Или с други думи ентропия. (Всъщност, това горе е изменението на ентропията на термодинамична система при обратими процеси, да съм по-точен. Така, за протокола.).
Ентропията е сложна работа и затова няма да я разнищваме. В учебниците по физика пише много работи за нея и въобще не е просто нещо.
За нашия случай е достатъчно да знаем, че ентропията е свързана с безпорядъка и че термодинамичните системи се стремят към състояние с максимален безпорядък.

Този процес лесно се наблюдава у дома, когато разни чорапи, смачкани дрехи, книги, части от някаква електроника, възглавници инструменти и други подобни започват прогресивно да изпълват стаята, докато не се намеси Демонът на Максуел във вид на силно нервирана домакиня и разхвърляните предмети чудодейно не се озоват по местата си… До не голям брой минути след намесата в естествения ход на термодинамичните процеси, който бързо след това взема реванш.

Като мото на скайпа ми от години се мъдри сентенцията:

“Невежеството е следствие на втория принцип термодинамиката, защото да бъдеш малкообразован е по-вероятно, отколкото да бъдеш добре образован”.

Не знам, кой е авторът на въпросната мъдрост, но това е фундаментална истина. По-голямата част от населението предпочита да се движи по принципа на най-малкото съпротивление. Малко хора полагат доброволно необходимите усилия да се образоват. Затова и развитие държави полагат усилия за стимулиране на образованието. За да изкарат възможно по-голяма част от населението от състояние на термодинамичен хаос, или в термини, подходящи за човешкото общество – състояние на максимална безполезност. Или пример за нервната домакиня в действие.

Преди време бях обяснил от гледна точка на кибернетиката, защо комунизмът не работи.
Термодинамиката от своя страна сочи, че причината е дълбоко вградена в основите на комунистическата идеология. А именно основният постулат на Марксизма, за диктатурата на пролетариата. Или диктатурата на по-ниско образованите над образованите. Не че няма образовани работници, природно интелигентни и т.н. Като цяло пролетариатът е по-слабо образован от елита.
Като потвърждение идват и думите на Ленин, че не може работникът да взема по-ниска заплата от инженера. Всъщност при социализма доста работници вземаха доста по-високи заплати от инженерите и така, за много от тези, които избираха професията на инженера единствен стимул беше избягването на тежък физически труд. И евентуалната възможност в далечно бъдеще да станат началници, или сакралната мечта, влязла и в студентския песенен фолклор – директори.

Или, ако се върнем на по-горната аналогия, марксистите изгониха нервната домакиня на улицата и очакваха къщата сама да се подреди. Не става.

По същата причина, дълбоко залегнала във физическата същност на света не работят и делюзиите на разните там анархисти и либертарианци. Те също се надяват, макар и базирани на различни идеологии да държат изкуствено обществото в състояние с висока ентропия и да изгонят домакинята от къщата.

И добре известният Закон на Парето е отражение на все същите закони на статистическата физика. А и трите гореспоменати идеологии се опитват да отрежат точно тези 20% от Закона на Парето, които вършат работата и движат нещата

Баща ми знаеше добре немски. По-добре от почти всички учители по немски в градчето, в което живеехме и често партийните другари го викаха за преводач при срещи с германци, въпреки че беше безпартиен, тоест – ненадежден. Но темата е друга, макар и в пряка връзка с немския.

Като добре знаещ немски, баща ми, когато бяхме на море разменяше по някой и друг лаф с германци и беше завързал доста приятелства. Покрай тези разговори разбрахме, че в България от западна Германия идват да почиват предимно представители на така наречената работническа класа. Те отсядаха и в най-скъпите тогава хотели по “Златните пясъци”. Тези хотели, които повечето българи, основно безпартийни гледаха само отвън.

Един от тези приятели беше колоритен образ от ФРГ, който два-три пъти внезапно се появи у нас през следващите години след запознанството. Човекът беше майстор в някакъв завод, явно представител на т.нар. “работническа аристокрация”, както пишеше в учебниците по марксизъм-ленинизъм. Той, когато го стегне шапката просто напускал работа защото не му се полага достатъчно дълга отпуска, въпреки че тогава (а и сега) отпуските на хората от западна Европа бяха доста дълги и тръгвал на околосветско пътешествие за няколко месеца. Като се напътува пак го вземали на работа, защото го познават и ценят уменията му.

Дали е било точно така не мога да твърдя, но човекът наистина беше доста пътувал по света.

