За да не повтарям – тук си пише всичко:
http://www.gatchev.info/blog/?p=2131
(Заглавието е на Григор Гачев)
За да не повтарям – тук си пише всичко:
http://www.gatchev.info/blog/?p=2131
(Заглавието е на Григор Гачев)
Човек не знае, къде може да открие нещо разкошно за четене. Много често, не сред широко рекламираните произведения, на писатели, на които им е наложена популярност посредством търговски трикове. Често нещо много рекламирано и раздувано се оказва средна работа. Друг път някое неизвестно произведение се оказва неочаквано добро.
Да, ето го проблемът, нещо може да е добро, по твой вкус, но никога да не се засечете, поради липса на информация. За щастие социалните мрежи до някъде компенсират липсата на информация в “официалните” медии. Така и за „Ех, магесническа му работа“ на Калоян Захариев научих от Фейсбук. Съответно бързам да споделя, за да може повече хора да научат за това наистина невероятно добро произведение.
Накратко за книгата – МНОГО свеж хумор. Страхотно въображение. Магическа обстановка съчетана със злбодневни проблеми – мутри, обществени поръчки, корупция – познатото ни ежедневие в една фентъзи обстановка. Леки намигвания към Пратчет и Шекли, може би и към Джордж Лукас (Уилоу), но само оригинални идеи! Еклектична смес от злобни богове и добродушни демони. И злобни демони. И… и още много – в книгата.
На фона на всичко това, двама тарикати – некромант и слугата му, които са си уредили сравнително спокоен и успешен живот и току що са спечелили няколко много сериозни обществени поръчки рискуват всичко, за да спасят по-слабия. В случая едно бебе. Независимо, че срещу тях застават най-опитните убийци, антимагьосници, жреци, мутри и в крайна сметка самите богове.
С една дума – възхитен съм. Възхитен от майсторския разказ, добре структурирания свят, невеорятния хумор, свежите идеи и лекотата, с която върви действието!
Цитат:
“– Сериозно, престани! Колко пъти да ти казвам, че завърших некромантия само защото не ме приеха в педагогическия факултет? Нямам никакво намерение да завладявам каквото и да било… освен тоалетната може би, при това само временно, защото тоя такос, дето го изядох, май се оказа твърде пикантен…”
Книгата е издание на моите приятели от Човешката библиотека. В линка, даден в началото има адрес, на който можете да им пишете, за да си я пожелаете. Да, можете да я получите в електронен формат съвсем безплатно. А ако я харесате, може и да преведете някаква сума. Като препоръчителна цена са дали 4 лева. Но не се срамувайте да пратите и повече. Книгата си заслужава. А ако се съберат достатъчно желаещи, ще бъде издаде и хартиен вариант.
Най-интересното – на 24 март ще има обсъждане на книгата, като ще присъства самият автор. Цитирам съобщението от “Човешката”:
“Драги ни скъпи приятели 🙂
заповядайте на премиера на 24 март от 18:30 ч. в SOHO на ул. Искър 4 (при кръстовището с ул. Веслец). Ще бъдем в зала Holistic на втория етаж. В присъствието на автора Калоян Захариев ще поговорим за дебютния му роман, станал част от поредица „Човешката библиотека“. “
Заглавието е цитат от едно класическо произведение, от световно известен автор (драматург основно) няма да казвам кое.
Само демонстрирам интелигентност и начетеност.
А, нямало смисъл в заглавието ли? Карай, нали е класическо :p
Сега по конкретната тема, заради която реших да си поуморя пръстите малко в тая жега (нали не виждате, че пиша на климатик 😉 )
Отдадохме заслуженото на класиците, да видим съвременните български автори.
След като сутринта оплаках заедно с Христо “десетките прекрасни наши автори, които никога, ама никога няма да попаднат пред камерите, няма да бъдат преведени, няма да получат пари от някоя фирмичка за реклама. Ама пишат, мамка им, пишат от сърце и душа.”,
отворих последния пост на един точно такъв талантлив автор Петър Тушков , чийто блог редовно следя.
