мероприятие в щаб-квартирата, така че се наложи да тръгнем. Малко се получи “много искахме, ама нямахме желание”, но какво да се прави. Пожелавам на Seconday успех и популярност и се надявам, скоро да имам възможност да ги гледам.
Вторият фестивален ден започна със
Sevi Защо започна, ако смея да запитам? Севи са много популярна и утвърдена вече група и трябваше да е по-напред в програмата. Спокойно организаторите можеха да ги пуснат преди хедлайнерите и нямаше да сбъркат. То се видя и колко време хората не искаха да се раздели със Севи и викаха “още”.
Въпреки че бързахме да дойдем, изтървахме първата трета от сета на групата.
Доста добре познавам музиката на Sevi, слушал съм ги често, но на феста беше за първи път на живо. Оказа се, че живото изпълнение изобщо не притеснява групата и звучат също толкова добре, както на запис. Вокалистката има страхотен глас, който не трепна нито за момент по време на изпълненията. Е, радвам се, че бяха на феста, макар и не на правилното място в програмата.
След сета на Севи единодушно цялата група решихме да пропуснем бандата на Емо Ковърдейла.
Излязохме навън и уплътнихме времето в ядене на палачинки (някой на “принцеси” – различни клубове по интереси). На улицата, водеща към имението се продаваха вкусни неща на народни цени.
ПП
Оказа се, че хората, които правеха вкусните палачинки, принцеси и други кулинарни изкушения са забелязали този пост. Daniel Raichev беше любезен да прати снимка, защото авторът на текста се беше захласнал с палачинките и пропусна да снима:
Майсторите не чакат следващия фест, а имат планове да разширяват дейността в района, така че желая им успех.
Dirkschneider Удо Диркшнайдер, този път кой-знае защо не с група U.D.O. а с “Dirkschneider” (ако някой знае подробности, да сподели, моля. Нещо съм изпуснал нишката с кариерата на Удо). Дядо Удо в цялото си достолепие показа какво значи метъл класик. По-голямата част от публиката пееше повечето песни. Удо даже ни повери изпълнението на интрото на “Fast as a Shark“.
Хубавите работи свършват бързо. Искаше ми се да чуя още песни, особено от периода на U.D.O. – все пак Accept ги гледах наскоро, но уви, когато на човек му е хубаво, времето лети бързо, а сетът на Удо беше само час и 15 минути.
ПП – Както Мартин обясни в коментар, в момента групата се казва Dirkschneider, защото пеят песни само на Accept. Иначе са си същите. Благодаря му за пояснението.
W.A.S.P.
… Всеки път, когато W.A.S.P. идват в България, нещо се случва и не мога да ги видя. Този път имах билет. Обаче те не дойдоха…
В последния момент, май седмица преди феста W.A.S.P. отмениха европейското си турне.
Организаторите реагираха светкавично и за техен и наш късмет се оказа, че
Dee Snider
с новата си група е на разположение. Dee Fucking Snider, както не пропусна да ни се представи певецът, вече имахме щастието да го гледаме с Twisted Sister, (или Twisted Fucking Sister, както е “по-правилно” според Dee Snider ) Все същото чувство за хумор, даже бих казал още по-добро. Този път Дии показа доста по-голяма социална ангажираност и с някои от песните, и с приказките между тях. Това не беше повторение на концерт на Twisted Sister. Дии изпя много песни, които не влизат в репертоара на предишната му група. Естествено не мина и без Twisted Sister, a “We’re Not Gonna Take it” започна с новия вариант, който предполагам всички знаят, като след това премина към “класическия”, предизвиквай тотална еуфория.
Иначе , вече 62 годишният Dee Snider беше в същата перфектна физическа форма, както преди две години, подскачаше пеейки и пееше подскачайки, със завидна енергия като 20 годишен. Само дето сетът му беше кратък, както на Удо. Може би заради ангажимента в последния момент не е имало възможност да се договорят други условия. Обаче май за първи път, след изпълнението си, бе предвидено певецът да излезе да дава автографи срещу закупен албум. Уви, понеже от групата никой освен мен нямаше интерес към тази част, наложи се да пропусна.
В заключение – “Midalidare – Rock in the Wine Valley” още с първото си издание остави чувство за пълно удовлетворение. Но все пак организаторите имат дълъг опит с Каварненския фест.