Та последният път, когато въпросният господин, представител на лошия капиталистически свят звънна внезапно на вратата на апартамента ни (той никога не предупреждаваше, че ще идва, но беше предупредил, че не предупреждава), оказа се, че баща ми има ангажимент в близките часове и се наложи аз да го развеждам насам-натам. Понеже немският, който “владеех” беше на доста базово ниво го заведох при мой приятел, който живееше в ГДР и бе дошъл на гости.

Та господинът-работнически аристократ и приятелят ми си поговориха за света, за това, което и двамата гледат по западно-германската телевизия и т.н. Приятелят ми добросъвестно превеждаше на български за мен и за баба си, която знаеше немски доста по-зле и от мен, в смисъл на нулево ниво.

Накрая, след всички разкази за пътешествия и разни придобивки на социалната система в “лошия свят” (нали ние бяхме добрите), онази женица, която никога не бе се отдалечавала на повече от 20 километра от града ни заяви, в контекста на разговора:

– Много хубаво, ама при нас е по-добре.
– Кое го прави по-добре? – запита учтиво немецът.
– Свободата! – гордо отговори женицата и го погледна с изражение на гордост и превъзходство.

Останалите трима само се спогледахме безмълвно.

Тия два дни дойде еди кой си и службите за сигурност скандализираха голяма част от населението като затвориха голяма част от центъра на София. Още по-скандално бе за някои изискването да не се отварят прозорците и балконските врати на определени булеварди.

Както винаги, намериха се хора, разчитащи на късата памет на населението и пуснаха пасквили, как по соц. време сме излизали с байрачета да посрещаме съветските величия, а сега – нам’ си к’во…

Ами, изкарваха ни като овце, да махаме с байрачета и китки, на места, удобни за кръстосан огън от скритите снайперисти. А, да – според ония умници с пасквилите, тогава нямало снайперисти. А? Нямаше ли? Я пак си ПОМИСЛЕТЕ!

Да махаме байрачета по-късно пак ни изкараха, за американси политици – за Дан Куейл например, само дето тогава просто организираха митинга, а хората сами отидоха, щото до сега такова чудо не се бе случвало в Бългаия – да дойде висш американски политик и да направи митинг, също като съветски. Иначе нямаше списъци, кой дошъл, кой не дошъл.

Обаче странно, че много от хората, живели по ония времена не си спомнят, че по онова време също разпечатваха такива листовки – да не се отварят прозорците. Аз често имах работа по бившия булевард “Ленин” и ги помня. С тази разлика, че тогава бяха написани на машина, или на циклостил, а не на лазерен принтер, но съдържанието бе същото.

Късопаметните сигурно не си спомнят, че тогава веднъж седмично или в най добрия случай веднъж на две седмици се случваше да не пускат в зоната около НДК. Така бях свикнал с това, че веднъж като видях милиционер близо до НДК го питах, от къде да обиколя. А той човекът просто си стоял там… Сега това се случва веднъж на няколко години и се надига вой до небесата… Абе, я социализъм за вас, та да видите!

Също, кой знае защо от народната памет се е изпарил фактът, че тогава често затваряха улиците и се чакаше с часове. Сега най-много съм чакал 15 минути да мине делегация. Иначе соц рекордът ми бе 4 часа, а съм чувал и за повече. Около Варна бяха затворили улиците, да мине бай Тошо, май беше с Кадафито, или друг важен гост да отидат до Евксиноград. Жега, хората отворили прозорците на колите, ама не разрешаваха да се отварят вратите. Един човек помоли, да пуснат пасажера му да излезе, че му е прилошало, след две-три молби, милиционерът най-после проговори, каза, “вие висите тук няколко часа и ще си тръгнете, аз съм цял ден, и не се знае още колко дни така”. Тогава се сещаш, че и милиционерите са хора и че и те страдат, ама това е по друга тема.

Чудно ми е, как хората така забравят преживяното, а се вързват на елементарни манипулации. Но явно, това е един от начините, за управление на тълпата, който доказано работи.

Та положението не е толкова лошо, колкото се опитват да го изкарат.
Освен това, предполагам никой (или поне никой, способен на елементарна мисловна дейност) няма желание политик от друга държава да бъде убит на наша територия. Особено политик на велика сила.

Не изпитвам никакви топли чувства към американските политици. Нито към европейските. Напротив – сърдит съм им за страшно много неща. Ама не искам да ги гърмят на наша територия. Последствията за всички ни няма да са добри. Даже, колкото и да ненавиждам путьо-съветски, както и разните там аятоласи и да ги смятам за ненужни и вредни за Човечеството, ако минат през България, искам сигурността им да не бъде застрашена на наша територия!

