“Някак си не виждам как може да направиш нещо качествено и четивно с българска ориентираност. Вместо дракони ще слагаш змейове, сукубите ще са в народни носии, а демоните от ада – с цървули??? Просто не върви…”
Из спор в Нет-а, има ли почва фентъзи, базирано на българския фолклор.

Много български писатели (както и писачи) споделят това мнение и пишат “класически” истории, с типажи от скандинавския и келтския фолклор.

Няма лошо. Нека човек да пише за елфи, троли и баншита, стига да може и да има какво да каже. А и да няма чак толкова какво да каже, щом може да създаде завладяваща история, нека я напише, пък ако ще с персонажите от Вий на Гогол. (Не че някой български автор се е засилил да ползва точно този фолклор де)

Факт е обаче, че на въпроса може или не може, отговорът се крие в … знанието! Дали можем да пишем за или върху даден обект, зависи до колко го познаваме. А оказва се, че покрай огромния брой западно фентъзи (и метъл), май познаваме много по-добре фолклора, цитиран в началото на статията, от колкото нашия.

Е, освен знанието трябва и талант, но той мисля се подразбира.

За щастие има автори, много талантливи и с големи познания по фолклора ни, които опровергават категорично цитата в началото.

Николай Теллалов и Йоан Владимир вече съм ги споменавал.

От Андрея Илиев бях чел разказите, публикувани на сайта му. Бяха ми харесали, но не бях попадал на негово по-голямо произведение, докато тия дни, ровейки в Е-книги в раздела за свободни книги не попаднах на “Реваншът на Тангра”.
Преди бях срещал рецензии на романа, но не им бях обърнал внимание, а и заглавието ми се виждаше някак, не знам как да кажа, абе като на книга, която не бих си купил. Трудно ми е да обясня защо.

Е, дръпнах книгата и далече преди да стигна средата си платих копието и смятам да платя още “няколко”, но първо ще си купя други книги на Андрея. Мисля “Стрелата лети” да е следващата.

Четейки я, си дадох сметка, какво богато фолклорно наследство е загубено. До сега, за митологията на българите знаех, че преди са вярвали в някакъв Тангра (което Божидар Димитров оспорва), че имали някакви обичаи с огньове, коне и кучета (остатък от които е е тричането, което е влязло под прицела на “природозащитниците”, въпреки че е безопасно за животните, за разлика да речем от коридата…), някои символи, мартеници и май това. А, да. Кумисът, от който изглежда е произлязло киселото мляко, след като се заселили по нашите земи.

В преговора авторът разказва за „Сказание за дъщерята на хана. Епосът на прабългарите 882 г.“ от Микаил Бащу ибн Шамс Тебир, върху която е базирана книгата. Научаваме как по чудо е бил спасен този епос от лапите на съветските служби, поставили си за цел да изличат националната идентичност на народите под съветска власт. Даваме си сметка и колко история и култура е унищожена безвъзвратно.

“Реваншът на Тангра” разкрива една свръх богата митология. Наред със самодивите, за които поназнайваме нещо, та чак и Роулинг даже е чула и писала за тях в Хари Плосък, откриваме алпи, елбири, йореги, григори…

Пътуването през невидимия свят Тунай, с дебнещите там опасности много приличаше на пътуването през проходите в “Колелото на времето”. Не знам, Джордън дали е чел такива митове, но до колкото се знае, че е използвал най-различни митологии, не бих се учудил.

Алпи и йореги, ангели и дяволи. Различни представители на “доброто” и “злото”.
И ако победиш едно “зло”, друго идва на негово място, което влачи със себе си своето “добро”, което пък за други се явява зло…

Освен, че е богата на митология и нелишена от философски замисъл, книгата е изключително увлекателна, наситена с динамика и напрежение. Древните случки са преплетени със събития от нашата съвременност, действието се развива както в миналото, така и в наши дни. Има и много сведения за географското разпределение на племената, от които се е формирал българският народ, както и легенди за реални исторически личности, като Атила.