Та наред с другото, Петър споделя опита да издаде свои разкази през сайта http://e-knigi.net/ Цитирам:
“Опитът ми от е-Книги показа, че не знам какво, по дяволите, се случва с продажбите там и има ли ги изобщо. Собствениците бяха така добри да отговорят на инцидентното ми запитване какъв е броят закупени сборници с разказите ми. Да кажем просто, че не беше достатъчен, за да се съберат 50 лв. – сумата, която от сайта искат да генерират, за да започнат да отделят от спечеленото за мен.”
Мда. Книгите в Е-книги “вървят” по 2,40лв. Т.е. едно 25 човека ако си бяха купили книгата, този лимит щеше да бъде надхвърлен. Вярно Петър я е пуснал безплатно, но толкова никой да не я е харесал и да не е поискал да плати?
От друга страна както се казва, има и “обективни причини”.
Както както вече съм споменавал, Е-книги страдат от патологична липса на реклама. Даже страницата им във Фейсбук отдавна не се обновява.
От същата болест страдат за съжаление и моите приятели от Човешката библиотека. Опитвах да говоря с тях да обърнат внимание на рекламата, отговориха ми, че разчитали читателите им да си споделят… Е, споделям…
До някъде и книгата на Петър не се набива много на очи. Носи скромното име “Разкази” и ако не се види името на автора, човек трудно ще я свърже с него.
И пак дойдохме до несъвършенствата на сайта на Е-книги.
Като отидете на линка, който дадох, ще видите, че името на автора е някъде надолу, а не сред първите редове, които се виждат при отваряне на страницата. Има го и на сканираната корица на книгата, ама прочетете го от нея… Аз не можах!
И стигаме до поредния недостатък на сайта – опитайте се да намерите книгата на Петър от търсачката на сайта, особено ако не ѝ знаете заглавието.
Цък. Не става! Търсене по автори няма!
Виж гугъл знае.
Може да стана банален, пак ще спомена един човек, дето продажбите му вървят и се увеличават. Как го прави питайте него. Само за справка.
Та преди да ревнем, как българинът не обичал да плаща, а гледал само далаверата (бре де го тоя българин бре, дето все е виновен за всичко), да вземем да поседнем Бернардо и да помислим аджеба, как да я свършим, че да има файда, а не само да казваме – е аз направих сайт, книжарница и прочие, ама не върви.
Да помислим, а не само да си седим.
Ще цитирам коментара на Богомил Ветров, който до някъде стана повод за този пост:
“Ако погледнем в миналото, ще видим, че бъдещето не е розово. Близо 50 години след Гутенберг печатните преси и издаваните от тях книги създават първата мрежа за разпространение на масова, по смисъла на днешния термин, информация. И макар, че е изградена и развита от частната инициатива, тази мрежа се подлага почти веднага на натиск от различни институционални закони, привилегии и решения. В крайна сметка насилето над книгата се оформя като обичайна практика, по-късно същото се прилага и спрямо печата – така че, ако исаме да променим нещо, този път тябва да действаме по-енергично. Лошото е, че и двете страни не са напълно прави, а няма пространство, в което да се води градивен диалог по темата.”
Основното противоречие при споровете относно “авторските и сродните права” е между нематериалната същност на художествените произведения и материалните носители посредством които те достигат до “потребителите”.
Между публичната наоченост на произведенията (никой не прави изкуство за да го държи в килера, нали? Изкуството е предназначено за публична “употреба”) и частната собственост върху носителите и средствата за произвеждане на носители (книги, плочи, дискове…).
Интернет промени нещата, давайки възможност за първи път информацията да се разпространява без да е прикована към конкретен носител (като изключим древните истории, които са се предавали “на ухо”) и завари неподготвени и издателите, и авторите, както и потребителите. Също и оная паразитна прослойка, наречена “праводържатели”, която няма нищо общо нито с авторите, нито с издателите, но събира основните приходи от труда им и която полага неимоверни усилия да овладее Световната мрежа и да стъпи на врата на потребителите ѝ.