Та по-спокойно моля, като живее човек на централно място в столица, налага се покрай позитивите, понякога да отнесе и по някой негатив 😉

В последно време обществото ни е силно разделено на идиоти и олигофрени…

Опа, да започна отначало. Българското общество, както знаем успешно биде разпарчосано на фракции, непонасящи се една друга и най-лошото, не желаещи да се чуят помежду си. Всеки се е вкопчил здраво в митовете, върху която се формира фракцията, която си е избрал и не желае и да помисли за алтернативно мнение. Въпросът, дали това разделение и непримиримост се дължи на световната конспирация, юдео-масонско-илюминатския заговор, или пък на интересите на нашенсиките кдс-арски кадри, които така или иначе пак са тук и пак са си същите го оставям на страна.
Лошото е, българинът обича “силно да люби и мрази”, но не и да мисли…

Стига толкова въведение. Като става въпрос за разделение, някои от фракциите застъпват тезата, че ние българите сме измислили и създали едва ли не всичко на света и отстъпват във вярата си само на македонските си “колеги”. Други пък са на обратното мнение, че не сме създали нищо и едва ли не съществуването ни е безполезно и излишно. Разбира се и двете мнения са иди.. опа, неправилни и неверни.

Но темата на този пост е един мит, който поне в края на социалистическите години и началото на “прехода” намираше благодатна почва в доста мозъци на наши сънародници, а именно – за българския калкулатор, който бил “откраднат” от японците.

Сега, следва да уточня, че историята, която ще разкажа съм я слушал от първо лице от хора, участвали в разработката и производството въпросния калкулатор. За съжаление тогава, преди близо 30 години нямах блог (тогава нямаше и Интернет, представете си), нито съм мислел, че някога ще пиша нещо и само слушах, без да си водя бележки. Уви, тогавашните ми събеседници до един са вече покойници и няма начин да си опресня спомените и да ги питам за детайли (вариантът “контактьор” го изключвам ). За това ще разкажа историята като преразказ, като предупреждавам, за всякакви възможни несъответствия с реалността, дължащи се както на отклонения и изкривявания от разказващите, така и на недобра памет от моя страна.

Последно уточнение. Събеседниците, за които говоря са работили в Института по електроника на БАН и Централния институт за изчислителна техника (в последния е разработен въпросният калкулатор), както и в завод “Електроника”, където се е произвеждал.

Та, най-накрая да стигнем до самата история, която е доста поучителна и поне според мене интересна.

Нашият калкулатор е показан на Световно изложение в Осака, мисля през 1970-а година и е един от 6-те калкулатора, показани на изложението. До тук с мита за кражбата. За да бъдем по-точни, “Елка” е четвърти в света по дата на създаване – 1965-а. Преди него вече е има вече 4 калкулатора, британски и японски.

Обаче във всеки мит има и зрънце истина и тя е, че нашият калкулатор е най-добър от демонстрираните като брой функции и удобство на работа и привлича голям интерес.

Да се отклоня отново. Първо, наистина още с първото си “издание” през 1965-а година “Елка” има повече функции от конкурентите си, например коренуване. Второ, като говорим за калкулатор, не става въпрос за джобните модели, които се появиха поне 5-6 ако не и повече години по-късно (и въпреки, че бяха български се продаваха само в “Кореком”), а за настолно съоръжение, с големина на пишеща машина. Нещо такова:

Та, както казах, “Елка” предизвиква голям интерес и заваляват поръчки…
До тук всичко прекрасно. Само че по ония времена да се учи външна търговия имаше много строги критерии. Произход, вярност на Партията, добра идеологическа подготовка. Само не и човекът да разбира от търговия, нито да го влече. Само “наше” момче или момиче можеше да влезе в толкова желаната специалност. Много по-късно, чак към края на 70-те започнаха да отпускат по някоя бройка и за “простосмъртни”, за да се замажат очите на населението.