Накратко, “Реваншът на Тангра” е книга, която горещо препоръчвам. Може да се намери в Е-книги: “Реваншът на Тангра” със свободен достъп, или само за 2,40 лв, което на практика си е пак без пари.

Терминът “Фантастика” за изненада на неизкушените от жанра е много широко понятие, включващо много размит спектър от теми, идеи и насоченост на произведенията.

Един от “класическите” видове, който най-често буди асоциации при споменаване на думата “фантастика” е прогностичната, с типичен представител Жул Верн, който в зората на техническата революция предвижда бъдещите приложения на много прохождащи технологии. В последствие Кларк и Азимов обръщат сериозно внимание на новите за времето си технологии и дават сериозен принос в прогностичната фантастика, правейки някои наистина много успешни прогнози.

Докато обаче при Верн същността е възхищението от възможностите на технологията, при последователите основа на произведенията са човешки, социални и философски проблеми, представени в среда, в която бъдещите технологии са реалност.

Постепенно прогностичната фантастика отпада от сцената, заменена от много други стилове, където технологичната среда ако въобще я има е по-скоро някакъв блед фон, най-често напълно без научна основа, служещ просто за декор. Нормално отражение на развитието на самите технологии, при които дълги години нямаше революционни промени. Защото реално, и най-успешната прогностична фантастика не създава технологии, тя отразява съществуващите, като обаче често успява да прогнозира успешно някое неочаквано приложение на нещо вече открито, за което и самите откриватели не са се досещали.

Днес обаче, “както пишат у вестника” сме на прага на нова технологична революция. (Сериозно, от първа ръка информация 😉 ) Съответно логично беше и писателите да реагират на променящата се реалност. И един от първите представители на възродената прогностична фантастика не закъсня да се появи.

Романът на Николай Теллалов 10^-9

както подсказва заглавието е посветен на набиращата скорост технологична революция базирана на нанотехнологиите.

От една страна 10^-9

е роман от типичен Азимово-Кларковски тип. Описана е новата технологична революция в резултат на стремителното развитие на нанотехнологиите. Добре обосновано и с опитна ръка е нарисувана новата реалност, дължаща се на технологичните промени с различните политически блокове и социални течения, които биха възникнали в резултат на новите технологии. Има добре изградени герои и човешки отношения.

Читателят се потапя неусетно напълно в реалността, създадена от Теллалов и я приема като естествена, логична и неизбежна.

От друга страна 10^-9

е философска книга.

Класиците на комунистическата философия считат, че несправедливостите в обществото могат да бъдат премахнати, ако собствеността върху средствата за производство премине от капиталистите в ръцете на работниците. Съответно на базата на тази философия бе извършен огромен експеримент с катастрофални последствия. Знаем историята. Средствата за производство всъщност не преминаха в ръцете на работниците, а реално на още по-малък брой безпросветни сатрапи, които незастрашени от конкуренция управляваха безумно.

Явно, моделът със собствеността върху средствата за производство не работи. Причините са много.
Очевидна причина, за която “класиците” не са се досетили е да речем недостига и неравномерното разпределение по света на суровините. Който владее повече източници на дадена суровина съответно контролира и средствата за производството й. И така нататък.

А какво би станало, ако “освободим” не само средствата за производство, а самите производствени мощности, производствените процеси, както и суровините?

Теллалов описва точно такъв свят, в който всичко по веригата на производството е именно освободено, а не със сменена собственост. Как – с помощта на нано-технологиите.

Естествено, хората и корпорациите с власт и пари не биха позволили такова освобождаване, даже технологията да е налична. За това се налагат “подмолни действия” – една от екшън- линиите в романа, свързана с промишлен шпионаж, саботажи и … “и” – в книгата за повече подробности 😉

В новата реалност, при наличие на новите технологии старото разпределение на политически блокове трудно може да бъде преодоляно. Светът пак е разделен на изток и запад, като всеки блок се опитва да покаже предимства пред другия и съответно дава различен достъп на “простосмъртните” до благата, достъпни благодарение на нано-роботите. Както и в степента на ограничаване на правата за ползване на услугите им.