Не липсваше и главният заподозрян – Кметълът лично сервираше мидена чорба на всички желаещи. Както и не отказваше да се снима с феновете. Можеше разбира се да си купите и двете книги на Цонко Цонев – “Кметълски истории” и “Катунът от каварна” с автограф от автора.
Интересно за новия фест е, че собственикът на Мидалидаре Естейт сам е се е свързал с Цонко Цонев и е предложил терен за феста, за да привлича по-голямо внимание към винарната и към бизнеса си. Интересно, вместо да се плаши, че лошите метъли ще му счупят имиджа и избата и кокошките ще спрат да снасят, човекът ги вика в собтвеността си!
Алоо, община Каварна! Някой е с грешка явно, ама кой точно?
Единствен проблем за феста е ограниченото място – за около 5000 човека. А помним фестивали с 25-30000 души. Но ако има такъв интерес – място има наоколо, вярвам че и такъв фест ще може да се проведе.
И за последно – “Midalidare – Rock in the Wine Valley” се оказа едно наистина неочаквано добро събитие, спомените за което трудно ще избледнеят. Успех на фестивала и до нови срещи!
Макар и със закъснение, да отразя и този концерт.
Това беше много чакан концерт. Събрахме се почти цялата Каварненска агитка. От Бургас, от Търговище плюс пребиваващите в София индивиди. Приятна среща в едно от заведенията в периметъра на Интер Експо център, където беше преместен концертът, заради многото желаещи за билети. С приповдигнато от разговорите настроение се придвижихме до входа. Проверката не беше този път особено сериозна, май можех и брадва да вкарам в залата, ако имах желание.
Влязохме.
Първото разочароване ни халоса на първата крачка, под формата на кънтеж от празна ламаринена кутия….
Залата се оказа някакво хале за изложба на промишлена техника. Съответно да бъде озвучено сносно, явно са трябвали средства, които парите от билетите не могат да покрият. Затова звукът беше, хм, ужасен е меко определение. Само Accept звучаха малко по-добре. Явно ветераните имаха скрити козове в ръкавите си и ги използваха, за да могат да се представят на ниво.
Не искам да казвам, какво мисля за човека, избрал тази зала… Няма да го кажа. Но повече в Интер Експо център няма да стъпя за концерт, независимо кой ще дойде.
Второто разочарование беше сцената. След като всичко свърши, отидохме да я видим. Нямаше и метър височина! Оградата пред нея, зад която стояха охранителите бе повече от 2 пъти по-висока! Съответно, ако не си на първи или втори ред, не можеш да видиш почти нищо. Само понякога някоя глава на някой от музикантите се виждаше над тълпата! А, да. Барабанистите на 3-те групи бяха поставени нависоко и можахме да ги видим.
Виж, за човека, избрал тази сцена вече какво мисля…. Не, няма да го кажа. Няма…. Но на първия все пак бих простил някак си. Но може тия двамата да са един и същ човек. Не бих се учудил. Талантът не спохожда всички все пак…
Все пак да споделя и за самия концерт.
Twilight Force откриха. Не ми бяха известни, но след като ги чух, разбрах защо.
Правеха приличен power metal. Бяха с интересни облекла,символизиращи героите от песните им, но заради “прекрасната” сцена, почти нищо не видяхме, а и много-много не чухме, поради другия проблем със залата.
Вокалът им звучеше зле. Мислех, че е пресипнал, но после от записи установих, че всъщност толкова си може. Е, те са сравнително нова банда – на 6 години, може занапред да станат по-добри.
След откриващата група и последващата я почивка дойде ред на Тевтонците от Accept.
Те не заложиха само на класики. Откриха със Stampede, чухме и Final Journey, както и станалите вече класики от новия период на групата Stalingrad и Teutonic Terror.
Този път за съжаление импровизациите върху руски мотиви бяха съкратени до минимум – уви, групата не бе хедлайнер в случая и нямаше време. Малко повече импровизации върху Für Elise имаше при изпълнението на Metal Heart. Иначе тевтонците свириха много стегнато, без никакви паузи между песните и успяха да вкарат 10 песни за единия час, с който разполагаха. Естествено, най-значимите песни, без които не можем да си представим концерт на Accept не бяха пропуснати и след едно вихрено изпълнение на Fast as a Shark, последва Metal Heart и след споменатата Teutonic Terror сетът завърши с неизменната Balls to the Wall.
Уви, дойде време ACCEPT да станат подгряваща група. Е, води се “почетни гости” или “специално участие”, но напрактика си е подгряваща група.