За съжаление близо сме до момента, когато това ще се случи и това и това няма да са киберпънк а жива реалност.
Начин за противодействие обаче има. Не само протестите и подписките срещу SOPA, PIPA, ACTA и подобните законопроекти и споразумения, готови да (до)отворят вратата за новото средновековно мракобесие. Разбира се протестите са абсолютно необходими, ако искаме да покажем, че не ни е безразлично, че ни надяват все по-здрави букаи.
Начинът го дава самата Мрежа.
До сега авторите бяха принудени да подписват често неизгодни договори с праводържателите с които преотстъпваха правата върху произведенията си на тях. (знам, знам, нека да си кажа приказката, моля!)
Сега имат възможност да ги публикуват директно.
Разбира се обаче, дали ще държиш новата си книга под възглавницата, или ще я пуснеш да потъне в необятното море от всевъзможна информация в Нет-а, няма голяма разлика. Трябва и да те забележат.
Някои успяват да се справят сами. Кори Доктороу публикува книгите си под Creative Commons лиценз, което не му пречи да продава огромни тиражи. Е, той умее да си прави реклама, което не се удава на всеки автор или изпълнител. Тоест без посредници е трудно.
Редно е да споменем и Коелю тук, който и да не ползва свободни лицензи, подкрепя свободното разпространение.
Доктороу е успешен, но той умее да си прави реклама, което не се удава на всеки автор или изпълнител. Тоест без посредници е трудно.
Такива посредници биха могли да са съществуващите издателства, но те не разбират отворените формати и се страхуват от тях. За съжаление същото може да се каже и за повечето автори.
Има и опити за разчупване на стандартния модел. Е-книги, за които съм писал и преди издават електронни книги на български автори (не само), някои от които пуснати под свободен лиценз. А и другите са на съвсем достъпна цена. Проблемът с Е-книги според мен е изключително слабата реклама. Искрено им желая и на тях, и на авторите им да успеят!
Други работещи в тази насока са Калин и останалите юнаци от “Човешката библиотека”. Проблемът и при тях е слабата реклама. Освен в тесни среди от (по)читатели, за съжаление са неизвестни.
И тук не мога да не спомена (пак) Христо Блажев и Книголандия , макар че те не работят със свободни лицензи, а продават “стандартни” книги. Всъщност понеже целта им е да направят книгите по-лесно достъпни до читателите, мисля че споменаването им в този пост е напълно уместно. Но ги давам за пример за най-успешен проект. (поне по моите скромни наблюдения) По мое мнение успехът им се дължи основно на силното присъствие на Христо в Мрежата. На рецензиите, които той и сътрудниците му пишат и на непрекъснатите виртуални “обиколки” по блогове, форуми и т.н., както и във Facebook и google+.
Пример, който трябва да се следва, от хората искащи да издават изкуство с отворен лиценз. За да продаваш, хората трябва да знаят за теб. Няма друг начин. И трябва да са доволни от начина, по който си предлагаш “стоката”.
Иначе издаването на свободни произведения е нова ниша, която би могла да бъде много успешна, стига да се намери успешния бизнес модел.
Българска работа.
Добре позната фраза. Произнасяна често, с досада, отегчение, пренебрежение. Често със заряд злъчна подигравка. Фраза, изчерпваща необходимостта от всякакви по-нататъшни коментари.
Българска работа е лаф, който е съпътствал целия ми съзнателен живот, “обясняваща” всяка неуредица, недомислие или лошо свършена работа.
С края на онзи етап от бългаската история, който се води социалистически, “българската работа” придоби още по-силен негативен заряд. До голяма степен и с основание, но за причините и подробностите, както аз ги виждам, ще отделя друг текст.
Нихилизмът и отричането на всичко българско станаха модерни сред по-младите поколения. Често в съвсем уродлива и гротескна форма.
Стигна се до там, да се отричат всички български постижения, факти от историята ни да се обявяват за социалистическа и националистическа пропаганда. Нещо, което и съветския “интернационализъм” не бе успял да постигне.