В източния блок достъпът до нано-технологиите е строго ограничен. В “свободния” запад хората трябва да работят, за да могат да си плащат … удоволствията. За да не се стигне до разпад на обществото е изобретена “патерица”, която да имитира потребност от някакви смислени занимания в по-голямата част от обществото.

Разбира се във всеки от политическите блокове има хора с творчески и съзидателни потребности. Искащи свобода за развитие, неспъвани от “патерици” и ограничения. Тъкмо те са трън в очите на всяка власт. Хората, не побиращи се в нормите. И конфликтът е неизбежен.

“Идеята лидери на човечеството да бъдат умните и знаещите дори не е имала шанс за успех. Предварително загубена кауза. Защото вождовете дърпат други конци — конците на базовите човешки нужди и потребности. Без спойката на принудителното сътрудничество за задоволяване на тези нужди човечеството не е единно по никакъв начин. Учените сбъркаха да го мислят за единно въз основа на общата биология, общите начини за общуване, речта. Нанотехниката по пределно радикален начин разреши проблема с базовите потребности — храна, облекло, подслон, енергия и труд за добиването им. И какви други потребности останаха? Останаха онези, които не обединяват, а разделят, и то разделят с бездънни пропасти. Учените мислят, че с достъп до информацията всички ще пламнат от любов към знанието. За тях, ИСТИНСКИТЕ от тях, е дребнаво смисълът на живеенето да се свежда до надпревара с околните по пистата на модата, секса, забавленията, спорта, зрелищата.
Но хората са различни — по природа. Затова е настъпило време за разделение на различните. Човечеството се разделя на различни и неинтересни един на друг ВИДОВЕ, не толкова био, колкото ноо. Различни духовни и интелектуални потребности — условия за състоянието, възприемано като щастие, към което всеки се стреми — само това е общото. От там нататък — почти никакви допирни точки.
Разделение. Разделение десет на минус девета. Толкова са тесни пукнатините в човешкия вид. Но поне на този етап, в цялата тази епоха навярно, те са непреодолими като шварцшилдова сфера, като хоризонтът на събитията около една черна дупка.”

Разликите между хората са наистина непреодолими. И настъпва моментът хората с различни интереси да се разделят.

“Може би наистина това е началото на края на ЧОВЕШКАТА история. И началото на началото на ПОСТЧОВЕШКИТЕ истории. Защо трябва да се тълкува този факт като нещо „лошо“? Оправдан е страхът на повечето хора от внезапните и непознати промени. Най-вече непознатите. Но защо отсъства стремежът тези промени да се ОПОЗНАЯТ? Вместо това реакцията е — отречете, забранете, забравете!”

Друг въпрос, засегнат в романа е “вечният” въпрос на “новото време”, дали “изкуственият интелект” може да бъде “пълноценен”. Теллалов дава единствения верен отговор – да!

“Чудат термин. ВСЕКИ интелект е всъщност „изкуствен“, той е продукт на културата. Само че хората съзират в израза „машинен интелект“ нещо необосновано враждебно.”

Тема, предизвикваща автоматична препратка към “Гьодел, Ешер, Бах: една гирлянда към безкрайността” книга, в която най-добре са разгледани въпросите за интелекта като цяло и в частност за “изкуствения” такъв. Теллалов е успял в художествен вариант да представи тезата, развита надълго и широко във философския труд на Дъглас Хофстатър.

Всички тези философски, технологични, политически, социални и прочие проблеми са развити на сцената на космически битки, шпионски екшън, футуристични градове и технологии. Едно възможно бъдеще, описано майсторски от Теллалов. Едно бъдеще, в което бих искал да живея.