Кен Хенсли беше писал, как са “участвали специално” на концерт на група, която 3 години по-рано ги е подгрявала. Какво да се прави. Лафът за “gloria-та” и “mundi-то” си важи в пълна сила. (Кротко! Тая глория не е оная Глория, не рипай върху масата. За други работи си говорим!)
Sabaton обаче отдавна минаха периода да са подгряващи, а до “специалните участия” има още много време.
Шведите бяха подготвили доста различен сетлист, спрямо последния път, а и ефектите бяха много по-богати. Пушеци, гърмежи, огньове. На сцената, освен задължителния “танк”, носещ телесата и инструментите на барабаниста имаше и още оръдия и други джаджи. Музикантите сменяха облеклата според песните – на Sparta бяха със спартански плащове, шлемове и размахваха копия, на Carolus Rex Joakim навлече съответното сетре с якичка от онова време. Уви, от всичко това виждахме само мънички детайли заради тъпата сцена. Да бяха я вкопали в земята ефектът щеше да е подобен. Виждахме само как Hannes налага тъпаните и клиповете на екрана зад него. Да, имаше мултимедия, което е плюс, но почти нямаше излъчване на кадри от концерта, а основно клипове.
Този път липсваше Thobbe, с неговите майтапи на доста добър български. Уви, човекът напусна преди около година. Наследникът му Tommy Johansson обаче освен китарист е и калвирист и на The Final Solution изкара клавирната партия, докато Joakim обикаляше по сцената. На тази песен бе включена камера в гръб на музикантите. Идеята беше да се видят на екрана хилядите “фенерчета” от телефоните на публиката (добре, че запалките имат заместител вече 😉 ), но за нас това беше възможност най-после да видим самата сцена, огньовете в двата ѝ края, както и самите музиканти.
Иначе сетът на групата беше разкошен, Sabaton винаги се раздават докрай и знаят как се прави шоу.
Всичко щеше да е чудесно, ако не беше помрачено от лошата видимост и ужасния звук.
След като Accept звучаха прилично за тази зала, очаквах същото да е при Sabaton, но уви, не. Не знам старите кучета дали имаха както Europe някакви специални усилватели, или си водеха свои озвучители, но се справиха доста добре с кънтенето в промишленото хале, набедено за концертна зала. Но при Sabaton не се получи и звукът може би бе по-лош и от този на Twilight Force.
Да не съм само негативен спрямо организаторите, ще вметна, че бяха осигурили достатъчно химически тоалетни в двора на Итер Ескпо и опашките пред тях вървяха бързо.
След този концерт, притесненията ми са, че същите тези хора организират и “Midalidare Rock Fest“, който май тази година ще замени феста в Каварна – от там още няма никаква информация за фест, така че заключаваме, че е отменен.
От друга страна, мисля че организаторите са същите, които правеха Каварна-рок през последните години и както бях писал, ставаха все по-добри. Надявам се и те да са били изненадани от условията в залата и не са имали време да реагират адекватно, но за Midalidare ще се подготвят много по-добре.
Честно да си призная, до миналата година Myrath ми бяха малко извън полезрението. Знаех, че мои приятели ги харесват много, но не знам защо, не се бях заинтересувал от тях. За щастие, на тазгодишния Каварненски фестивал ги видях на живо. Още на втората песен вече им бях фен! Сетът в Каварна бе завладяващ, а когато накрая музикантите обявиха, че в края на годината ще дойдат в София, знаех че ще съм на линия. Всъщност, двама от каварненската група решихме, да следим, кога ще дойдат и да се постараем да не изпуснем събитието. Така че, въпреки слабата реклама (за това малко по-късно), научих датата и малко преди началото заехме позиции в Joystation.
В Joystation за последно съм влизал, когато още беше “РУМ-Студентски град” (тоест – не съм). За това бях приятно изненадан от обстановката, от мултимедията – 3 големи екрана около сцената и един отстрани – зад бара. Единствена забележка е липсата на гардероб – би могло срещу лев-два да се осигури възможност хората да си оставят дрехите някъде.
След като започна концертът, последва и другата приятна изненада – кристалният звук без никакви изкривявания и паразитно ехо. Тогава загледах тавана и стените – имаше звукопоглъщащи покрития на определени места. Явно някой много се бе постарал, да се получи от бившия универсален магазин добра зала за музикални събития!
Точно в 20:00 Velian забиха. Абе, пичове, атомния часовник в Берн да не би да го сверяват по вас! Такава точност при начало на концерт до сега не бях виждал.