То че има доста митове, набити в главата българска – има. Но има и такива, цела на които беше да обслужват идеята за руското превъзхосдтво и да принизят и направо да отрекат българските постижения.
Но да се върнем в наше време, при сегашният нихилизъм, насаден в съзнанието на днешните строители на.., на .. абе там на каквото построят.
Някой ще каже – ефектът на махалото. Хм, то като гледам, май махалото направо се е откъснало и продължава праволинейно в негативна посока.
Но идеята на това писание не са негативно настроените “сърдити млади хора”. Темата са едни такива също млади и също българи, дето със собствени сили се мъчат да плуват срещу общото течение на нихилизъм и отрицание, да правят много неща със свои сили и да увличат когото могат след себе си, откъсвайки го от общия поток.
По конкретно случая искам да спомена ето тези тука – Човешката библиотека дето със свои сили са тръгнали да събират пари, да пропагандират и издават българска фантастика. И не само българска. Също и друга, която по една или друга причина не влиза в плановете на големите издателства, а си струва.
Да бе – хората си мислят за хладилниците. Криза е, свински грип има, а те фантастика тръгнали да издават. Че и българска. А знаем за българската работа…
Българска работа е всъщност, че има много талантливи български писатели (айде бе, не думай!), а обществото не знае и не се интересува. Е – намерили се ентусиасти да се заинтересуват и да опитат да решат до колкото могат проблема със свои сили.
Да, освен писатели има и много други талантливи и способни хора, за които обществото не знае и не се интересува. Но шепа ентусиасти не могат да огреят нвасякъде. Това което правят е МНОГО, в тези времена на отричане на всичко и на тотален непукиъзм. Защото момчетата и момичетата от “Човешката” не само се мъчат да превърнат като съвременни алхимици невеществения ентусиазъм в напълно веществени и осезаеми книги. Те също организираха няколко почиствания на Витоша, на първа линия са в протестите срещу унищожаването на природата.
Повече може да се научи на сайта им, както и ако се включите в мейл-листата им, където съобщават за мероприятията, с които се захващат.
Конкретно поводът да седна да пиша цялата тази история обаче е един конкретен. Хубав повод.
“Слънце недосегаемо“ – последният (може би за сега?) роман от “змейската” поредица на Николай Теллалов е влязъл в печатница и през декември има шанс да стане напълно досегаем и озезаем 🙂 .
Кой е Николай Теллалов? Кой е всъщност аз лично не знам. Това което знам е, че е невероятен писател, макар че не си изкарва хляба с писане. Писането е едно от нещата, които прави за да се задържа срещу течението. Но как само пише…
“Змейската поредица” започва с “Да пробудиш драконче” – нещо, което прочетох буквално на един дъх. Невероятно съчетание на съвременната действителност и стари български легенди, умело вплетени в сюжета.
Ама то българските легенди и предания не са интересни! Друго са келтските и скандинавските!
А?! Я прочетете “Дракончето” или пък нещо от Йоан Владимир, пък пак кажете, да видим.
“Дракончето” го има онлайн на сайта на писателя, а ако го харесате, можете и да го купите.
Всъщност нещата за които говоря, нямат нищо общо с многото недоразумения от времето на социализма, когато сума “творци”, спазвайки поредната партийна повеля влагаха елементи от народното творчество във “творбите” си и успяха да създадат крайно негативно оотношение към него. Може би “заслуга” за това има и начинът по който се преподаваше в училище. Също както се получи и с творчеството да речем на Вазов, та чак се стигна до там, учители по литература да предлагат да бъде изхвърлен Вазов от програмата, за сметка на скандинавски, занзибарски и танзанийски корифеи. (Няма да давам линк, че се погнусявам…)
Всъщност думата беше за друго.
Думата беше, да пожелая успех на Николай Теллалов и книгите му да стигнат до повече читатели.
Също успех на хората, които стоят зад “Човешката” и да намерят много нови последователи, които да препречат потока на отрицанието и разрушението и в други области, освен литературното творчество.