Та въпросните “наши” момчета и момичета за съжаление си нямат представа от технологичните възможности за производство и сключват договори за невероятни количества…

Съответно тук настава лудница. В завод “Електроника” се работи на 3 смени. Корпусите на “Елка–та” са от цял излят профил от алуминий и се назначават всякакви работници, за да шлайфат, шкурят и изпилват неравностите по профилите. По онова време се използва т.нар. феритна памет,

която представлява най-общо казано пръстенчета от феро-магнитен материал, с няколко намотки проводник, усукани през него. Назначават тютюноработнички да нижат ферити…

В крайна сметка става ясно, че договорите са неизпълними. Не помня вече, представители на коя фирма идват да купят ноухау-то, след като се разбира, че не можем сами да произведем нужните бройки. След като виждат манифактурата, която представлява нашето производство се оттеглят без да купят нищо.

На следващото изложение вече има много други калкулатори, конкурентни на нашия и по-добри от него. Което е нормално, светът се развива, ако не успееш да “яхнеш” пазара, когато имаш шанс, другите ще те изпреварят.

Историята показва същността на социалистическата икономика, нямаща стимул да се развива и как постиженията на научната и техническата мисъл (каквито определено имаше не малко) биваха затлачвани от социалистическото безхаберие. Подобни истории могат да бъдат разкани и за “Големия брат”, например за автомобилите “Москвич”, през 60-те години е създаден нов модел, доста авангарден за времето си, радващ се на световен интерес, който обаче продължава да се произвежда с много малки изменения близо 40 години след това.

Една много добра илюстрация на икономиката от социалистически тип:

Съвършенството не се нуждае от изменения

В заключение, можем да кажем за труда на нашите учени и инженери единствено “жалко”.

Няколко пъти “по телевизора” съобщават за села, в които няма вода. В чешмите потича за по няколко часа на ден, или пък на седмица.

Съответно се изтъпанва кметът на изстрадалото селище и страховито заплашва, как ще глобява нарушителите, които поливат с питейна вода.

Това ми напомня случая, с абсолютно ненужното водохващане край Сапарева баня, заради което бяха бити хора, София и околностите й бяха подложени на безводен терор, и което работи всичко на всичко само шест месеца. Но определени хора прибавиха определено количество пачки към авоарите си. Нагледен, брутален пример за комунизъм в действие.

Тогава също се говореше “по телевизора”, и “във вестника” пишеше, как ония гадове, от Сапарево, Сапарева баня и Овчарци поливали градините си. Врагове на човечеството.

Мдаа. Погледнато формално хората са в нарушение. Питейната вода е за пиене. За поливане трябва друга.

Я да видим, обаче реално, как седят нещата. В селата, хората даже и да работят нещо друго, освен земеделие се прехранват основно от земеделски труд. И градините, които са в дворовете им, както и допълнителните земи, които от тях имат им осигуряват близо 90% от препитанието. Ако не поливат тези градини и не поят животните си (които също бяха споменати от вестоносците от ” телевизора”), буквално са обречени на глад.
(Всъщност освен от телевизията и от първа ръка знам за случай, при който в определено село, при стария кмет е имало вода, а при новия – проблеми, но това са подробности.)

Да, ама да не поливат с питейна вода. Хубаво, ама г-н кмете, осигурил ли си друга?
Има право да изисква този, който е осигурил съответните условия и тогава има право да следи, правилата да се спазват. Ама ако не си си мръднал пръста, да осигури не само промишлен водопровод, а и най-обикновен питеен с достатъчен дебит, на какво основание ще плашиш с глоби? Това си е злоупотреба с власт, откъдето и да го погледнем!

Ще кажете -селяндурите да не мрънкат, а да копаят кладенци. Ами те копаят хората. Които са късметлии – намират вода. Които са по-големи късметлии – намират даже топла вода, с която си отопляват и къщите, а и оранжерии правят.

Да, ама не всички са късметлии. А трябва да се яде. За да се яде, при селските условия на живот, трябва да се полива. И стигаме до администрацията, която по социалистически тертип, вместо да работи, предпочита да глобява.

Или, както писах и преди, властта предпочита да държи хората в постоянно нарушение и да си затваря очите. От време на време може някой да изгори за назидание и предупреждение, но негласно, нарушителите не се закачат. Виж, ако някой стане неудобен, управниците имат удобен повод да се разправят с него.

Типично по комунистически.

Та, за к’ъв преход говорехме, моля?

Преди време бях писал за някои обременености в мисленето, налседени от социализма, които се проявяват при доста личности.

Обаче при също така доста хора се наблюдават други крайности, в обратна посока, които всъщност са пак пряко следствие на социалистическото наследство.

Едно от тези неща е отричането на всякакви функции на държавата.
Всяка мисъл за държавна намеса в някой проблем се обявява за “социалиъм”.