Velian са разкошна група. За съжаление доста различна от Myrath, за това голяма част от публиката не бе особено ентусиазирана от изпълненията им. Което не попречи на музикантите да се представят по възможно най-добрия начин. Освен с хубава музика Velian радваха окото и с външния си вид. Кой с фрак, кой с шотландска поличка, а барабанистът – в униформата на Харабейшио
След скоростно изнасяне на оборудването на Velian и кратки донамествания на това на хедлайнерите, Myrath … ще бъде много изтрито клише да кажа, че ни потопиха в магията на музиката си, но всъщност усещането беше точно това!
Тук се налага да направя малко отклонение, понеже чувам доста предразсъдъци относно музиката на Мират.
Не, Мират не свирят чалга! Мират свирят метъл.
Да, Мират използват ориенталски ритми и орнаментики, но музиката им не е “ориенталска”. И изобщо не ползват само ориенталски похвати – имат и песни, в които няма изобщо такова звучене.
За почивка – малко Myrath:
и продължаваме. Относно ориенталските похвати, те са много ефектни в ръцете на добрия музикант. Не случайно големи имена ги ползват. Например Ричи Блекмор много често използва ориенталски орнаментики, има и цели песни, базирани на тях. За Пейдж и Плант да не говорим. Предполагам сте чували тези имена. Шегувам се, разбира се. (В смисъл, въпросът е шегата, а не похватите на въпросните гиганти в музиката).
Всичко е въпрос на майсторство. Както и българката народна музика дава много богати възможности в ръцете на таланта, каквито произведения, базирани на нашата народна музика имаше на “Щурците”, “Диана експрес”, “ФСБ”, но и колко много боклуци бяха написани, само за да се ползват народни ритми. Проблемът не е в даден похват, а в таланта. Мират определено имат много талант.
В Каварна Мират бяха страхотни. В Joystation бяха разкошни. Понеже бяха хедлайнери, а и заради обстановката, тъмната зала и т.н. изживяването бе изключително.
За почивка – още малко Мират:
https://youtu.be/AuFjuuw4oxY
Накратко – Myrath означава много здрав метъл плюс прогресив елементи.
Музикантите “хванаха” успешно публиката и я държаха до край. Контактът с публиката бе буквално директен. Zaher а и другите музиканти често се ръкуваха с хората, които успяваха да ги доближат. А малкият Иван, предполагам никога няма да забрави, как е стоял на сцената и публиката е скандирала името му!
Към края на сета музикантите помолиха зрителите да поседнат на пода, а Zaher застана по средата като древен разказвач и подхвана история от незапомнени египетски времена…
От всички изпълнители, които съм гледал на живо, единствено Таря се осмели да пее сред публиката.
Всичко хубаво, но разочароваш беше относително малкия брой хора, които дойдоха. Всъщност залата бе пълна, но можеше далеч по-добре. Мисля, че при добра реклама би се напълнила зала от мащаба на “Универсиада” поне. Виж, реклама чух само по радио “1 рок”. По най-слушаното рок радио – Z-rock не чух ни веднъж, въпреки че там редовно рекламират други събития в Joystation. Нито пък по StarFM.
Ако “1 рок” не са разрешили реклами по други медии, понеже май имаше връзка концертът с тяхно събитие – кофти минавка. И за феновете, и за групата. Ако пък другите медии са решили да играят сечрно на “1 рок” – тук ще замълча. Е, не знам, каква е била причината, но реклама на практика почти нямаше, от където и слабото посещение.
Но пък който бе успял да дойде на концерта получи наистина невероятно изживяване.
Хубаво беше, че публиката бе разнородна и май всички възрасти бяха представени, като и Zaher го забеляза. Това само по себе си говори за качествата на музиката на Myrath.
Както съм отбелязвал и преди, концертното свирене си има специфични похвати, които не всички владеят. Тунизийските музиканти показаха, че знаят, как да свирят на концерт, така че да звучи завладяващо.
Основателят на групата – китаристът Malek Ben Arbia впечатли със здравите си нерви – целия концерт изкара облечен със сако и кожено яке, а в залата бе много топло: Захер бе по потник, другите двама на баса и клавирите – по фанелки, а Морган налагаше тъпаните само по татуировки.
В тълпата мярнах Майк Рам на няколко метра от мен и мислех да му се обадя след концерта, но след две песни установих, че се е предислоцирал някъде и повече не го видях, колкото и да се оглеждах.