Книгата може да бъде намерена в е-Книги, или “Моята библиотека” и на двете места със свободен достъп.
За хартиен вариант, аз бях купил една от последните бройки от Човешката библиотека. Не знам, дали са им останали още.

ПП
Ревю, за споменатата по-горе ГЕБ

Сукубата Анджела, джуджето Ралфи и вампирът Джордж на една маса с магьосницата Бранди и върколака Алекс. Къде? Естествено в кръчмата „Зелената котка”.

Кралицата на елфите, оплакваща мъртвата любов в Гората на въздишките.

Мъчат ви кошмарни спомени – Ловецът на спомени е насреща. Готов да помогне на всекиго, неспособен да помогне на себе си…

И преди всички тъмният маг. Безпощаден към всякакви злокобни твари. Понякога безразсъдно рискуващ, за да помогне на застрашените и беззащитните. А всъщност безкрайно самотен, с ранима душа. Тъмен маг – светла личност…

И още много фентъзи и фантастика, тук с приказен привкус, там с криминален, или пък клонящ към трилър.

Майсторска игра с думите. Богат, поетичен език близък на този на Бредбъри.

Всичко това в електронната книга със сбор от разкази и есета на магьосника на думите Сибин Майналовски, която той подарява на читателите.

Книгата е достъпна от много места, в различни формати.

Магьосникът би се радвал, разбира се, ако харесате подаръка му, да го почерпите. Може една бира, може каса бира… Според възможностите и желанието на читателя. В линковете по-горе пише, как би могло да стане. Като черпенето е по желание. Както и четенето разбира се.

За финал ще цитирам един кратък поетичен етюд от книгата, който е от любимите ми образци от творчеството на Сибин:

Спиш ли? Или не си сигурна? Нищо, затвори очи и прегърни въз-
главницата. Представи си, че прегръщаш мен. Знам, че не го заслу-
жавам, но въпреки това се отпусни за миг и не мисли за нищо. А
сега подай ръка. Нека полетим. Не се страхувай – погледни надолу
и и виж как нещо мрачно се отдалечава от нас с шеметна скорост.
Знаеш ли какво е то? Това са сълзите ни – твоите и моите, които сме
оставили зад нас. Това са хората, които ни напускаха през годините
– може би защото някой или нещо по-силно от нас им е подсказало
да не се бъркат в чувства, предопределени едно за друго. Това са
самотните дни, които сега изглеждат като прашинка, секунда, кратък
проблясък на нощта в очакване на изгрева. Не им обръщай внима-
ние – просто не си струва. Погледни вместо това наляво. Виждаш
ли онези двамата на морския бряг, които се прегръщат над лунната
пътека? Това сме ние, но в един друг свят, чието време ще дойде под
тъжно-веселата музика на блуса някой ден. Отдясно може би пък
забелязваш една призначна гора, която вместо с дървета е пълна с
гигантски бели рози, покрити с радостните сълзи на росата. Това са
сърцата ни, някога пусти, а сега кипящи от радост. Вдъхни с пълни
гърди въздуха, натежал от морска сол, въздишки и непредадени це-
лувки. Остави слънцето да погали косите ти със завист, осъзнавайки,
че никога няма да може да надмине усмивката ти. Погали пеперуда-
та, кацнала на очите ти, и си представи устните ми. Защото аз тази
вечер няма да съм до теб. Но утре… вдругиден… един ден вратата ще
се отвори и аз ще бъда там. За да не си тръгна никога и да изтрия от
мислите ти думата „самота”.
А дотогава прегърни възглавницата и заспи. Знам, че вече спиш.
Знам колко обичаш да спиш. Даже понякога ревнувам от самия сън.
Но усмивката, която пърха по устните ти, ме кара да се надявам, че в
сънищата ти аз вече съм пристигнал.
А ако сънуваш това, то със сигурност ще се сбъдне. Нали все пак
аз не съм нищо друго, освен твоят личен сън.

Автор Сибин Майналовски

Благодаря, магьоснико за подаръка!