Тогава човек започва да се чуди, а има ли смисъл да съществува изобщо държава?

Ето наскоро Велин Пеев като гост при Longanlon в една не съвсем дообмислена статия разглежда отпускането на държавни помощи за предприятия, намиращи се в затруднено положение.

За българската действителност г-н Пеев е напълно прав в изводите си – отпускат се дотации за губещи предприятия, като в крайна сметка целта е да бъдат източвани колкото може по-дълго. Даже в доста случаи въпросните предприятия са изкуствено държани в критично състояние.

Обаче г-н Пеев механично прехвърля “челния български опит” (всъщност не само български, а масово практикуван в държавите, наречени “трети свят”, “бананови републики” и прочие) на чужда територия и тълкува отпускането на държавни помощи на няколко мощни частни компании като проява, подобна на нашенското дотиране.

Дали е прав, времето ще покаже.

Но между дотации, временна помощ и заем има разлика.

Преди бях писал за случая с Крайслер през 70-те години, когато правителството на Щатите отпуска заем на компанията, за да може да промени технологията си и да стане конкурентно способна на японските компании. Историята показа, че за времето си, това е било разумно решение.

Тук именно държавата, в случая американската е изпълнила една от основните си функции – да регулира. Не да се меси в работата, политиката и търговията на частните фирми, но когато равновесието в държавата е заплашено – стоици хиляди нови безработни са много голям удар и по социалните фондове, и по пазара на труда, да не говорим за опасността от размирици, държавата се е намесила, както в последствие се видя – адекватно.

Дали сегашната ситуация е подобна, дали по подобен начин ще се реши проблемът – не знам и не се наемам да анализирам. След време ще се види дали този механизъм пак е проработил, или в случая не е бил достатъчно подходящ. Въпросът е, че някои неща си приличат (да речем някои видове гъби), но само външно.

Друг случай, на да го нарека “антисоциалистическа” реакция е, когато щом стане въпрос за несвършена от управляващите работа, току някой дежурно се обажда “трябва всеки сам да си реши проблемите, не да чака на държавата”. Така е. Никой не може и не бива да решава чужди проблеми и да се меси в тях. И човек трябва сам да се грижи за себе си, а не да чака на други. Спор няма.

Обаче, когатото проблемите на отделните хора се мултиплицират в големи мащаби, вече проблемът не е само личен.

Да вземем пренаселването на София.

Проблемът е ясен – в провинцията няма достатъчно работа и хората си решават сами проблема – или идват в София, където работа все още се намира по-лесно, или напускат България. Всъщност това второто управляващите май го отчитат като успех. Наскоро бях прочел някакво писание, от което едва ли не лъхаше гордост от свършеното, колко милиарда постъпвали годишно от българските емигранти – било като помощи за роднини, било когато идват в България като туристи…

Но проблемът с пренаселването няма да се реши, както го вижда да речем Бойко Борисов – като направи София скъп град, за да “се разкарат селяните”. И да стане по-скъп, щом другаде няма работа, хората ще продължат да прииждат, ако и да живеят при по-лоши условия. И проблемът не може да се реши насилствено. Нито високите цени, нито връщането на софийското жителство, нито пък насилственото разселване ще го решат.

Всъщност решението е просто. В много страни, да речем Филипините има пет-годишен преиод без данъци за чужда фирма, която се настанява там. Ако фирмата започне да изнася продукция има още преференции. Подобни механизми прилагат и гръцкото, и румънското правителство, които са ни съседи – няма нужда да ходим чак до Филипините да почерпим опит. Единствената “преференция” обаче, която нашите политици предлагат е евтиният труд. Като се сложат сумите за рушвети, за да може да се започне дейност у нас от чужд инвеститор, начинанието става силно неизгодно.

А с добре обмислен механизъм за привличане не само на външни, но и на вътрешни инвеститори и предприемачи към провинцията, лесно потокът от преселници към столицата може да се спре, че даже и да се насочи в обратна посока. Ето в какво се изразява несвършената работа на държавата в случая. Но вълшебните заклинания “комисионна”, “далавера”, “келепир” уви, спускат непробиваема преграда пред възможните инвестиции към посоката, в която те са необходими.

Всъщност социалистическите управници май в последните години на соц. периода се бяха поусетили и бяха започнали разни кампании за заселване на пустеещи райони в Сакар и другаде с облекчения за закупуване на жилища и други подобни. Но социалитическият модел не позволява свободното предприемачество и инициативност, така че опитът им бе със слаб успех.