И за финал – една балада, която ме впечатли така, че си я пускам през час:
Имало едно време един човек. Да го наречем Адвоката. Той си и бил адвокат. Ама освен адвокат бил, да го кажем условно, купонджия. Падал си по купони с особена музика. Та този човек знаел, че има и други купонджии като него, на които им липсва тая музика и започнал да организира купони. Правел ги в малката си къщичка край морето. И купонджиите се събирали на купоните и били доволни и щастливи. Купоните били невероятни!
Едни други двама, да ги наречем, пак условно Гаметата и Мънки се позавъртяли около Адвоката, харесала им идеята и започнали да правят и те купони. Само че не в малката къщичка край морето а в Голямата Къща в Центъра. И при тях идвали купонджии. Ама тия двамата казали, че купони могат да се правят само в Голямата Къща. Казали, че само те са купон-майстори, а Адвоката да си гледа адвокатстването. Затова почнали да правят купони по същото време, когато правел и Адвоката. Ама купонджии имало и на техните купони, и на купоните на Адвоката. И пак всички били доволни. Освен Гаметата и Мънки.
Тогава Гаметата и Мънки открили Злата Вещица и тя им обещала да гътне купоните на Адвоката. Не ѝ било трудно, защото намерила подкрепа от някои от комшиите на Адвоката. Понеже купонджиите носели фанелки със “страшни” картинки и слушали музика, която нямала характерни ритми и извивки, с които били свикнали решили, че купонджиите са лошави! Затова, когато Злата Вещица им обещала, че ще спре това “безобразие”, те ѝ повярвали и я подкрепили. Как така се вързали на зла вещица ли? Ами тя се била маскирала като Добрата Фея. А брадвата в багажника на метлата никой не забелязал…
Злата Вещица прецакала и Адвоката, и комшиите му. Дала на Гаметата и Мънки да правят купон в къщичката, а купонджиите нарекла катунари. И други работи им рекла. Тогава купонджиите се разсърдили и можело купонът да пропадне. Двамата купон-майстори ѝ казали да го дава по-леко. И тя взела, че се извинила. Преди казала нещо от рода на “да ви го начука слон, тъпанари!”. Сега казвала – “айде, да не е слон, хипопотам да е”. И “айде – не сте тъпанари, келеши сте”. Да, ама много от купонджиите тези извинения не ги приели. Някак си неискрени им се видели. И не отишли на купона.
Все пак купон станал. Някои купонджии отишли заради музиката, заради спомените, заради къщичката. Музиката била хубава, озвучаването … абе с изкривявания, тук-таме някоя китара се изключвала по време на соло, другаде паразитен звук се появявал. Ама бивало.
Виж Вещицата била подготвила и други изненади за купонджиите. Масичките дето хапвали и пийвали бира били три пъти по-малко. А пред столчетата, на които посядвали преди, за кратка почивка имало решетка. На всичко отгоре Злата Вещица облитала наоколо и ръсела зарин… кой оцелее – оцелее…
Та купонджиите, дето отишли почнали да се чудят, дали пак да идат.
Някои решили, да ходят заради традициията. Други още се колебаели. А то и не се знае, дали ще има повече купони…
А Адвоката, какво станало с него?
Не се дал Адвоката! Тръгнал да прави купони по всички къщи и къщички. Скоро може и при вас да направи!
Както знаете, всичкото туй приказка беше. Демек – фантастика. Фентъзи.
И никой приказен герой няма нищо общо с живи хора. Нито пък събитията имат връзка с реални такива. Ич биля!
Та така…
Добре е, когато нещо хубаво се превърне в традиция.
Съчетанието от море и рок е невероятно. Който не го е пробвал, трудно ще разбере. Преди близо 15 години 
Там други хора ни упътиха, къде точно да паркираме, за да може паркингът да поеме максимален брой коли, които да не си пречат. Забелязахме, че служителите си комуникират по радиостанции, колко коли идват за паркинг и колко транзитно. Имаше много места за паркиране, на коли, на каравани, както и катун…, къмпинг де. Организаторите имаха хора не само около феста – например чухме, как си говореха, че от Стара Загора са потеглили група мотористи и трябва да им се съдейства. Впечатляващо.
Не липсваше и главният заподозрян – Кметълът лично сервираше мидена чорба на всички желаещи. Както и не отказваше да се снима с феновете. Можеше разбира се да си купите и двете книги на Цонко Цонев – “Кметълски истории” и “Катунът от каварна” с автограф от автора.